cinemaXP

Кадър от полския филм „Made In Poland“ (2010)

След като се прибрах от Полша преди повече от… ъм, два месеца, нямах намерение да пиша някакъв конкретен текст за преживяванията си там, може би защото бяха смесени и не бих искала да пълня блога си с rants. Пък и имах нужда от малко почивка, по време на която се насладих на няколко стари серии от „Джеймс Бонд“ и приключих един сериал (за него ще доложа в най-скоро време, надявам се). Само дето наскоро гледах три филма, които ме размислиха и по някакъв начин ми напомниха за впечатленията ми от Вроцлавския фестивал, Era Nowe Horyzonty.

Имах шанса в рамките на седмица да видя най-чаканите есенни премиери, „The Expendables“, „The American“ и „Machete“, и да се разочаровам от тях. Не че не мога да ги оценя като забавление, обаче и трите имитират жанрово кино от едни други десетилетия, при това не особено усърдно. Разбирам много добре маркетинговата им хватка, но нито „The Expendables“ е истински old-school кютек, нито психологизмът на „The American“ се е получил особено задълбочен, нито „Machete“ носи истинска B-радост. Още по-шокиращ за мен е фактът, че за разни пишещи братя и сестри поне едно от изброените заглавия е Филмът на годината. За да отмия омерзението, си наложих да прочета последното интервю на Франсоа Трюфо и този текст ме върна в релси. Поне аз, когато попадна в черна серия от филми, изнамирам заглавие с логото на Criterion Collection и светът отново се превръща в едно смислено място. Имайки предвид факта, че Трюфо е започнал кариерата си като кинокритик в Cahiers du cinéma, почти всичко написано и произнесено от него има статута на класика. А в наши дни дори палците на Роджър Ебърт не могат да се похвалят с подобна вездесъщост (особено откакто стана ясно, че в момента печатат усърдно кулинарна книга).

За никого не е тайна, че фестивали като Берлинале, Кан и Венеция са се комерсиализирали до неузнаваемост. Доста продукции се снимат едва ли не специално за тези форуми и влизат в официалната селекция след поредица от телефонни разговори, преди още някой да е видял дори грубо монтирания филм. Отивайки на подобен фестивал, човек трябва да си приготви непукизъм в големи дози и да се надява тайно да попадне на някое съкровище в паралелните секции. Сънданс също не е стока, откакто Парис Хилтън и сие започнаха да се влачат там всяка година. Така нареченото американско независимо кино си съществува, разбира се, още повече че всеки мейджър в Щатите има поне едно подразделение, което се занимава с подобно проекти. Но независимо отдавна не означава некомерсиално. Остават Родердам и Торонто плюс малките регионални фестивали, които в повечето случаи успяват да поддържат добро ниво благодарение на държавни субсидии и щедри спонсори. Затова, когато заминах за Вроцлав, тайно се надявах да наваксам с всичко, което си струва гледането тази година. Освен това, бях подгряла с три полски филма, които препоръчвам на всички скептици по отношение на източноевропейското кино – „Пепел и диаманти“,  „Нож във водата“ и „Сексмисия“.

Първоначално, програмата на ENH ми се стори обнадеждаваща. Представете си десетдневно събитие, което започва с концерт на Майк Патън, показва пълна панорама на братята Куей, дава специален приз в категорията „филм посветен на изкуството“ и кани за лектор Лора Мълви, една от най-известните теоретички на феминизма. Също така, прави пълна ретроспектива на Годар и поема всички разноски по евентуалния му престой в Полша (понеже по-материалистично настроените останаха с впечатление, че легендарният му отказ да присъства в Кан тази година, оправдан с проблеми от „гръцко естество“, е бил по финансови причини). Как само за 10 години Роман Гутек е успял да превърне Вроцлав в по-важна филмова дестинация от Варшава? С много пари. Досега не съм присъствала на фестивал, който да показва повече реклами от София Филм Фест. А фактът, че основният спонсор на ENH е мобилен оператор, внася свежа high-tech нотка – запазването на място за дадена прожекция е изцяло автоматизирано, а гласуването за филм на публиката става чрез sms-и. Всяка инициатива във Вроцлав е в особено големи размери. Някой е решил тази година да има фокус върху турското кино? ОК, Йешим Устаоглу се кани за член на главното жури, организират се режисьорски уъркшоп и фотографска изложба на Нури Билге Джейлан, програмира се концерт на Баба Зула и се показва ретроспектива на Зеки Демиркубуз. Освен че се селектират най-добрите турски заглавия от последните години и се обявява дискусия, на която присъстват популярните млади лица на турската кинокритика.

Ефектът от всички тези усилия обаче не е толкова победоносен, както вероятно са се надявали организаторите. За основната състезателна програма, например, артистичният директор на ENH Йоанна Лапинска е избрала смели и експериментални проекти, които, съпоставени в каталога, създават „усещане за контекст“, но гледани методично едно след друго, могат да накарат всеки уравновесен човек да изпотроши кинозалата с викове и да си излезе след по-малко от 15 минути. За мен лично „Amer“ и „Trash Humpers“ бяха физически непоносими, въпреки епичната им слава. „Putty Hill“ и „Shit Year“ влязоха в категорията „приятни филмчета“, най-вече защото Матю Портърфийлд и Елън Баркин са ми симпатични. Също така, все още се чудя, дали ако не бях гледала „The Temptation of St. Tony“ и „Mama“ в Ротердам в началото на годината, щях да издържа до финалните надписи във Вроцлав. И за да не си помислите, че съм против модерния наратив и дигиталната пънкария, препоръчвам две заглавия, които са заснети небрежно-стилно и разказват истински увлекателни истории, въпреки че задкадровият глас е so 20th century – „I Travel Because I Have to, I Come Back Because I Love You“ и „The Mouth of the Wolf“.

Дали заради спокойната атмосфера в Полша, или прекрасната храна в комбинация с леко червено вино, някак си ENH не предразполага към умствени подвизи. Всички онези персонажи / прожекции, които на друг фестивал биха предизвикали младежки фурор и оживени дискусии, във Вроцлав явно трябва да бъдат изстрадани тихо и не съвсем добросъвестно. Така адиовизуалните експерименти на Лора Мълви се оказаха абсолютно негледаеми, дори и за онези, които всяка вечер се кълняха на чаша водка колко много я харесват като теоретик. Братята Куей бяха ходеща атракция, но дори външният им вид загатва за комплексите на американските интелектуалци, подтикващи ги да игнорират всичко онова, с което са израстнали и да симулират принадлежност към европейската култура, която през техния поглед се свежда до чернобял сюреализъм и мистика за начинаещи (за справка -> Дейвид Линч). Автралийският B-гуру Филип Мора е много приятен човек и филмите му носят голямо удоволствие, но полските опити да представят творчеството му като кинокласика за напреднали, бяха посрещнати с ентусиазъм от не повече от двайсетина фенове. Да си призная, след прожекцията на „Howling III“ присъствах на Q&A, което ще си остане сред най-хубавите спомени от фестивала. Много се забавлявах, докато режисьорът разказваше как са направили костюма на бебето върколак и са го надянали на една уж дрогирана мишка, а тя избягала с него, още преди да пуснат камерата. Нека обаче това не ви подвежда, защото ако видите как Кристофър Уокън танцува сред бутафорни извънземни в „Communion“, ще ви побият тръпки, при това – съвсем не от ужас.

Естествено, гвоздеят на програмата беше прожекцията на „Socialism“ – последният хит на Жан-Люк Годар и първият изцяло дигитален проект в цялата му кариера. През първия половин час се борих с желанието си да изляза от залата, но след като си наложих да остана, сцените ме увлякоха. Докато гледах „Socialism“, бях много горда от това колко от езиците във фонограмата мога да разбера без лаконичните субтитри на английски, които режисьорът е сложил, за да не е без хич. Впоследствие, когато четох за сюжета обаче, се оказа, че не съм схванала и в половината от онова, което уж се е случило по сценарий. Няма да препредавам фабулата, тъй като това е практически невъзможно. Всъщност, именно писането за този филм ми отне най-много време в подготовката на текста, който четете в момента, тъй като опитът да се разгадаят максимален брой нива от онова, което е искал да каже авторът, се оказа доста хлъзгаво занятие. Това е и основното ми възражение срещу филма – защо, по дяволите, човек трябва да се опита да наблъска толкова много идеи в 100 минути кино, когато съществуват алтернативни медии. Според мен, от „Socialism“ би се получила страхотна инсталация или каквато и да е форма на видеоарт, която би дала възможност на зрителите да смелят провокацията, като контролират дистанцията физически и емоционално, защото иначе преживяването е изтощително.

И така, вече седмици наред съществувам в киночистилището, без кумири и очаквания или по-скоро – умишлено готова за най-лошото, дори/особено когато става дума за малък амбициозен фестивал. Явно за Годар трябва повече от Wikipedia. Освен това живеем в свят, в който Джулия Робъртс може да получи награда за цялостен принос към киното (и то в Сан Себастиан), а Световната асоциация на филмовите критици, FIPRESCI, избира „The Ghost Writer“ за филм на годината. Както виждате, и след 1440 думи нямам обяснение, но след ден потеглям за Албасете, където мисля да дам втори шанс на кинофестивалите.

Разполагате с още пет дни, за да подкрепите документалния филм на Саймън Клозе за създаването и концепцията на The Pirate Bay. Както можете да видите на страницата на проекта в KickStarter, първоначалните планове за 25 хиляди долара са надхвърлени почти двойно, но явно любителите на торенти не са/сме чак такива изпаднали скръндзи, както се смята. Повече информация за продукцията може да намерите на официалния й сайт, а големият дебат за това как да се продава изкуството според мен тепърва започва.

Мартин Скорсезе за Шанел

Франк Милър за Гучи

Гай Ричи за Диор