cinemaXP

усещане за кино

Pants on fire

without comments

След като преди две седмици в Лондон се случиха последните размирици (даже не съм сигурна дали биха могли да се нарекат протести), всички добре познати аудиовизуални революционери побързаха да отговорят с нещо спретнато набързо по този повод. Йоко Оно благоволи да пусне в своя YouTube канал пълната версия на документалния филм „Bed-In“, който двамата с Джон Ленън заснемат през 1969-а. За съжаление, видеото беше достъпно само в рамките на 12 дни и добре, че съм сред феновете на Йонас Мекас във Фейсбук, та успях да хвърля един поглед, преди да го свалят. Прословутият британски нехранимайко Банкси също блесна като съавтор на „автентичен“ документален проект за Channel 4 – „The Antics Roadshow“. Ако решите да гледате филма онлайн, имайте предвид, че линкът може да бъде деактивиран всеки момент и също така прескочете първата минута, която според мен е сътворена като опит за ироничен мета-коментар (пак цитирам Еленко, два пъти в един месец, хмм). Ако все пак се чувствате като хора, които са пропуснали всичките си шансове да видят нещо вълнуващо и съвременно по повод английските брожения, предоставям на вашето внимание „нещо“ от самия мосю Крис Маркер, но не забравяйте, че човекът наскоро навърши 90 години:

P.S. Най-оригиналният коментар на въпросните събития, който открих, е под формата на фотоколажи и можете да го видите тук.

август 23rd, 2011 at 11:18 pm

Posted in audiovisual

The thin pink line

without comments

Преди да започна да пиша рапорта за второто си посещение на фестивала във Вроцлав, препрочетох пак миналогодишните си впечатления и да си призная, сега текстът ми се вижда прекалено яростен. Истината е, че докато през 2010-а екипът на фестивала празнуваше 10-годишен юбилей, аз бях във вихъра на личните емоции, така че след като се завърнах в България, даже не си спомнях как точно изглеждат полските злоти. За мой късмет, тази година отново имах възможността да прекарам шест дни на Nowe Horyzonty, при това напълно щастлива и спокойна, затова мога да кажа, че представата ми е вече доста по-обективна.

В действителност, обаче, мнението ми за кинофестивалите като цяло не се е променило кой знае колко. Особено, ако човек прегледа програмата на летните събития в Източна Европа, от Трансилвания през Карлови Вари и Москва та до Сараево, може да си помисли, че това са ключови точки от мега турне, на което определени хора обикалят седмици наред с едни и същи дрехи, за да спят в хотели, които реално никога не биха могли да си позволят – всичко това за сметка на въпросните фестивали. Нещо повече – една част от тези хора отдавна са преминали в категорията на has-been за Западния свят, но отвъд Желязната завеса те все още биват приемани за божества, защото Авторът няма възраст и умора. Това е и част от стратегията на фестивалните директори на Изток: алкохол в огромни количества и оркестъра да свири, понеже така се създават същински контакти или както казва Стефан Китанов, “фестивални приятели”. Всички тези грешки на растежа могат да бъдат наблюдавани и във Вроцлав, но едва тази година успях да разбера какво стои зад тях.

Няма никакво съмнение, че Nowe Horyzonty се прави с много пари. Един месец преди тазгодишното издание получих press release, от който ставаше ясно, че основният спонсор на фестивала, мобилният оператор Era, е станал част от T-Mobile, което налага да се промени името на фестивала, сайта и изобщо да се ребрандира цялата визуална концепция, но като се изключат някои недомислици при прехвърлянето на старите акаунти в новата система за резервации, цялата реорганизация беше безупречна. На фона на тези (вероятно) фантастични суми и усилия по подготовката, обаче, по селекцията на фестивала работят едни и същи млади хора, които макар и много симпатични и интелигентни, имат един голям пропуск – че са поляци. Когато един фестивал претендира, че е от класата на Ротердам и Торонто, най-важното условие не са безплатните големи водки, а изборът на заглавия, така че ако бях на мястото на Роман Гутек, щях да преглътна националната гордост и щях да вербувам за селекционери специалисти от различни краища на света. Тъй като самата аз вече два месеца се подлагам интензивно и систематично на вредните културни влияния на Запада, стигнах до извода, че по ред исторически и социални причини в дясната половина на Европа все още не могат да съществуват адекватни B-филми или дори експериментално кино, като в случая не става дума за онова, което обикновено се нарича артхаус и с което се справяме.

В тази връзка, смятам, че ние, и като потребители, и като автори, сме възпитани в друга традиция, затова много хора, опитвайки се да излязат от нея, бъркат шокиращото или гнусното с високо изкуство. А това според мен е една от основните грешки, когато се подготвя програмата на фестивал като Nowe Horyzonty. Това от своя страна води до тотално разминаване със зрителските и дори с режисьорските очаквания. Иначе не мога да си представя как една от култовите фигури на ozploitation-а, Филип Мора, който през 2010-а беше поканен за ретроспектива, ще се завърне една година по-късно с документален филм за родителите си, от който става ясно, че те са се запознали именно във Вроцлав… Да, когато в последното десетилетие не си снимал нищо друго освен документални проекти, е приятно да се попаднеш отново във фокуса на вниманието и то именно в Източна Европа, където всички те гледат с обожание, само защото си режисьор, но има някои падения, които човек по-добре да си спести, нищо че според според IMDB догодина можем да очакваме от Филип Мора и 3D филм за Салвадор Дали. И още един фал от страна на организаторите – в желанието си да присъстват на световната фестивална карта като ултра-либерално киносъбитие, бяха поканили за член на основното жури Фредерик Боайе, който само преди два месеца изхвърча с гръм и трясък от директорския пост на Петнадесетдневката в Кан и вероятно по време на целия си престой в Полша се е крил зад черни очила.

За да разберете по-добре какво имам предвид, бих искала да ви разкажа по-подробно за два филма, които гледах на фестивала във Вроцлав и които според мен са от двете страни на линията или, както би се изразил Еленко, представят „най-доброто от два свята“. Номер едно е на Криспин Глоувър, който напомня на Винсънт Гало не само по злокобната осанка и странния избор на роли (От Джармуш до Тим Бъртън и от Разколников до „Epic Movie“), но и заради желанието си да бъде приеман като творец, което включва писане, рисуване и режисиране в личното му имение в Чехия. Съдейки по дизайна, нищо чудно да е измайсторил сам дори и личния си сайт, но ако посетите crispinglover.com и погледнете на Big Slide Show, ще видите, че вече години наред човекът си обикаля по света, играейки на сцена написаните от него книги и показвайки един от двата филма от трилогията „It“ (третият филм се снима в момента). Както един италиански програматор ми обясни впоследствие, целият пакет с постановката, прожекцията, Q&A и автографите се продава на различни фестивали с изричното условие, че ще бъде представен в точно определен формат и винаги от самия Криспин Глоувър. Никакъв шанс за снимки или предварителен screener, трябва напълно да се довериш на марката, още преди да си я купил.

Така още на втория ден на фестивала се оказах на опашката за „It Is Fine. Everything Is Fine!“, докато около мен подвикваха „Amy Winehouse nie żyje!“. Това заглавие беше програмирано като част от панорамата за филмов декор и дизайн, която бях решила да изгледам систематично, така че едночасовото шоу преди филма беше бонус. Ако искате да добиете някаква представа от постановката, може да погледнете този клип, но като цяло може просто да си припомните Винсънт Гало в „Аризонска мечта“, който крещи на сцената, докато зад гърба му се сменят изображения от един и същи филм. Книгите са потресаващи, илюстрациите също, а Криспин Глоувър като че ли не полага никакви усилия, за да влезе в роля, което в първите 10 минути е смешно, а в следващите 50 – все по-зловещо. Що се отнася до филма, сценарият и главната роля са поверени на Стивън Си Стюърт, който е болен от церебрална парализа. В света на неговата фантазия всички красиви жени се влюбват в него и разбират без никакъв проблем нечленоразделните звуци, които издава, но той ги прелъстява и убива систематично. Декорите и осветлението са построени с много вкус, актьорският състав също е на ниво – като започнем от бащата на Криспин Глоувър, минем през Плейбой звездата Джейми Ферел и стигнем до една от любимите актриси на Фасбиндер, Маргит Карстенсен. Въпреки това, цялостното впечатление от филма е доста пошло, не само заради натуралистичните секс-сцени, а защото зад персонажите прозира пълна липса на мотивация. Шокът не е оправдан от конкретна цел – както самият Криспин Глоувър обяснява в интервютата си от последните няколко години, идеята е по-скоро да се разклатят устоите на „корпоративните медии“. Ха-ха.

Вторият филм е „Tape“ и негов автор е Ли Нинг, който най-общо казано се опитва да бъде независим визуален артист в Китай. Този проект беше представен във Вроцлав в състезателната програма за филми за изкуството, като вече е показван през януари в Ротердам и малко по-късно в MoMa, където го селектират за Документалната Петнадесетдневка. Информацията в интернет е много оскъдна, поне на английски език, но благодарение на Музея за модерно изкуство може да видите това видео, в което Ли Нинг разказва за работата си. За по-смелите, може да погледнете и това интервю, но предполагам, че то би представлявало интерес, само ако човек вече е запознат с филма. Всичко свързано с този проект ми беше любопитно от началото на годината, още откакто го мярнах в Ротердам, защото за нас съвременното китайско изкуство върви ръка за ръка с дисидентството и изобщо с клишето за Ай Вейвей. Ако попреглеждате поне малко културните рубрики на „корпоративните медии“, от които се информирате за събитията по света, може би ви е направило впечатление, че в момента именно всичко made in China се котира изключително скъпо на арт пазара – дали защото знаем толкова малко за тази страна, или пък Западът се прехласва от идеята за толкова безкомпромисен микс от идеология и капитализъм в такива големи размери. В същото време, предметите и инсталациите на младите китайски автори се характеризират с очарователна простота, която на моменти стига до наивизъм, но да се обясни всичко това единствено с Културната революция, би било цинично.

И така, надявам се, че това дълго предисловие изяснява как в последния ден от фестивалния си престой, доста уморена физически и психически, се оказах на прожекция от 168 минути, на филм, който беше анонсиран като резултат от обсесивното желание на един китайски артист да снима ежедневието си в продължение на пет години. За всеки случай дори седнах близо до изхода, но след като човек преодолее в първите минути прилошаването от нефиксираната камера и объркването от сменящите се изображения, историята увлича, така че времето минава неусетно. Като за начало, може би е по-удачно да разясня заглавието, което е сложна, но много удачна метафора. „Tape“ е не само филмовата лента, която Ли Нинг използва и складира в огромни количества, това е също нишката, с която членовете на китайското общество са като че ли пришити един за друг, така че всеки опит за измъкване носи болка. Прозрачното течно лепило пък изглежда като физиологичен разтвор, а ролката с тиксо в ръцете на играещото дете носи усещане за безкраен кръговрат. Всички тези употреби на една единствена дума са също намек за комплексните взаимоотношения на самия автор с околната среда. Неговите роли се менят в зависимост от контекста – той е неудачник сред семейството си, когато се пререкава със съпругата си или успокоява майка си, добива ореола на учител сред група за аматьорски пърформанс, примирява се със статуквото като соло танцьор на лъскави събития, отвращава се тихо от агресията на големия град и е болезнено откровен, когато е сам пред обектива на камерата си. Ли Нинг документира скрупольозно всеки неудобен детайл от живота си, със съзнанието, че ако някой трябва да поеме морална отговорност за провокацията, това е самият той. Така неговото собствено тяло се превръща в обект и субект на този разказ за съвременен Китай, в лента, която свързва различните реалности.

Разбира се, давам си сметка, че именно разнообразието от филми и паралелни събития прави кинофестивалите толкова интересни. В края на краищата, оценката за даден филм, дори и от така наречените кинопрофесионалисти, е сбор от крайно субективни фактори, така че всеки има право на лично мнение. Въпреки всичко, продължавам да се надявам, че Източна Европа някой ден ще се преоткрие в културно отношение и ще спре да се съпоставя със Запада. Ако не вярвате, че това е възможно, гледайте който и да е от филмите на Сколимовски!

август 6th, 2011 at 2:49 am

Posted in macro

Късо съединение

without comments

От днес започва Късо съединение, традиционният летен фестивал на сдружение Позор. В четвъртото издание преобладават филмите-омнибуси, които са интересни от продуцентска гледна точка, но качествата им не винаги съответстват на имената от афиша. Във всеки случай тазгодишната програма заслужава специално внимание заради българската селекция, както и възможността да се опознаят екзотични места и епохи през погледа на различни автори.

юли 22nd, 2011 at 1:20 am

Posted in новини

MashUp

without comments

Колкото и странно да изглежда, mashup е явление в web 2.0, което е добило толкова широка популярност, че в Париж се организира специален двудневен фестивал на тази тема. В най-голямата кинозала на Forum des Images са разположени осем гигантски монитора с плосък екран и всеки може да изгледа видеата, които са разпределени тематично. Сред избраните клипове са отговорът на Обама по повод злощастния му родилен акт с откъс от „The Lion King“, най-известните миксове на „Avatar“, „Inception“ и „The Black Swan“, компилации на Дисни, mashup с 50 Cent, Snoop Dogg, Бетовен и Серж Генсбур, както и цитати на създателя на лиценза Creative Commons, Лорънс Лесиг. Тук можете да видите едно от любимите ми филмчета, представени на фестивала – едновременно меланхолично и иронично, то не би могло да съществува и най-вече да предизвиква предвидената реакция без добро познаване на историята на киното:

В тази връзка, тези дни си мислих доста за „Super 8″. Самото гледане на филма ми достави голямо удоволствие, върна ме в детските години и ме накара да си спомня как изглеждаше киното на ’80-те, като дори Ел Фанинг ми заприлича на младата Никол Кидман. Отбелязах и всички автоцитати на J.J. Abrams и позоваванията на Спилбърг, който от своя страна преди 10 години е направил почти същото с „A.I. Artificial Intelligence“ и Кубрик, но обективно погледнато, не съм сигурна дали Кубрик би се изказал особено ласкаво за J.J. Abrams като режисьор. Разбира се, личните и професионалните взаимоотношения между Спилбърг и Кубрик са доста по-сложни в сравнение с фенбойщината на J.J. Abrams, но дали неговият култ към Спилбърг придава някаква допълнителна стойност на филмите му за зрителите, които умеят да направят тази асоциация, или напротив – лишава мнозинството от възможност да възприемат работата му обективно? Мислех си също за това абсурдно завръщане към темата за Студената война („X-Men“, „Super 8″, „Transformers 3″) и за вече натрапващото се използване на архивни кадри с Джон Кенеди („X-Men“ и „Transformers 3″) като форма на mashup. Май трябва да си препрочета Бодрияр…

юни 26th, 2011 at 3:32 pm

Second class prequel

without comments

Доколкото разбирам, от Fox са искали нещо по-стилничко, което да доизцеди боксофиса от първите три серии на X-Men и да изтрие срама от Wolverine, нещо от типа на „Watchmen“, само че според мен, някак не им се е получило. На пръв поглед, проблемът не е персонално в режисьора Матю Вон, който е имал възможност да докаже прословутото си чувство за хумор с цяла една смешна сцена, а именно едноминутната поява на Хю Джакман, нито в относително симпатичния кастинг от преобладаващо британски произход. Епохата е нацелена удачно, напоследък ’60-те се харчат доста покрай „Mad Men“, а и „X-Men: First Class“ прави много приятен tribute към шейсетарските епизоди на Джеймс Бонд – и като визия, и като злодеи. Документалните кадри от Кубинската криза също са интересна иновация, като Роджър Еберт дори смята, че най-добрите актьорски умения в този филм са именно на Джон Кенеди. Да кажем, че и Дженюари Джоунс и Роуз Бърн биха могли да минат за секси мацки преди 50 години (въпреки че по днешните стандарти са си тип-топ).

Проблемът е по-скоро в сценария и желанието да се угоди на феновете, вместо да се създаде нещо наистина ново и оригинално. Вярно че вселената на X-Men би могла да си съперничи с „Пътеводна светлина“ по комплексност на генеалогичните връзки и това усложнява всеки опит за сглобяване на нови истории, но вместо reboot в стила на Батман, на Матю Вон му се е наложило да се съобразява с прекалено много условия. Доста сцени са презаснети буквално от първия епизод на Брайън Сингър, но липсва мрачната им красота. Музиката пък е сходна с тази от втората серия на поредицата, но в „X-Men: First Class“ класическите мотиви по-скоро накъртват, вместо да носят усещането за епичност. Поне на фона на предишните части, триковете на мутантите стават по-разнообразни и находчиви, като младият професор Ксавие дори кара учениците си да развиват някакви вторични умения – всяко едно внимателно обяснено и представено, за да не се объркаме после, като започне мелето. Освен това, благодарение на факта, че Студената война отдавна е свършила, вече можем да се наслаждаваме на руска реч без акцент – нещо напълно невъзможно в старите филми за Джеймс Бонд, но за съжаление тези персонажи продължават да са с психологическата дълбочина на NPC-та, нищо че битката на Азазел със съветските военни може да донесе някакви бегли асоциации за „Майстора и Маргарита“.

В действителност, филмът беше забавен, но не толкова, че да ме накара да се концентрирам през цялото време върху действието. Вместо това, прекарах два часа мислейки си как в момента темата за супер героите се възражда, понеже човечеството е обсебено от идеята за оцеляване на всяка цена. Само че докато Супермен има извънземен произход, Спайдърмен е ухапан от радиоактивен паяк, а Батман е просто добре трениран гийк, мутантите от X-Men нямат никаква заслуга за специалните си способности. В повечето случаи дарбите им са вродени, но пък могат с лекота да се развият, което е перфектния начин да демотивираш всеки „нормален“ зрител в тийнейджърска възраст, който се сблъска с този франчайз. И като стана дума за младежка аудитория, доста ме подразни начина, по който „X-Men: First Class“ се опитва да назидава тийнейджърите, като им натяква, че трябва да се приемат такива, каквито са, както и че трябва да се научат да контролират гнева си. Що се отнася до намека за борбата за равни права, нека не забравяме, че когато се появяват първите комикси за X-Men през ’60-те, мнозина сравняват Магнето с Малкълм Екс, а професор Ксавие – с Мартин Лутър Кинг. В последния филм доста се коментира алюзията за равноправието между хора с различна сексуалност, но фразата „mutant and proud“ ми се струва елементарно-обидна, какъвто и смисъл да са искали да вложат в нея авторите й.

Естествено, каквото и да си говорим/пишем, в момента се твори съотвения sequel на този prequel. Е, да – развитието на сценария зависи предимно от това как ще изглежда Дженюари Джоунс след като роди, но все пак и това е някакво начало.

юни 13th, 2011 at 2:05 am

Posted in ревю

Кански комерс

without comments

Както знаете, по стар маркетингов обичай всяко англоезично заглавие от откриването, закриването, специалните прожекции или наградените в Кан се пуска за разпространение възможно най-бързо, с цел максимално оползотворяване на ефимерния полъх от най-светското фръцканье в кинокалендара. Така че имах възможността да гледам на голям екран в София два от най-коментираните филма на Лазурния бряг само седмица след края на фестивала. Взети поотделно, и двата бих ги подминала с дискретно мълчание, но след втория много се подразних и направо нямах търпение да седна пред компютъра, за да споделя фрустрацията си от това как съм пропиляла общо 274 минути от живота си.

За четвъртия епизод на „Карибски пирати“ разполагах с десетина дни, за да мина през всички емоционални етапи, като се започне от наивния ми ентусиазъм да обещая на Форум Филм още преди прес прожекцията, че ще напиша „нещо“. В действителност ме подлъга офертата за 3D, но още в първите минути се почувствах като Малкълм Макдауъл в „Портокал с часовников механизъм“, тоест с разширени зеници и лишена от възможност да си помръдна главата дори и леко заради поляризацията на очилата в IMAX. Всичко, заради което „Pina“ ми вдъхна надежда, че има смисъл да се снима в 3D, ако се прави с концепция, се оказа абсолютно разочарование в „Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides“ – като се започне от хореографията на екшън сцените като в клип на OK Go и се стигне до деформацията на плановете и фокуса, която в един арт проект изглежда приятно-умишлено, но в приключенски филм на Дисни определено дезориентира. Що се отнася до самия филм, Скротума е бил достатъчно старателен и този път в критиката си, а аз самата си дадох сметка, че още от първите сцени започнах да си мисля за сценографията и грима, както и за приятния акцент на Джефри Ръш, а когато някой се чуди в продължение на половин час как по дяволите очната линия на Джони Деп и Пенелопе Крус не се размазва във водата, значи положението е сериозно.

Не съм никак фен на това да се пишат ядни ревюта и бих подминала темата с обичайна доза омерзение, ако не бяха две събития. Първо, загледах се в коментарите под ревюто на Скротума и след известно размишление, си казах, че не е възможно всички подкрепящи филма юзъри да са регистрирани от един и същи бот. Второ, от Форум Филм получих прес съобщение за местния боксофис на „Карибски пирати“, което съдържа следното твърдение: „Четвъртата част от поредицата „Карибски пирати: В непознати води“ е най-касовата кинопремиера в България за всички времена. От предпремиерните прожекции и премиерния уикенд, пиратските приключения на Капитан Джак Спароу и Анджелика инкасираха рекордните 719 693 лв., които надхвърлят стартовите резултати на най-гледаните филми през последните години като „Ледена Епоха“, „Аватар“ и „Мисия Лондон“.“ (ka-ching). Обективно погледнато, единствената полза от Карибски пирати 4 е високата концентрация на финансово отговорни персонажи в Кан и тяхното желание да се обединят в каузата да изцедят още повече пари от 3D киното – за ваше сведение, тези дни е бил основан първият копродуцентски пазар за 3D проекти с кодовото име 3DFM. Както обаче става ясно от този разговор на Джеймс Камерън и Майкъл Бей, още доста ще потърпим докато 3D филмите започнат да стават за гледане.

Що се отнася до „The Tree of Life“ на Терънс Малик, разочарованието е повсеместно. В продължение на повече от година имах една чернова в блога си, където записвах издънките на сериозните режисьори, като се започне от „Palermo Shooting“ на Вим Вендерс и се мине през всички „големи имена“, на които уж се разчита да вкарат в кинозалите хората с висше образование и/или претенции. Темата се казваше „Какво всъщност исках да кажа“ и представляваше черния списък на онези, които някога са разполагали с вдъхновение и не много пари, за да заснемат мечтите си, а днес трябва да се молят за още и още, за да могат да си поиграят отново с най-скъпите играчки в областта на визуалните изкуства. Често тези намъчени филми се преносват с години, актьорският състав се подменя в зависимост от инди конюнктурата, а специалните ефекти пресоляват манджата или както се е случило в „The Tree of Life“, по-скоро добавят двойна доза захар в мармалада. Донякъде ги разбирам тези режисьори (заради което и неотдавна изтрих въпросната чернова) – вече са на възраст, не искат да се примиряват с малък бюджет, а колкото повече се борят с продуцентите, толкова повече започват да се изживяват като интелектуалци-мъченици, които са длъжни не само да просветят плебса, но и да го направят атрактивно и смилаемо според собствените си критерии.

Не ме разбирайте погрешно, аз съм сред най-убедените фенове на Терънс Малик, включително и сред малкото зрители, които смятат, че „The New World“ е действително красив и смислен филм, но след прекрасния трейлър на новия му проект, обявен като sci-fi, ме загризаха едни черни съмнения. За съжаление, още след премиерата на „The Tree of Life“ в Кан из нета се понесоха кофти вибрации. Първоначално си казах ОК, Кан не е място, където човек може обективно да прецени даден филм. Аз например неслучайно все още не мога да понасям „Inglourious Basterds“ – и вас да ви сложат на червения килим в 7 сутринта недоспали, препили и с перманентни болки в коленете, ще се отречете трижди даже и от любимото си детско филмче. Когато обаче платих 15 лева за предпремиера, от която половината зала се изнесе, трябва да призная очевидното. Единственото оправдание за журито, председателствано от Робърт Де Ниро и включващо още такива очарователни и празноглави същества като Ума Търман или Джъд Лоу, е че „The Tree of Life“ някак изглежда прекалено мащабно и арт, за да не получи Златна палма. Наистина, филмът е толкова ефектен и така се стреми във всеки един момент да ви плесне с някоя метафора по челото, че поне да го бяха заснели в 3D. Иначе съм благодарна, че Терънс Малик не дава интервюта и пресконференции, тъй като кой знае какво бихме чули за наличието на VFX динозаври във филм с Брад Пит и Шон Пен. Една надежда имам – наградата от Кан да даде възможност на този все пак талантлив и чувствителен човек да не прави повече компромиси със себе си, а да покаже още със следващия си филм какво друго може да снима, освен върховете на дърветата.

май 30th, 2011 at 3:30 pm

Posted in macro

Second line like there is no tomorrow

without comments

Ако току що сте изгледали с въздишка на облекчение 103-ия епизод на „30 Rock“, докато страдате заради непредвиденото забавяне на „Mad Men“ и рефрешвате сайта на „Breaking Bad“ в очакване на следващия сезон, ви препоръчвам „Treme“ като лекарство за телевизионна абстиненция. Както обикновено, HBO задоволяват и най-изисканите вкусове с многопластов сюжет и мащабна реализация, а в случая става дума за една доста рискована тема – Ню Орлиънс след Катрина. Епизодите са едночасови, като първият сезон имаше 10 серии, а за втория, чието излъчване започна в края на април, са предвидени 11. Сериалът имаше по две номинации за Emmy и Grammy, но вероятно заради политически неудобното внушение и високия си стил се размина със статуетка.

Ако още не се чувствате достатъчно зарибени, нека пристъпим към фактите. Създателите на „Treme“ са Дейвид Саймън и Ерик Овърмайер, а най-известният им съвместен проект досега е „The Wire“ (същия, за който доста критици твърдят, че е най-добрият американски сериал изобщо). Техният интелектуален подход изисква съответната режисура, затова те канят за различните епизоди имена като Агнешка Холанд, Тим Робинс или Брад Андерсън, а няколко от сериите са поверени на Саймън Селан Джоунс, под чиято компетентна супервизия са снимани небезизвестните „Generation Kill“, „Boardwalk Empire“ и „The Borgias“. Актьорският състав също е от тежката артилерия и можете да видите Джон Гудман като писател в криза, Мелиса Лео като неговата съпруга адвокат, Стив Зан като инфантилен DJ, любимия ми Дейвид Морс като полицейски шеф и Михиел Хайсман, отсрамващ холандските мъже в световен план, като уличен музикант с влечение към наркотиците. Към тази приятна компания се прибавя контингентът на „The Wire“ в комбинация с огромно количество джаз музиканти, които играят себе си.

Това, заради което този сериал ми е много интересен, е паралелът, който всеки живял през 90-те в България може да направи с една ситуация като Катрина. Природни бедствия е имало и винаги ще има, но е любопитно какво се случва в едно „цивилизовано“ общество, когато по някакви външна причина нахлуе хаосът. Вероятно си спомняте репортажите и критиката към Джордж Буш за това, че Луизиана очевидно не е сред приоритетите му, щом позволи на местното население буквално да се избие помежду си от глад и безизходица. „Treme“ не спестява нищо от тази грозна истина, затова и сериалът е получил благословията на местните зрители, но освен криминални разследвания, социална критика и политически игри, в сюжета са преплетени още любов, семейни взаимоотношения, етнография и най-вече музика. Вторият сезон е по-мрачен от първия, защото по сценарий е изминала повече от година след ураганните бури, а бюрокрацията и застрахователите продължават да са сред основните антагонисти. Дори шапката на новите серии е различна – деликатно разкрасените с мухъл надписи са заменени с документални кадри от Ню Орлиънс като контрапункт на фриволния текст от музикална тема.

Другата полза от сериала, лично за мен, е фактът, че мога да науча много любопитни подробности за една култура, която е различна от клишетата за Америка, с които сме свикнали. Ню Орлиънс е средище за различни етноси, върху които се усеща силното влияние на Франция, Хаити, Кейджън и Африка (спомнете си „Angel Heart“). Към това прибавете джаз-бохемата, световно известната кухня, мелодичния акцент и туристите по Бърбън стрийт. Неслучайно кулминацията и в двата сезона на „Treme“ досега е традиционния фестивал Марди Гра, който преплита пътищата на всички персонажи. С други думи, една от най-симпатичните задачи на сериала е маркетингова и щом дори и аз се зарових за рецепти със скариди и смокини, значи мисията е изпълнена.

май 20th, 2011 at 6:14 pm

Posted in TV

Kubrick revisted

without comments

От една страна, уикендът е винаги приятен повод да разровим DVD колекцията и да попаднем на някое добре забравено съкровище. От друга страна, вече седмици наред в Парижката синематека е представена гигантска експозиция, посветена на Кубрик, като медийният й успех е феноменален. Неслучайно досега са я посетили десетки хиляди гости, а има възможност и част от материалите да бъдат разгледани онлайн. За всички нас, които можем само да преглъщаме жадно и да чакаме следващия епизод на „Под прикритие“, поздрав със следното филмче:

април 30th, 2011 at 11:34 am

Posted in audiovisual

Ambient Festival 3

without comments

Традицията с ембиънт партитата в Дома на киното се завръща със страшна сила. Този петък отново ще има повод за избухване при наличието на цяла нощ неми филми и музикални сетове. Разбира се, този вид удоволствия са само за ценители, но атмосферата на подобни събития е нещо, което на мен лично много ми липсва в социалния живот на София през последните няколко години. Списък с филмите и музикантите може да намерите тук.

април 26th, 2011 at 7:18 pm

Posted in новини

Guerilla trends

without comments

Алексо Петров се завърна в България след четири години изгнание и представи „Баклава“ в едно скоростно ъндърграундно турне из цялата страна. Все пак няколкостотин зрители е по-добре от няколко, а съдейки по отразяването в медиите и Фейсбук страницата на събитието, полемиката все още е епична. Паралелно с това, британците от The Attic Room успяха да организират показа на „First Orbit“ едновременно по цял свят и така да отбележат подобаващо 50-годишния юбилей от първия полет на човек в космоса. За 48 часа филмът е гледан в YouTube от над два милиона потребители. Също така, тези дни Арт Фест разпратиха информацията, че в идната седмица, от 15 до 22 април, дългоочакваната „Пина“ ще бъде показана у нас „ексклузивно“, тъй като същинската премиера е насрочена за септември. Go figure.

април 15th, 2011 at 12:34 am

Posted in micro