cinemaXP

усещане за кино

Archive for април, 2010

Mission possible

without comments

От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името „Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!“, при това – съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на „Мисия Лондон“ във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.

И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на „Обърната елха“ вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.

Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца – точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като „Мисия Лондон“ започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях – за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с „Шоуто на Слави“ или „Комиците“, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски – Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това – една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.

Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови есета), а то е в разни дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. „Мисия Лондон“ е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…

Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на „Lost Persons Area“, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите, да не говорим за идеята някой съдържател на лондонски бордей да използва думата pound вместо поне quid.

Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме „Мисия Лондон“ заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на „Fast&Furious“ на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.

Накратко – „Мисия Лондон“ не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.

Written by admin

април 19th, 2010 at 1:05 am

Posted in ревю

Generation Kill

without comments

От Оскарите насам изгледах доста филми на военна тематика, а след като публикувах интервюто за „Ливан“, един от моите спорадични читатели ми препоръча на всяка цена да обърна внимание и на „Generation Kill“. Вече години наред не притежавам телевизор съвсем умишлено, така че разните му там нашумели сериали обикновено ме подминават, освен ако не ги забележа по време на някоя наградна кампания. Нищо не бях чувала за този сериал, но го дръпнах и реших да прежаля осем часа от живота си.

По време на първия епизод се смях страшно много. Не можех да си представя как някой американски телевизионен екип, пък бил той и на HBO, е успял да направи толкова тънка и реалистична сатира. Ужасът около предполагаемата гибел на Джей Ло, командирските изцепки на тема grooming standard, както и реплики от типа „This platoon is going down over an espresso maker“ попадат в една и съща плоскост с абсурдната констатация, че точно преди заплануваната инвазия в Ирак елитен батальон с морски пехотинци не разполага с карти, техника и надежден преводач. Същевременно, още от първите минути на „Generation Kill“ си личи мащабността и амбициозността на тази продукция. Хареса ми комбинацията от лекия полудокументален стил на снимане и спокойния прецизен монтаж. Липсват обичайните епични паузи и сладникавите едри планове. Няма надъхваща музика, освен онази, която се пее в хъмвито акапелно. Забравете също за трескавия combat action с множество гледни точки, експлозии на забавен кадър и традиционния милитаристичен gore. Действието се носи плавно, без да гони някакви героични кулминации, така че постепенно зрителят започва да се чувства повече в казарма, отколкото на бойното поле.

Разбира се, след първия епизод се разрових в нета и открих, че сериалът екранизира едноименната книга на Ивън Райт, репортер на „Ролинг Стоун“, който действително преживява началото на втората иракска война в хъмвито на сержант Брад Колбърт. Много ме впечатли решението на един пишещ журналист да се засили към фронтовата линия в пустинята, но открих, че Ивън Райт има предишен опит с отразяване на специални операции в Афганистан. Освен това се шегува в някои интервюта, че краткото му съжителство с гадже от арменски произход го подготвило за всякакви ексцесии. Като повечето американци, и той е смятал, че навлизането в Ирак ще бъде по-скоро като разходка за пикник. На всичко отгоре, специалността му в „Ролинг Стоун“ била младежки субкултури, затова предложил на редактора си да използва възможността и да проучи морските пехотинци, които са известни със своя специфичен език.

И така, с всеки следващ епизод картинката става все по-комплексна и все по-малко смешна. Надъханите за насилие започват да осъзнават, че избиват цивилни, а „освобождаването“ на Ирак се оказва окупация. Моралните дилеми и конфликтите с висшестоящи се задълбочават. Има нещо мъчително и освежаващо в това човек да преживее отново пролетта на 2003-а, когато не само американците, но целият Западен свят смяташе, че Садам Хюсеин складира оръжия за масово поразяване. Само пет години делят тези последни моменти на наивност с премиерата на „Generation Kill“, но през перспективата на всички новини, анализи и филми оттогава, сцената с приветливо махащ американски войник може да бъде само иронична. Превземането на Багдад всъщност слага началото на безкраен списък с бомбени атентати, демокрацията се изражда в гражданска война.

Тези сурови констатации заемат основно място в книгата на Ивън Райт и след публикуването й, започват масирани критики, особено от страна на висши военни. Сериалът залага повече на чувствителността и политическата култура на аудиторията, но за сметка на това се старае да пресъздаде атмосферата и бойните действия максимално точно. Няколко от пехотинците са привлечени като консултанти, като на един от тях, сержант Ерик Кокер, е възложена полевата подготовка. Изчетох няколко интервюта, в които този човек разказва как пехотинците изобщо не могат да понасят военни филми. Според него, „Jarhead“ се доближава най-много до истинската ситуация в армията, но пък сюжетът е безумен. Неговата лична амбиция е била да помогне в създаването на поне един филм за пехотинци, който да бъде реалистичен и смислен. След като провежда тренировъчния лагер преди снимките на „Generation Kill“, Ерик Кокер се наема да изпълни и малка роля в сериала, а по време на постпродукцията го ангажират за CGI обработката – една от задачите му е била например да следи дали траекториите на компютърно добавените хеликоптери са правилно генерирани.

Всички актьори са подбрани много внимателно, така че под вещата режисура на Сузана Уайт и Саймън Селан Джоунс разкриват едновременно прекрасни и ужасни страни от човешкия характер. Ако не се брои Келън Лъц, за който през 2008-а все още никой не е чувал, единствената „звезда“ в сериала е Александър Скарсгард. Определено екранното му присъствие не може да се сравнява с класата на баща му, но да кажем, че сковаността му добавя интересни щрихи към темерутщината на Iceman, а важното е, че самият сержант Колбърг е доволен от резултата. Аз лично имах проблем с образа на Руди, тъй като само той не търпи никакво емоционално развитие в сериала. Да не говорим, че всичките му пози, фешън аксесоари и new age реплики стоят като кръпка на фона на останалите многопластови персонажи. Оказа се, че истинският Руди е точно такъв и понеже не намерили кой да го изиграе, той лично се предложил за ролята. След успеха на „Generation Kill“ неговата едноплановост се явява перфектна за Холивуд, така че в момента Руди Рейес е търговска марка, която продава книги, фитнес програми, екипировка, шоуто на History „Apocalypse Man“ и бъдещия кинопроект „Odysseus in America“ (Tagline: War is war is war is war). За финал – поздрав с един от тапетите на личния му сайт:

Written by admin

април 12th, 2010 at 1:23 am

Posted in TV