cinemaXP

усещане за кино

Archive for ноември, 2010

The very model of a modern network TV show

without comments

Ако по някаква космическа случайност сте стигнали до този блог, вероятно ви е направило впечатление, че постовете в категория TV са доста малко. На всичко отгоре, човек може да си помисли, че живея на отдалечена планета, тъй като „хитовите“ сериали стигат до мен с няколко години закъснение. Е, тъй като телевизионната ми култура зависи изцяло от интернет и лъкатуши в зависимост от необозрим брой фактори, се радвам, че попаднах на „Studio 60 on the Sunset Strip“ в правилния момент. На всичко отгоре, малко след като приключих с последния епизод, започнах да гледам целия сериал за втори път – нещо, което нямам спомен да съм правила в последните 10-15 години.

И така, през есента на 2006-а NBC пускат два сериала посветени на телевизионно шоу – „30 Rock“ и „Studio 60“. Първият е комедия, вторият – драма, а съответните сценаристи и изпълнителни продуценти са небезизвестните Тина Фей и Арън Соркин. „30 Rock“ ме спечели от самото начало с мрачния си екзистенциален хумор и амбицията да превърне жените нърдове в нещо секси. Все още го гледам с удоволствие, въпреки че шегите затъпяха трайно и единственото интересно нещо този сезон беше двойният епизод, изигран и излъчен на живо с три часа разликa. „Studio 60“ обаче представя един доста по-сериозен подход към развлекателната индустрия и разбива още с пилотния епизод, като цитира прословутата сцена на Питър Финч от „Network“. От гледна точка на NBC паралелното показване на два подобни сериала би трябвало да е сигурна печалба, но очевидно през 2006-а американската публика не мисли така. Аудиторията на „Studio 60“ започва да се свива и единствената причина да се договори цял сезон се дължи на факта, че най-запалените зрители влизат в следната категория: „adults 18-49 living in homes with $75,000-plus and $100,000-plus incomes and in homes where the head of household has four or more years of college“. Когато през май 2007-а вървят традиционните upfronts, рейтингът на „30 Rock“ и „Studio 60“ е еднакво лош, но заснемането на половинчасов ситком е много по-евтино и бързо в сравнение с едночасова драма със сложни декори и масовка. Да не забравяме също така, че Тина Фей успя да изцеди всички възможности за публична поява, като се започне от SNL скечовете със Сара Пейлин и се свърши с процъфтяващата й кинокариера. А колко от вас знаят как точно изглежда Арън Соркин?

Разбира се, когато започнах да гледам „Studio 60“, нямах никаква представа, че по време на оригиналното излъчване зрителите са намалели три пъти от първия до двадесет и втория епизод и че вероятно целият екип е работел под огромно напрежение. Непосредственото впечатление от сериала е точно обратното – става все по-добър и по-увлекателен с всяка изминала минута. Структурата на епизодите се усложнява, фабулата се заплита и като изключим факта, че #22 е заснет крайно сълзливо и предвидимо (като форма на отмъщение предполагам), останалите 21 епизода са образец за това как се пише телевизионна драма за публика с висше образование. Моята теория за успеха на така наречените „професионални“ сериали е свързана с подсъзнателното чувството за вина у зрителите, така че според мен илюзията, че може да се научи „нещо ново и полезно“ стои зад налагането на продукти като „ER“, „Law and Order“ или „Mad Men“. За съжаление, голяма част от тези сериали бързо забравят откъде са тръгнали и предпочитат да наблегнат на драмата вместо на автентичните детайли. Дали защото разполага само с един сезон или тъй като Арън Соркин предприема някакво терапевтично разчистване на сметки, „Studio 60“ се отклонява съвсем малко от територията на телевизионното студио, така зрителите бързо са всмукани в очарователния работохолизъм на едно голямо и симпатично семейство. Доста критици цедят през зъби обвинения, че актьорите съвсем не разговарят с маниера, показан в „Studio 60“ , но пък от друга страна, ако човек се интересува от съвременни медии, може да се сдобие с относително реалистична представа за корпоративната страна на бизнеса.

В най-общи линии, „Studio 60“ показва какво се случва зад кулисите на шоу от типа на Saturday Night Live, какво означава да живееш под зверския натиск на ежеседмична 90-минутна програма за primetime в петък вечер и това колко онеправдани хора са сценаристите. След първоначалното впечатление за клиширани и добре пригладени образи, картите се разбъркват и ситуациите започват да провокират най-неочаквани реакции у персонажите. В „The Social Network“ Арън Соркин успява да превърне няколко съдебни процеса в 120 минути трилър, като единствената ми забележка към сценария беше, че развитието на персонажите изглеждаше по телевизионно стегнато и калкулирано. В целия сезон на „Studio 60“ обаче същият този megamind разполага с почти 1000 минути екрано време и е истинско удоволствие е да наблюдаваш как разработва даден характер епизод след епизод. Това усещане за увереност и владеене на сюжета не е случайно. Подобно на героите на Матю Пери и Брадли Уитфорд, Арън Соркин също предпочита да работи в комплект с верния си копродуцент, режисьора Томас Шламе и „Studio 60“ е третият им съвместен сериал след „Sports Night“ и „The West Wing“. Освен това, двамата имат навика да избират едни и същи лица за роли в различни проекти, така че от всеки кадър струи спокойствие и консистентност, въпреки че някои от епизодите са всъщност режисирани от актьорите Брадли Уитфорд и Тимъти Бъсфийлд.

Не бих искала да се впускам в подробности по отношение на каста, тък като когато става дума за сериали, всеки има право да бъде пристрастен. Според мен Матю Пери и Брадли Уитфорд са много удачен избор, вероятно защото в действителност са приятели и се забавляват да се състезават за това кой ще произнесе по-небрежно култовата реплика: „М?“. Екранната химия между Матю Пери и Сара Полсън също е налице и ако сериалът е виновен за нещо, то е защото може да накара всеки средно чувствителен зрител да се депресира от стила и естеството на разговорите, които двамата водят. Аманда Пийт, колкото и да ми е симпатична по принцип, в първите епизоди ме дразнеше, докато не разбрах за какво се бори и къде й офиса. Британският акцент на Луси Дейвис (която ми е любима още от „The Office“) явно е добавен само за цвят, но в поносими количества. Най-предизвикателно е превъплъщението на Стивън Уебър като лошия шеф, който от циничен републиканец се превръща в убеден демократ. Малко е забавно, че актьор, започнал кариерата си в „Докато свят светува“, трябва да пунтира Майкъл Дъглас като Гордън Геко, но резултатът е убедителен и Джак Рудолф определено успява да стане симпатичен на зрителите в рамките на 22 епизода. Към тази идилия трябва да добавим и музикалните гости, които играят себе си, както и приятните guest appearances. За мен самата най-впечатляващо беше да видя 90-годишния Ели Уолак в ролята на привидно склерозирал дядо, който се промъква в студиото, за да отмъкне единствената снимка, която може да му послужи за доказателство в старческия дом за това, че някога наистина е бил сценарист в телевизията.

Интересното е, че за пет сезона „30 Rock“ не можа да ме накара да започна да следя „Saturday Night Live“, колкото и да ми е бил любопитно откъде наистина е започнала кариерата си Тина Фей, но пък „Studio 60“ успя да ме провокира достатъчно, така че да започна тегля епизодите всяка седмица и дори да следя кой ще бъде host / musical guest. Реалността е малко разочароваща и честно казано, вече предпочитам да си фантазирам какво наистина би било едно шоу, заснето по модела на „Studio 60“, тоест с качествена картинка и по-интелигентни скечове. Нищо лично срещу американската телевизионна индустрия – за съжаление, единственият опит в България за вечерно шоу на живо се точи вече десет години и деградира до главозамайващи дълбини, а за всички, които си мислеха, че няма накъде повече – поздрав с Twitter кампанията #siromahovfacts.

Written by admin

ноември 24th, 2010 at 1:45 am

Posted in TV

Remember, remember Kinomania in November

without comments

След като миналия уикенд пропуснах So Independent поради логистични причини, съм се приготвила за тазгодишната Киномания, която предлага някои доста приятни и почти пресни заглавия. Лично за мен, най-голям интерес представлява документалната секция. Добър знак е и фактът, че организаторите са се опитали да разширят малко програмата. Освен че са поканили внука на Конфуций за откриването, съвместно с японското посолство представят и мини панорама на Куросава в комплект с 2 лекции на Андроника Мартонова. Анди е специалист по азиатско кино и говори много увлекателно, така че ви препоръчвам лекциите й на 20-и и 27-и в арт център Форум.

Written by admin

ноември 12th, 2010 at 12:15 am

Posted in новини