cinemaXP

Преди да си закача банката със седатив и да се потопя дълбоко в полското кино, реших да жертвам петък вечер за предпремиерата на “Inception” в най-новото кино Арена. Вече два дни се чудя как точно да опиша този филм, защото той изпълнява абсолютно коректно всички зрителски очаквания (или поне моите). Само двама души напуснаха залата възмутени, а пък коментари от селско-тарикатски тип не чух, което е голям бонус за подобна прожекция.

Основното затруднение при Кристофър Нолан е, че неговите проекти често излизат на голям екран през лятото, но трудно се съпоставят с онова, което бълва комерсиалният боксофис. ОК, филмите за Батман са част от някакъв франчайз, “The Prestige” излезе почти едновременно с “The Illusionist”, а “Following” напомня за пълнометражния дебют на Дарън Аронофски, “Pi”. Разбира се, когато пишат за “Inception”, най-често се споменава “Матрицата”, но сюжетът му минава елегантно покрай сайбърпънк тематиката, липсва и философската назидателност на братя Уашовски. Едно от най-големите предимства на Кристофър Нолан като автор, е фактът, че всеки негов продукт е напълно кохерентен - било защото детството му е щастлива компилация между американската и европейската култура, било защото често копродуцира сценариите си съвместно със съпругата си и очевидно не е склонен на компромиси. Мисля си, че това е причината всяко заглавие от филмографията му от “Memento” насам да предизвиква невъобразим hype, дори и сред хора, чиито критерии за качествено кино са шокиращи.

Фабулата на “Inception” е колкото класическа, толкова и оригинална, а пък на мен лично ми се искаше в нея да присъстват още по-малко разяснения и повторения за онези, които са изтърчали до тоалетната. Диалогът на моменти е мелодраматичен, но да кажем, че всичко свързано с човешката психология би могло да се характеризира по този начин. Метафорите за навлизането в подсъзнанието като спускане с ретро асансьор или тайните като сейф също ми се сториха леко клиширани, обаче тези 200 милиона долара все пак трябва да бъдат върнати, че у удвоени, нали така? Париж, Япония и Африка като необходимата доза екзотика в случая не дразнят, а най-привлекателното във визията беше, че употребата на визуални ефекти беше добре маскирана. Кристофър Нолан е известен с това, че не харесва CGI, така че някои сцени имат съвсем реалистично излъчване и вместо зелен екран вероятно са използвани добрите стари киномашинарии.

Изборът на актьорите доказва, че продуцентите са искали да играят на сигурно, но ми допаднаха леките съндански нюанси с кастинга на Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит и Лукас Хаас. Най-емблематичните ирландски актьори в момента, Пийт Постълтуейт и Силиън Мърфи, доказали многократно афинитета си към независимото кино, са логично орисани да играят съответно баща и син. Том Харди е хубав и кадърен момък, но някак не биваше да се показва чисто гол в “Бронсън”. Кен Уатанабе го гледам винаги с удоволствие, дори и състарен с помощта на многочасов грим. Марион Котияр изглежда учудващо естествена, а употребата на “Non, Je Ne Regrette Rien” като kick е почти намигване към досадата от филма, който я направи толкова популярна - “La vie en rose”. Що се отнася до Леонардо ди Каприо, колкото и да не ми се иска да го призная, с течение на годините играта му става все по-органична и плътна, а излъчването му - все по-мъжко. Майкъл Кейн е ясен, той е личният талисман на Кристофър Нолан и класата му струи не само от екрана, но и от всяка пресконференция.

Визията, монтажът, музиката - всички съставки са внимателно премерени и миксирани, така че да доставят удоволствие в една адекватно оборудвана кинозала. Може би точно заради това, поне на мен ми се стори, че от “Inception” се носи някаква емоционална студенина. Сигурно проблемът е в трескавото ми предфестивално състояние или просто съм отвикнала да ходя в петък вечер на кино. Не ме разбирайте погрешно - филмът ми хареса страшно много, но все се питам какво се е случило с онези сцени от трейлъра, в които Елън Пейдж пищи “Wake me up”…

Понякога ходенето по романтични задачи в Париж води до неочаквани изненади, като прожекцията на “Iron Man 2″ например. Във Франция програмата на киносалоните се сменя в сряда, така че горната снимка е от парижкото метро от вторник вечер.

Какво да кажа за филма, освен че е приемливо продължение на първата част, към която все още храня топли чувства. Понеже комиксите не са ми мания, честно казано предпочитам онези сцени, в които супергероите са без костюм. Началото на “Iron Man 2″ даваше доста надежди за такъв подход, но нали все пак трябва да се оправдае гигантския бюджет… Иначе имаше забавни моменти, внимание към детайлите и уважение към целия Marvel universe (все пак “Captain America” вече е в тенджерата).

Най-големият проблем обаче са актьорите. Да изключим факта, че Терънс Хауърд е заменен от Дон Чийдъл, сякаш няма да забележим разликата, и че нищо не се разбира от руския на Мики Рурк, въпреки че специално бил посещавал затвори в Москва, за да се подготви за ролята. Самият Робърт Дауни Младши присъства само на 23%, като че ли става дума за пародия на първата част. ОК, в момента е супер популярен, но започва да ми липсва онзи пиянсконаркомански период, в който играеше в малки артхаус филми и то така все едно дозата му зависи от това. Сам Рокуел винаги е приятен за гледане, но защо се кълне всяка зима в Сънданс, че комерсиалното кино не го интересува, не знам. Скарлет Йохансон е такова падение, че просто нямам думи - и тя милата какви и не методи ползвала, как ли не си била боядисвала косата, но няма ли най-накрая някой да се смили над нея и да й обясни, че освен за реклами на бельо и грим, за друго няма смисъл да се пъне. За всички екшън сцени с Черната Вдовица са ползвали значително по-слабичка и стегната body double. Пък у тоя martial arts гювеч, дето някой хореограф го е сътворил, би подхождал повече за комедии с Бен Стилър и Оуен Уилсън.

А, и не забравяйте да изчакате финалните надписи - след тях има кратка, но съдържателна сцена, която хинтвам тук:

От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името “Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!”, при това - съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на “Мисия Лондон” във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.

И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на “Обърната елха” вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.

Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца - точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като “Мисия Лондон” започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях - за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с “Шоуто на Слави” или “Комиците”, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски - Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това - една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.

Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови есета), а то е в разни дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. “Мисия Лондон” е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…

Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на “Lost Persons Area”, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите, да не говорим за идеята някой съдържател на лондонски бордей да използва думата pound вместо поне quid.

Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме “Мисия Лондон” заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на “Fast&Furious” на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.

Накратко - “Мисия Лондон” не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.

Как смятате, защо на снимката от Кралската премиера горе Джони Деп и Хелена Бонъм Картър изглеждат като сдъвкани и изплюти? Защото тригодишното бъхтене около “Алиса в страната на чудесата” е завършило, но лошият вкус в устата ще остане за повече. Ако се вярва на Тим Бъртън, докато е работил по този проект, не е гледал нито един филм и вероятно това обяснява донякъде крайния резултат. Понеже Disney и без това са виновни по презумпция.

Наистина, докато през последните десетина дни четях за “Алиса” тук и там, ми стана ясно, че уважението ми към Тим Бъртън (което между другото е огромно) няма да стигне за толкова, че да компенсира разочарованието от последното му творение. Съжалявам, но този britishness за деца, поп феминизма и алюзиите за Жана д’Арк ми бяха много дразнещи, да не говорим, че Лудият Шапкар е копие на Мадона. Най-интересен ми беше двореца на Червената кралица, в останалото време се утешавах с физиономиите на Мат Лукас и гласа на Алън Рикман.

Това по-долу е първата екранна версия на “Алиса”, заснета през 1903 година. Страшно ме възхищава находчивостта на авторите, които само няколко години след изобретяването на кинематографа са се преборили с технически проблеми, решими днес с всяка програма за монтаж. По този повод днес си мислех, че навлизането първо на звука, после на цвета в киното, а сега и добавянето на трето измерение, представлява процес на еволюция, който постепенно превръща изображението в еквивалент на действителността. Колкото и смешно да ни се вижда сега, до преди по-малко от век се е водел ожесточен спор дали киното е изкуство. Впоследствие този въпрос отпаднал именно защото киното все още било технически несъвършено, но напоследък ми се вижда все по-актуален.

Тъй като все още чакам да мине аватарската навалица, препоръчвам един филм, който ме изненада приятно. По време на фестивала в Кан за премиерата на “Bakjwi” / “Thirst” на Парк Чан-Уук се говореше с леко пренебрежение. Падението на автора на прословутата трилогия за отмъщението се коментираше едва ли не с неприязнено учудване, а при обявяването на приза на журито, реакцията беше доста снизходителна. Повлияна от всички тези мнения, умишлено пропуснах да гледам филма на няколко фестивала, но тъй като съм на азиатска вълна, разглеждайки детайлите за филипинския “Serbis”, видях, че една от актрисите играе в “Thirst”. Загложди ме любопитството и открих съвсем пресен торент с чудесно качество.

Всъщност, филмът разчита много силно на клишетата и на хумористичното отношение към тях, но зад вампирската фабула има доста философия. Е, не като в “The Hunger” или “Låt den rätte komma in”, но неизмерно повече в сравнение с цялата “Twilight” сага. Ако пък човек предпочете да изгледа “Thirst” за забавление, удоволствието е гарантирано от порциите sex & violence, яката сценография и онези типични, по корейски налудничави изблици, без които не може. Страшните моменти не са толкова страшни, гнусотиите са по-скоро от битов характер и изобщо определението “хорър” е само някаква семпла рамка, в която всеки може да вмести каквото реши.

Открих “Moon” още когато преди няколко месеца подготвях ежемесечната селекция в списание “Едно” за световни премиери. Реших, че предвид инди излъчването на този филм, ще се наложи да почакаме доста, докато го видим. След като обаче в рамките на една седмица изпуснах “Ранно пиле”, Световния ден на анимацията & филмовата програма на DA феста и бях на път да се депресирам, съдбата (под формата на някое хлапе вероятно) ми поднесе страхотен подарък - неголяма версия с перфектно качество.

Тази година вече преживях две големи sci-fi разочарования, “Star Trek” и “District 9″, та подходих без никакви очаквания, нищо че режисьорът е син на Дейвид Бауи. Признавам, че съм много претенциозна, когато става дума за научна фантастика, но най-накрая намерих заглавие, което да попълни дупката след “Проектът Съншайн” и содербъргския “Соларис”. Трудно може да се пише за “Moon”, без да се издаде нещо от сюжета, но цялото one-man show, което Сам Рокуел сътворява, си струва всяка минута.

Браво на Дънкан Джоунс / Зоуи Бауи, че е подходил скромно към дебютния си проект и е предпочел да изпипа детайлите, макар и с нисък бюджет. Личи си рекламисткия му background, понеже кадрите са семпли, но всеки елемент има свое значение, използваните имена - също. Иронично е загатната и темата за корпоративната безскрупулност, както и манията по “зеленото”.
Герти умишлено напомня за HAL 9000 от “2001: Космическа одисея”, а мърлявата лунна станция е tribute към “Alien” и “THX 1138″. Тези заемки обаче в никакъв случай не оставят усещането за копиране, напротив - от една страна авторите на “Moon” са изразили уважението си към sci-fi класиката, така че на всеки фен да му стане драго, от друга страна играят много тънко с очакванията на зрителите, изградени от тези филми. Гледайки как механичната ръка на Герти се протяга към гърба на Сам Рокуел, веднага в главата ни изплуват всевъзможни страхотии, но R-рейтингът е подвеждащ. Съспенсът е изцяло в нашата фантазия и се поражда от чувството за неизвестност, тъй като обичайните драматургични клишета са тотално игнорирани.

Специално впечатление ми направиха музиката и визията, така че проверих кой е работил по тях. Клинт Мансел е известен като автор на музиката към всички филми на Дарън Аронофски досега (както и на разни боксофисни тъпни). Със сценографията на “Moon” са се занимавали Хидеки Аричи и Джош Фифарек. Поради японското си звучене и моите предразсъдъци, първото име ми се стори по-интересно, но ако се вярва на imdb, освен като production designer на късометражния предшественик на “Moon” - “Whistle”, единственият друг sci-fi проект на Хидеки Аричи е “Междузвездни войни: Епизод 3″. Джош Фифарек се оказа истинска находка, като се има предвид, че е бил в екипа на “Мълхоланд Драйв”, “Машинистът”, “Контрол” и “The Fall” (преведен в предстоящата Киномания като “Падането”) - все респектиращи с визията си продукции.

Най-хубавото на “Moon” е, че дори след като човек навърже събитията след финалните надписи, после може да се наслаждава на филма отново и отново. Лично за мен е огромно удоволствие да откривам не само заложените от режисьора подсказки, но и специално разработените логотипни знаци из станцията на Лунар Системс или по екипировката на Сам. Очевидно, не съм сама - за това как Дънкан Джоунс е бил привикан в НАСА на предварителна прожекция и какво се е случило там, може да погледнете интервюто му на английски тук. Да се готви “The Wild Blue Yonder”!

По някаква неясна логика, известна единствено на местните разпространители, “Knowing” излиза на голям екран у нас три месеца след официалната премиера и само две седмици преди DVD премиерата в САЩ. Вероятно са решили, че се вмества в категорията летен блокбъстър и че ще позапълни паузата между Т4 и “Public Enemies”. За щастие, Алекс Прояс не би си измил ръцете с някакво клиширано save the world & save the box office movie, така че “Пророчеството” или “Знамението” (както се опитват да го преведат на български) е неочаквано добра комбинация между между sci-fi, mystery, трилър и CGI апокалипсис. Е, за моите лични разбирания имаше и някои хорър моменти, но какво да направим, като по принцип не гледам страшни филми

На пръв поглед, сюжетът обещава цял куп cheesiness - Джон Кеслър (Никълъс Кейдж) е депресивен астрофизик, който преподава в MIT и отлежда сам своя затворен син Кейлъб, като и двамата страдат по скорошната внезапна смърт на майката. В училището на момчето се провежда церемония, при която изваждат капсула на времето, заровена преди 50 години, и всяко дете взима по едно писмо от нея. Докато съучениците му се радват на рисунки на космически кораби, Кейлъб логично попада на мистериозен лист, изписан с цифри. И съвсем скоро баща му разбира какво означават те.

Още след първите 15 минути обаче става ясно защо филмът е с относително нисък рейтинг в imdb - защото отказва да се подчини на съвременните стандарти за сносна студийна инвестиция и следва собствена логика. Която очевидно не се харесва на американските хлапета, въпреки че продуцентите очевидно са се постарали за PG-13 рейтинга. Алекс Прояс е наблегнал на атмосферата на Края, което по някакъв начин ми напомни за един мой много любим филм - “It’s All About Love”. Така че, ако очаквате уроци по нумерология, лекции по астрофизика, данбрауновско блудстване с Библията, светкавични контрапланове за спасение от НАСА или дори Никълъс Кейдж в типичното му екшън амплоа - сбъркали сте вратата. Аз самата оцених и факта, че всяка възможност за психологизиране е внимателно отстранена. Мотивацията на всички е перфектно защитена, но зрителите постоянно си задават въпроса какво биха направили, ако бяха поставени на мястото на персонажите и отговорите не са лесни.

Ритъмът на филма е спокоен, като разчита повече на съспенса. Алекс Прояс ни кара да се вгледаме внимателно в предметите в дома на професор Кеслър, а ние, вероятно тотално повредени от “Lost”, започваме да ги колекционираме и подреждаме мислено, очаквайки скорошната им поява в някоя ключова сцена. Само че “Knowing” е от тези филми, в които когато покажат как някой зарежда револвер, това не означава непременно, че после ще стреля с него. Нито пък че едно слухово апаратче е признак за глухота. Това е един от големите плюсове за филма - че си играе с нашите предразсъдъци и очаквания, наслоени от поглъщането на един и същи junk food. Също така, ако човек се разрови в Wikipedia, може да открие много интересни обяснения за това защо персонажът на Чандлър Кентърбъри е наречен именно Caleb. Но това е по желание, нещо като извънучилищно занятие на тема конотации.

Актьорската игра е приятно ненатрапчива, явно режисьорът е предпочел дискретни и по-скоро неизвестни лица. Роуз Бърн и Надя Таунсенд внасят голяма доза австралийска непринуденост, а звездата на филма, Никълъс Кейдж, най-малкото е имал възможност да се откъсне от обичайните глупости, с които се занимава в последните няколко години. ОК, изпълнението му е много далеч от онова, което сме видели в “Leaving Las Vegas” или “Matchstick Men”. Също така реакциите му в някои от най-напрегнатите моменти на “Knowing” сякаш казват “млък, аз съм екшън звезда и знам какво правя”, но нали героят му е асоциален астрофизик… нека да го оправдаем с това. Може и пък да не е искал да повтаря същата лузърска роля като в “The Weather Man”, въпреки че точно с нея буди искрени симпатии.

Аудиовизуалната концепция на “Knowing” обаче доставя истинско удоволствие, особено ако се консумира в кинозала. Сочните специални ефекти са достатъчно детайлни, без да стигат до отблъскващи подробности. Тъй като всички катастрофи се случват яко изневиделица, впечатлението е брутално и много реалистично. Музиката на Марко Белтрами е плътна и сериозна, с което няма как да не направи впечатление. Само прословутата Седма симфония на Бетовен е вече поизтъркана, но няма как - щом ще ни показват Тайм Скуеър и Емпайър Стейт Билдинг в пламъци. Започвам да си мисля, че техните модели ги произвеждат на ишлеме и когато се наложи да се заснеме някаква глобална катастрофа, най-евтино излизат кадрите с тях. Финалната сцена също аха да развали общото впечатление от филма, тъй като не оставя нищо на фантазията, но нека не забравяме, че въпреки мнозинството от австралийци и новозеландци в екипа, “Knowing” си остава американски филм. И въпреки това се справя добре -> 7/10

Започвам 2009-а с един истински критичен текст Едно от първите заглавия, които гледах от началото на годината, беше “Appaloosa”. По принцип, обичам уестърни и харесвам голяма част от актьорите в този филм, но усещането накрая беше за нещо половинчато. Зачудих се каква е причината и си потърсих дебюта на Ед Харис като режисьор: “Pollock”. След него тихото ми недоумение премина във възмущение. Вероятно всички актьори тайно мечтаят да застанат зад камера, както и повечето режисьори се изкушават да попаднат в кадър уж за кадем. Но едно е да режисираш, след като десетилетия си играл в театъра и киното, съвсем друго е също така и да пишеш сценарий, да продуцираш + да изпълняваш главната роля в собствения си проект. Ако Ед Харис не разбира защо това не бива да се прави, нека погледа малко българско кино. А ако все пак се смята за Сам Шепърд - е, не е!

Може би от всички изброени дейности, в “Appaloosa” най-много куца драматургията. Сценарият e адаптация по едноименния роман на Робърт Паркър от 2005-а година. Този писател е добил голяма популярност като автор на криминална литература. Уестърн-експериментът му също се превръща в бестселър, още повече съдържа някаква криминална интрига. Освен това има много намеци за паралел между престъпността в Дивия Запад и днес, а пък американците мрат за такива “скрити” послания. Ед Харис решава, че тази дълбочина ще бъде подходяща за неговата интелектуална изява и се обръща към Робърт Нот - друг актьор, който според IMDB няма никакъв опит като сценарист и продуцент, но за сметка на това двамата вече са играли братя в “Pollock”. Крайният резултат е на ниво TV. Върджил Коул и Еверет Хитч обикалят мълчаливо пустошта, налагат закона със сила и изведнъж попадат в прашно градче, където започват да се държат нелогично. На всичко отгоре се появява чаровна вдовица с объркани чувства, а двамата подхващат дебати за сложната й женска емоционалност, все едно от години са абонирани за “Коспомолитън”. Предполага се, че Виго Мортенсън ще бъде нещо като задкадров разказвач, но той замлъква след встъпителните реплики и започва на свой ред да се учудва на нещата, които върши Ед Харис. Уж има резки обрати, но някак се налага мотивацията на всеки персонаж да се коментира, а от това характерите стават ужасно плоски.

В последните няколко години уестърните се завърнаха и има доста добри примери за това как хем да се използва класиката, хем да се добави нещо ново. Например “The Assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford”, “The Three Burials of Melquiades Estrada”, “The Proposition”, “Blueberry”, “Seraphim Falls”, “3:10 to Yuma”. Как е възможно да се обогати един толкова експлоатиран жанр като уестърна? След като напрегнатата фабула отпадне като възможност, остават добрите актьори и качествената операторска работа. Ако трябва да съм честна, лицата на Ед Харис и Ланс Хенриксън определено са с подходящото излъчване. Виго Мортенсън обаче има невероятно сладникав вид, колкото и да се старае да е обратното. В много интервюта по повод “Appaloosa” разказва как търсил оригинални изображения на стрелци от едно време, за да проучи техната стойката и облеклото им. Това е похвално, но е прекалил с мъчителните въздишки и косите мачо погледи до такава степен, че много хора коментират по форумите как постоянно са имали усещането за някакъв втори план в а ла “Brokeback Mountain”. Ролята на Али Френч пък е била предвидена за Даян Лейн, която със сигурност би добавила нюанс на изтънченост (така може би бихме разбрали защо закоравялото ергенско сърце на Върджил Коул е било спечелено от факта, че една жена се къпе всяка вечер). Рене Зелуегър има доста по-автентичен вид за конкретния период, но успява да придаде леко комичен отенък и на най-сериозната сцена. За поредното превъплъщение на Джеръми Айрънс като изискан гадняр изобщно няма какво да се коментира.

Както винаги операторът Дийн Семлър си е изпълнил задачата безупречно. Все пак има някои гледни точки и ракурси, които ми се сториха доста насилени, но за това по-скоро трябва да се държи отговорен режисьора (хаха). Напоследък като че ли има тенденция камерата да се позиционира на някакво изненадващо място, независимо дали това би добавило определен смисъл към сцената или не. В екшъни или sci-fi филми такива решения не правят натрапчиво впечатление, дори работят много за динамиката. Но когато действието се развива в нищото и уж напрежението трябва да се трупа на малки дози, се очакват дълги статични кадри с широкоъгълен обектив и с дребни цветови акценти. Вместо това - някакъв saturated материал, който иска да мине за film-noir…

Нямам нищо против доброто кино забавление, стига да няма напъни за нещо повече. В случая мисля, че художествената претенция понакъртва, също както и в “Pollock”. Поне първият режисьорски опит на Ед Харис е струвал само 6 милиона долара, а при този мизата се е вдигнала на 20. И тъй като току що гледах “Millions”, няма как да не се запитам - за колко ли кладенеца в Африка биха стигнали тези пари…

По принцип не смятам, че един филм (бил той чернобял или на екзотичен език) има нужда от римейк, но след като гледах старата версия на “Денят, в който Земята спря”, се убедих, че има много елементи, които могат да се осъвременят. А при липсата на добри sci-fi сценарии напоследък, едно такова начинание може дори да се обяви за художествен експеримент

Разбира се, повечето фенове на оригинала приемат идеята като кощунство срещу класиката и напук са успели да вкарат версията от 1951 година в челните 250 места на IMDB, докато премиерното заглавие получава средни оценки. Не става дума за някаква тийнейджърска игра, напротив - статистиките в момента показват, че колкото са по-възрастни зрителите, толкова по-ниско оценяват творението на Скот Дериксън. Всъщност нито оригиналът е толкова гениален, нито римейкът - толкова бездарен. А онези журналисти, които твърдят, че римейкът копира едно към едно оригинала, очевидно са проспали първата версия и все още не са гледали втората.

Когато през 1951 година по екраните излиза “Денят, в който Земята спря”, реакциите на американската публика съвсем не са толкова възторжени. Темите за Студената война и контрола върху атомната енергия са особено актуални, но по същото време в САЩ се вихри маккартизма, под чийто прицел попада и актьорът Сам Джафе, в ролята на професор Бернхард. Режисьорът Робърт Уайз е един от отличниците в Холивуд, работил изключително успешно в различни жанрове, но първоначално филмът получава добри отзиви предимно в Европа, а много по-късно се превръща в класика. Когато го гледаме днес, доста моменти изглеждат наивни. Не е въпросът в липсата на компютърни ефекти или в монохромната визия - самите персонажи са някак програмни и безлични. Сцените с Горт и пищящата Хелън носят усещането за евтин pulp fiction фетиш. Да не говорим за основното логическо противоречие в посланието на Клаату: ако човечеството не загърби войната, ще бъде изтребено от по-висшите извънземни цивилизации, които много отдавна са отхвърлили насилието като решение (?!) Филмът има много достойнства (стремеж към автентичност, интересна работа с осветлението + британската школа в играта на Майкъл Рени), но в сравнение с психеделичната красота на “Одисеята” е просто демоде.

И така, в наши дни е достатъчно да имаш някой и друг сносен проект в CV-то си в комбинация с всеотдаен агент, за да попаднеш в полезрението на големите студия. За щастие, Скот Дериксън има повече опит като драматург отколкото като режисьор и наистина се е захванал сериозно да попълни сюжетните дупки във версията от 1951 година. Този път действието е пренесено в Ню Йорк, защото CGI разрухата във Вашингтон няма да е толкова забавна. Персонажите са много по-комплексни, реакциите им са напълно реалистични, има изобилие от конфликти и съспенс. Личи си, че сценарият е бил прегледан и от научни специалисти, за да може финалният вариант да се доближи до марката “Майкъл Крайтън”.

Що се отнася до актьорите, изборът също е бил удачен. Всички лица изглеждат някак ненатрапчиво, като каст за телевизионен сериал. Киану Рийвс все още не може да излезе от шаблона на “Матрицата”, но това прави неговия Клаату по-чуждоземен. Дженифър Конъли никога не ми е била любимка, но явно с възрастта чертите й са се омекотили, а и в случая брюнетската й опърничавост пасва на ролята. Кати Бейтс играе с обичайната лекота. Голямата звезда на филма обаче е Джейдън Смит - не защото показва някакви необичайни постижения, а защото само на десет години вече е част от семейната машина за пари. След като в “Преследване на щастието” се оказа, че стои добре на екран, сега баща му бърза да го подготви за наследственото екшън амплоа. Както стана ясно съвсем наскоро, Джейдън ще изпълнява главната роля в римейка на “The Karate Kid”. И затова подозирам, че идеята Смит младши да играе доведен син на Дженифър Конъли в “Денят, в който Земята спря” е хрумнала първо на продуцентите, а после някак се е вписала в сценария.

Поуката от новата версия е поднесена внимателно, без излишни проповеди, за сметка на product placement-а, който на моменти идва в повече. Финалът е приятно отворен. Ако познавате версията от 1951 година – перспективата ще бъде оптимистична. Ако сте на вълна Апокалипсис – има доста материал за мрачни фантазии. Като цяло версията на Скот Дериксън е една съвсем приемлива научна фантастика, каквито напоследък за съжаление липсват. Като се замисля, последният sci-fi филм по оригинален сценарий, който ме впечатли, беше “Проектът Съншайн”.

Добрата новина е, че американското независимо кино си пробива път в залите на нашите синеплекси, сред “Флиртология” и “Убийствен пъзел 5”. Тази седмица са премиерните прожекции на “Хенри Пул е тук” и ако искате да си починете от CGI лудницата, която обикновено преобладава в българските салони, това заглавие е правилният избор. Вече от месец филмът е в торентите с перфектно качество, но си струва да се види на голям екран заради сюрреалистичната визия и емоционалния саундтрак.
На пръв поглед сценарият е банален: някой, който разбира, че му остава съвсем малко време да живее, преосмисля себе си и променя уж логичния ход на събитията. При описанието в различни сайтове масово се тиражира неточността в IMDB, която вероятно е останала от стара версия на проекта – няма да видите Хенри Пул да напуска нито семеен бизнес, нито властна майка или пък страдаща годеница. Явно тези сюжетни линии са отпаднали при монтажа, което е голям плюс, защото така историята провокира въображението още повече. Неслучайно филмът направи впечатление на тазгодишното издание на Сънданс. Режисьорът Марк Пелингтън е известен с трилърите си “Паника на Арлингтън роуд” и “Послания от мрака”, както и с работата си върху различни музикални клипове. Това предполага една леко иронична гледна точка към религиозното клише за внезапно появилия се чудодеен образ на Христос. Заобиколени са и каноните на романтичната драма – диалозите звучат свежо и реалистично.
За непринуденото усещане спомага и интересният подбор на актьорите в главните роли. Обикновено сме свикнали да виждаме Люк Уилсън в компанията на по-големия му брат Оуен и останалите идиоти от Frat Pack (Бен Стилър, Винс Вон, Уил Ферел, Джак Блек, Стив Каръл). Тук обаче той е порядъчно подпухнал и брадясал, а безизразното му изражение е ту смешно, ту тъжно. Лицето на Рада Митчъл пък носи атмосферата на всички некомерсиални и дори експериментални филми, в които е участвала. Адриана Бараза се превъплъщава в досадната набожна съседка – ако се чудите откъде ви е толкова позната, Алехандро Гонзалес Иняриту я превърна в международна звезда.
Дефолтният оптимистичен финал не трябва да заблуждава никого със своята еднозначност – спорът за това дали Хенри Пул е повявал или не продължава да се води. За повече инфо - тук.