cinemaXP

По някаква неясна логика, известна единствено на местните разпространители, “Knowing” излиза на голям екран у нас три месеца след официалната премиера и само две седмици преди DVD премиерата в САЩ. Вероятно са решили, че се вмества в категорията летен блокбъстър и че ще позапълни паузата между Т4 и “Public Enemies”. За щастие, Алекс Прояс не би си измил ръцете с някакво клиширано save the world & save the box office movie, така че “Пророчеството” или “Знамението” (както се опитват да го преведат на български) е неочаквано добра комбинация между между sci-fi, mystery, трилър и CGI апокалипсис. Е, за моите лични разбирания имаше и някои хорър моменти, но какво да направим, като по принцип не гледам страшни филми

На пръв поглед, сюжетът обещава цял куп cheesiness - Джон Кеслър (Никълъс Кейдж) е депресивен астрофизик, който преподава в MIT и отлежда сам своя затворен син Кейлъб, като и двамата страдат по скорошната внезапна смърт на майката. В училището на момчето се провежда церемония, при която изваждат капсула на времето, заровена преди 50 години, и всяко дете взима по едно писмо от нея. Докато съучениците му се радват на рисунки на космически кораби, Кейлъб логично попада на мистериозен лист, изписан с цифри. И съвсем скоро баща му разбира какво означават те.

Още след първите 15 минути обаче става ясно защо филмът е с относително нисък рейтинг в imdb - защото отказва да се подчини на съвременните стандарти за сносна студийна инвестиция и следва собствена логика. Която очевидно не се харесва на американските хлапета, въпреки че продуцентите очевидно са се постарали за PG-13 рейтинга. Алекс Прояс е наблегнал на атмосферата на Края, което по някакъв начин ми напомни за един мой много любим филм - “It’s All About Love”. Така че, ако очаквате уроци по нумерология, лекции по астрофизика, данбрауновско блудстване с Библията, светкавични контрапланове за спасение от НАСА или дори Никълъс Кейдж в типичното му екшън амплоа - сбъркали сте вратата. Аз самата оцених и факта, че всяка възможност за психологизиране е внимателно отстранена. Мотивацията на всички е перфектно защитена, но зрителите постоянно си задават въпроса какво биха направили, ако бяха поставени на мястото на персонажите и отговорите не са лесни.

Ритъмът на филма е спокоен, като разчита повече на съспенса. Алекс Прояс ни кара да се вгледаме внимателно в предметите в дома на професор Кеслър, а ние, вероятно тотално повредени от “Lost”, започваме да ги колекционираме и подреждаме мислено, очаквайки скорошната им поява в някоя ключова сцена. Само че “Knowing” е от тези филми, в които когато покажат как някой зарежда револвер, това не означава непременно, че после ще стреля с него. Нито пък че едно слухово апаратче е признак за глухота. Това е един от големите плюсове за филма - че си играе с нашите предразсъдъци и очаквания, наслоени от поглъщането на един и същи junk food. Също така, ако човек се разрови в Wikipedia, може да открие много интересни обяснения за това защо персонажът на Чандлър Кентърбъри е наречен именно Caleb. Но това е по желание, нещо като извънучилищно занятие на тема конотации.

Актьорската игра е приятно ненатрапчива, явно режисьорът е предпочел дискретни и по-скоро неизвестни лица. Роуз Бърн и Надя Таунсенд внасят голяма доза австралийска непринуденост, а звездата на филма, Никълъс Кейдж, най-малкото е имал възможност да се откъсне от обичайните глупости, с които се занимава в последните няколко години. ОК, изпълнението му е много далеч от онова, което сме видели в “Leaving Las Vegas” или “Matchstick Men”. Също така реакциите му в някои от най-напрегнатите моменти на “Knowing” сякаш казват “млък, аз съм екшън звезда и знам какво правя”, но нали героят му е асоциален астрофизик… нека да го оправдаем с това. Може и пък да не е искал да повтаря същата лузърска роля като в “The Weather Man”, въпреки че точно с нея буди искрени симпатии.

Аудиовизуалната концепция на “Knowing” обаче доставя истинско удоволствие, особено ако се консумира в кинозала. Сочните специални ефекти са достатъчно детайлни, без да стигат до отблъскващи подробности. Тъй като всички катастрофи се случват яко изневиделица, впечатлението е брутално и много реалистично. Музиката на Марко Белтрами е плътна и сериозна, с което няма как да не направи впечатление. Само прословутата Седма симфония на Бетовен е вече поизтъркана, но няма как - щом ще ни показват Тайм Скуеър и Емпайър Стейт Билдинг в пламъци. Започвам да си мисля, че техните модели ги произвеждат на ишлеме и когато се наложи да се заснеме някаква глобална катастрофа, най-евтино излизат кадрите с тях. Финалната сцена също аха да развали общото впечатление от филма, тъй като не оставя нищо на фантазията, но нека не забравяме, че въпреки мнозинството от австралийци и новозеландци в екипа, “Knowing” си остава американски филм. И въпреки това се справя добре -> 7/10

Nisi Masa провежда този конкурс за осма поредна година, като участващите държави са вече 19. И така, ако сте между 18 и 28 години и имате желание да напишете сценарий в рамките на 20 хиляди знака до 31-и юли -> темата е “Табу”.

Едно печатно копие от текста на български език трябва да се изпрати до:

Сдружение “СЕДЕМ”
За конкурса на NISI MASA
ул. “Добруджа” №1
София 1000

+ попълнен формуляр за участие от сайта на Nisi Masa
+ сценария в електронен вид, изпратен до Bulgaria@nisimasa.com
+ по желание авторът може да изпрати обяснителна бележка от максимум 1 страница, описваща по какъв начин неговият/нейният сценарий интерпретира темата “Табу”

Успех!

Толкова го чаках Т4 и така се надявах целият hype около него да е оправдан, но уви! Планирах едно сочно ревю, обаче в момента се чувствам много обидена за това, че вместо едно достойно продължение с много екшън получихме някаква блудкава и объркана история, която да влезе в ограниченията на PG-13 рейтинга. Романтичната постапокалиптична атмосфера и прекрасните индустриални звуци са тотално похабени от лигавия typecasting. Да не говорим за Крисчън Бейл, който явно развива синдрома на Киану Рийвс след “Матрицата”, така че още дълго ще го слушаме да говори като Батман. Според слуховете, Джеймс Камерън ще се намеси за Т5, но пък от вездесъщите студиа искали Робърт Патинсън в главна роля, та следвашият епизод може да е още по-сбозан…

За всички, които отсега предчувстват summer in the city -> от 4-и юни сдружение “Позор” стартира селекцията Късо съединения 2009. Първият филм в програмата е “12 режисьора за 12 града”, от 21 часа в Дома на киното.

… е на път да премине в пълна анонимност. Ето тук малко инфо и пълната програма.

Ето едно доста интересно обобщение за фестивала в Кан тази година (на английски).

В него се намеква и за моите 3 основни наблюдения:
- комерсиалното кино е в криза и се опитва да го докара със sex & violence
- 2 часа и 30 минути е новото 90 минути
- малките кинематографии ще спасят света

Този път ще бъда много кратка, понеже признаците на мозъчна дейност при мен са вече доста слаби. Искам само да отбележа, че досега гледах доста безумни филми, особено от основната селекция, но “Inglourious Basterds” на Тарантино наистина ме метна в джаза. Изобщо не мога да разбера защо е направен този филм, освен просто като скъпо струващо забавление. Също така недоумявам как мислят да го разпространяват, специално в САЩ, където комбинацията от 148 минути и субтитри е самоубийствена.

P.S. Джим Кери е супер готин и забавен на живо!

Вчера поставих личен рекорд, като успях да прибавя цели четири заглавия, но за целта жертвах закуската, а вечерята ми беше разделена между няколко опашки. Колкото повече филми гледам обаче от основната програма, толкова по-разочарована се чувствам. Чаках почти два часа под слънцето, за да видя новия филм на Анг Лий, но вместо някаква хипи експлозия, трябваше да се задоволя с драма за момче от малкия град, което се бори да преодолее семейните си проблеми и да признае пред самия себе си, че е хомосексуален. Единственото, с което ще запомня този филм, е Лив Шрайбър с дълга руса перука и на токчета. Между другото, изглеждаше наистина страхотно!

Другото голямо разочарование от вчера и още една overrated опашка, беше “Antichrist”. Не бих могла да се определя като краен фен на Ларс фон Триер, но съм гледала всичките му проекти досега и в общи линии имах големи очаквания. ОК, идеята е много добра, актьорите са страхотни и очевидно са вложили много повече отколкото се е изисквало от тях, но останалото е просто неудобно абсурдно. В прескита има доста подробно интервю с режисьора, в което обяснява, че с този филм е искал да разчисти някакви призраци от миналото, понеже очевидно класическата психотерапия не може да му помогне. Е, може би е време за психиатрия. Имаше сцени, които очевидно е трябвало да са грандиозно шокиращи, но вместо това са по-скоро смешни. От момента, в който една окървавена лисица се обръща към Уилям Дефо и проръмжава през зъби “Chaos reigns”, този филм губи аудиторията си и вместо ужас, остава едно трайно WTF усещане, което трае до финала.

Може би затова реших да пропусна “Agora” днес, не исках да се разочаровам отново и то от режисьор, когото наистина харесвам. Засега ще се придържам към програмата от Седмицата на критиката, а пък точно в момента зачезвам да се приготвям за тяхното парти.

Оказа се, че въпреки петте ми Вин Чун степени, този фестивал е много сериозно физическо предизвикателство, защото освен безкрайното обикаляне и висене по опашки, се изискват специални умения да ходиш на токове из пресечен терен, да пиеш какъвто алкохол се сервира по всяко време на денонощието и също така да издържаш с по 3-4 часа сън на ден - и това е само програмата минимум.

Снощи изтървах славно “Taking Woodstock” на Анг Лий от основната програма, но вместо него гледах “Precious” на Лий Даниълс от Un Certain Regard. За моя голяма изненада, в него участваха Марая Кери и Лени Кравиц, при това в някакви съвсем реалистични негримирани роли. Според мен филмът може да се опише като вариация на “Entre les murs”, заснета от Спайк Лий и Тод Солонц. Със сигурност няма да забравя представянето на екипа на сцената, Лени Кравиц погледна към мен няколко пъти *sigh*

Също така се разписах на цели две партита - едното по повод представянето на “Ordinary People” в Международната седмица на критиката (чийто coverage е основната ми задача тук). Другото беше industry party на Wild Bunch в истинска централна полуразпадаща се вила. Вече имам теория-допълнение към психологията на тълпата - всички се блъскат там, където е най-фрашкано, независимо че само няколко метра встрани е празно и спокойно. Подозирам, че голяма част от хората тук нямат навика да се возят в обществен транспорт или най-малкото техният обществен транспорт няма нищо общо с този в София, така че гмежта им създава някакво специално фестивално усещане

А, и ако някога дойдете насам - пригответе се за много извратена храна…

Ето ме в тоталната лудница - друго по-точно описание в момента не ми хрумва. Колкото и да е чел човек предварително за Кан или да е гледал снимки / видео, изобщо не може да се сравни с откачената реалност. Папараците се разхождат в смокинг, а истинските звезди се мотаят небрежно по малките улички с огромни черни очила. На пръв поглед програмата (като брой пълнометражни заглавия поне) е относително скромна, но за сметка на това и в най-дребната опашка има строга йерархия. И като казвам опашка - чакането отнема огромна част от преживяването. За мой късмет се оказа, че съм с гранд журналистическа акредитация, която ми дава priority pass за прожекции и пресконференции, но за да се вредя първа спрямо стотиците други като мен, трябва да застана в нисък старт около час и половина по-рано.

Също така, няколко души ме бяха предупредии, че голяма част от комуникацията минава на френски и въпреки това останах изумена как по време на официалното откриване на Седмицата на критиката преводачката почти не можа да вземе думата от директора на програмата. А когато започна късометражният филм, увертюрата към същинското откриване, направо ми причерня - бразилска фонограма с френски субтитри. В общи линии разбирам доста неща, когато слушам френска реч, но мисълта да издържа пълнометражен филм, за който съм чакала 2 часа и то при продължително безсъние, жажда и глад… май професионализмът ми не стига до там. Слава Богу, основният филм, “Rien de personnel” беше с английски субтитри! Сега като разглеждам програмата на Седмицата се успокоявам, че все пак само три от късометражните филми са без субтитри на английски, но 3 от 7… В тази връзка ми направи много силно впечатление и това, че около мен масово хората с прес-акредитация говорят на френски. Но пък така веднага установявам емоционална близост с обърканите и омерзени англоговорящи

Иначе “Rien de personnel” беше приятен, със симпатичен сценарий, добре заснет и вероятно с много нисък бюджет. Навремето гледах много подобни филми в залата на Euromage - непретенциозни, но изпипани по френски. Сега леко ми домъчня за този период, но се надявам, че в следващите дни ще успея да наваксам. Почти съм уточнила график максимум, в който ще се опитам да включа поне 3-4 заглавия от основната програма + пресконференциите към тях. Will see!