cinemaXP

усещане за кино

Archive for the ‘ревю’ Category

Червено, твърде червено

without comments

Rouge-collage

В продължение на хиляди години, още отпреди да се появи камерата, погледът на художника е бил онази отправна гледна точка, която е придавала индивидуалност и смисъл на изграждания от автора свят. В Античността, а после и в Ренесанса, когато композициите изискват голям брой персонажи и сложна наредба, понякога се случва някой модел да бъде изобразен в гръб, което носи усещането за реализъм. Едва по времето на немския романтизъм се появява Rückenfigur като водещ мотив – самотна човешка фигура, нарисувана в гръб, която обикновено се намира сред природата. Спомнете си за една от най-известните картини на Каспар Давид Фридрих – „Странник над море от мъгла“ (1818), която се превръща в емблема на модерната епоха (неслучайно тя е част от визуалната идентичност на Nein Quarterly и неговото #FailedIntellectual турне).

От самото начало на „Червено, твърде червено“ Божина Панайотова изплува на екрана като една Rückenfigur на фона на София. Въпреки че участва в почти всеки кадър на филма с лицето си, тя запазва тази метафорична позиция, стъпила на планинския връх на своя етически въпрос – към миналото, към настоящето, към семейството си и към една държава в процес на разпад. Онова, което се стеле пред погледа й, е буквално мъгла, но вместо да стои изправена в тихо съзерцание, тя се впуска смело напред, подлагайки се на динамиката на собствения си разказ, за да стигне до поне едно искрено признание. Може ли на финала да се завърне отново към позата на морален победител от картината на Каспар Давид Фридрих? Това е отговор, който всеки зрител би формулирал различно, но самото съществуване на филма е доказателство за лична и обществена смелост, което заслужава уважение.

„Червено, твърде червено“ де факто представлява ужаса на всеки родител, емигрирал от България и борил се със зъби нокти децата му да имат възможност да израстнат навън – един ден въпросните деца откриват у себе си неустоимо привличане към една митична родина, за която знаят твърде малко, и решават да поживеят там за по-дълго време. За родителите е трудно да артикулират с думи онова, което ги е накарало да напуснат въпросната родина, с годините са се натрупали толкова огорчение, нереализирани възможности, роднински недомлъвки – всичко това се отлага като прах по отдавна прибраните куфари, които се вадят само за дълги пътувания.

Само че за въпросните деца, възпитани в друга образователна система, небългарска, задаването на въпроси и формулирането на нови, провокативни отговори е начин на мислене. Затова и филмът на Божина е изключително успешен като аудиовизуален разказ – макар и с подръчни технически средства и не толкова висока резолюция, разделянето на екрана на две илюстрира две истини, които са в постоянен конфликт не само в рамките на екранното време, но и в истинския живот. Звукът също като че ли струи от всички пластове на картината, с всевъзможни емоционални нюанси: приглушен, от смутолевените, тайно записани реплики, или пък оглушителен, насред протестите на Орлов мост, които Божина наблюдава мълчаливо.

Гледайки „Червено, твърде червено“, мисля, че всеки (български зрител) би се идентифицирал с една от тези две истини, спрямо собствените си личен опит и възраст, без това да е съзнателен избор. В този смисъл, сюжетът ни дава възможност да преживеем психодраматично наново този поколенчески и идеологически разрив, но също и да го погледнем с нови очи. Ако има една фигура от филма, която съществува в полето на тези две гледни точки едновременно, това е автоинструкторът, чийто персонаж е комичен и трагически в своето приемане към реалността на България като обективна даденост, която не подлежи на промяна. Тези сцени в колата, когато Божина се учи да шофира, са колкото необходима пауза от нарастващото семейно напрежение, толкова и придават смислова структура (и самоирония) в нейния път като класически герой по Джоузеф Кембъл.

Всъщност въпросът, който „Червено, твърде червено“ не артикулира изрично, но все пак е част от моето осмисляне на периода отпреди 1989-а, е следният: как е възможно, когато растеш с идеята за един постижим утопичен свят, в който няма войни и бедност, в който всички деца са свободни да общуват помежду си и да творят, да се обърнеш един ден и да си кажеш „Ами това беше част от лъжата“. За факта, че цяло едно поколение в България живее днес с този когнитивен дисонанс, не се говори, но ако хвърлите поглед на Туитър дискусията около #идругитравмиотдетството, може да се убедите, че колективното преживяване на „онези години“ е изключително унифицирано. И все пак онова, което ни е превърнало в личности (както ми се иска да си мисля), са индивидуалните нюанси и обстоятелства. Което също превръща филма на Божина в една покана за задълбочена дискусия около съдбите на всички онези присъстващи в архивите на Държавна сигурност поради една или друга причина,  включително и Юлия Кръстева, за която наскоро беше изнесена подобна информация.

Като оставим личното и емоционалното настрана, обаче, за мен е още по-интересно как този филм би бил възприет навън, от зрители, които не познават съветската и пост-съветската действителност с всичките й противоречия. На пръв поглед, филмът може да бъде прочетен като една трактовка на фикс-идеятата на младите хора да документират ежедневието си с аудиовизуални средства. Дали употребата на социалните мрежи води до онази автотерапевтична задълбоченост, с която Божина се впуска в това да записва всеки ден от престоя си в София, е спорно, но със сигурност в едно глобално общество, в което пролуката между поколенията се увеличава драматично по ред причини, включително и заради начина, по който се използват съвременните технологии, „Червено, твърде червено“ може да бъде изтълкуван като манифест на младите и желанието им да управляват своя наратив без компромиси и двусмислия.

В контекста на българското кино (поне онова, което е показвано на международни фестивали), „Червено, твърде червено“ има доста сходства с „Всяка стена е врата“ на Елица Георгиева – един филм, който имаше съвсем различна траектория в сравнение с проекта на Божина. „Червено, твърде червено“ попадна първо на Берлинале Панорама, а после почти веднага – в София, където скоро вече ще се показва на редовни прожекции. Премиерата на „Всяка стена е врата“ беше на Cinéma du réel, един престижен, но сравнително скромен документален фестивал в Париж, след което в продължение на почти година пътува по цял свят, а премиерата му в България се състоя на Синелибри през есента на 2017-а, благодарение на което остана в периферията на актуалното у нас (или поне така изглежда от другия край на Европа). Тези два филма, два погледа към семейството като единица историческо време, включително и като документален подход, представляват идеалният диптих, а също и съкратен увод към поколенческата динамика „преди и след 1989-а“.

В контекста на онова, което се появява като документалистика от бившите социалистически страни, „Червено, твърде червено“ ми напомни за „Безкраен футбол“ на Корнелиу Порумбою, който също беше показан на Берлинале тази година, но в секцията Форум. Корнелиу живее от много години във Франция, но онова, което го вълнува като сценарист и режисьор, се случва винаги в родния му румънски град Васлуй, където той обикновено се връща за празниците. Така, един декември (червен флаг във всеки румънски филм), с много малък екип и съвсем непринудено, той започва да интервюира свой познат от детството, който има доста авангардни идеи за това как биха могли да се променят съществуващите правила във футбола. За първи път Корнелиу застава пред камерата в свой филм – като агент-провокатор, но също и субект на спомените от „преди и след 1989-а“, които съставят тъканта на разказа. Още едно психодраматично пътуване назад в опит за семантично овладяване на историческия хаос.

Но да се върнем към „Червено, твърде червено“ и постната културна ситуация, в която този филм дебютира у нас. Дали нашето поколение, вече като родители, ще успее да изгради достатъчно силен наратив, срещу който да се бунтуват нашите деца, е рано да се каже. Ние като че ли все още сме прекалено увлечени от това да изживяваме младостта си с всичките й бунтове и технологични радости и не желаем да влизаме в ролята на авторитети. Аудиовизуалният език е средство, но и терапия, от която като че ли всички имаме нужда, понякога – на цената на един билет за кино.

Written by admin

април 1st, 2018 at 12:27 pm

Posted in ревю

‪Je vous salue

with one comment

Three Days in Sarajevo

Сараево. Дори и да не се интересувате от кино, вероятно през 2014-а година чувате доста често това име. В Европа се чества един век от началото на Първата световна война, която избухва след убийството на австро-унгарския ерцхерцог Франц Фердинанд в днешната столица на Босна и Херцеговина. Мнозина отбелязват и тридесетата годишнина от Зимните олимпийски игри в Сараево през 1984-а. Още един юбилей: там се провежда най-мащабният кинофестивал на Балканите и тази година той изпълни две десетилетия. Това обаче е проблемът със Сараево – у нас всеки е чувал за този град, а малко са го посещавали, особено след войната в бивша Югославия, когато транспортната мрежа е разрушена почти изцяло.

Но това отношение не съществува само в България, има го навсякъде, където за двадесет години кадрите от войната са проникнали дълбоко в мисленето на хората и са насадили представата, че там като ли няма повече какво да се види. Затова в продължение на седем години към кинофестивала в Сараево функционираше програмата Sarajevo City of Film, която даваше възможност да се осъществяват нискобюджетни късометражни продукции на базата на местния Talent Campus (в момента – Talents Sarajevo). Целта на Sarajevo City of Film беше от една страна да покаже града като интересна локация за снимки, а от друга страна – да провокира появата на нови истории, свързани с това място, модерни и космополитни. Тъй като предизвикателството да се продуцира, заснеме и монтира кратък филм в експресни срокове и то от младежи, които често не се познават предварително, е добро упражнение, но рядко дава високи художествени резултати, Sarajevo City of Film се преориентира към концептуални фестивални омнибуси и тази година стартира с два проекта, единият от които започна кариерата си в Кан. Става дума за “Мостовете на Сараево”, за който вече месеци наред се пише и в световните медии за кино, а и у нас – заради “силното българско участие”, разбира се.

Та, гледайки този омнибус, създаден по идея на Жан-Мишел Фродон (една от звездите на френската кинокритика), първото, с което неминуемо трябваше да се преборя, е напрежението от това да сравнявам първата новела, на Камен Калев, с всяка следваща – да, наречете го запалянковщина или национален комплекс, признавам си, че все още страдам от подобни слабости. След чувството на облекчение на финала на филма и заключението, че определено “ни е добро момчето”, дойде съжалението от това, че немалко автори, които аз лично харесвам и уважавам, са се отнесли към проекта като към натрапено домашно и това доста си личи (естествено, това че Жан-Люк Годар се е самоцитирал, да не кажа саморециклирал, се прие от немалко колеги като висша форма на артистичност, но това е друга тема). В моята глава последва една бърза равносметка, че жените-режисьори са се постарали много повече и емоционалността на техните филми крепи цялата конструкция, но в края на краищата за пореден път стигнах до извода, че за Сараево действително трудно може да се каже нещо ново, поне със средствата на киного. Деца без родители, родители без деца, горящи книги, невъзможни мостове, безкрайни полета с бели надгробни плочи – наполовина с кръстове, наполовина с полумесеци. Сигурно ще прозвучи много цинично, но в тези кадри няма нищо оригинално.

Истината е, че Сараево е едно магическо място, в което живеят много истории, обърнати не само към миналото, но и към бъдещето. С това се занимава “Три дни в Сараево”, един нов български филм с не особено популярната у нас продължителност от 50 минути, но затова пък удобен за вместване в график, ако решите да го видите на голям екран от 30-и септември нататък – първо в София, а после може би и в други градове. Аз лично го гледах на Festival Scope, където често претърсвам за нови български заглавия, опитвайки се да поддържам форма, доколкото мога. С ръка на сърцето си признавам, че ми отне месеци, докато събера сили за “Три дни в Сараево”, който се появи онлайн в тази професионална плаформа след София Филм Фест, и сигурно бих отлагала още, ако не беше Николай Тодоров, сценарист и режисьор на филма, който ми изпрати мейл с предложение да видя филма.

Предварителните ми опасения бяха свързани с едно смътно предчувствие, че става дума за поразширена версия на късометражка à la Sarajevo City of Film. И с началните кадри тези опасения като че ли бяха на път да се сбъднат – с леко тромавите сцени, многословието на телефонните разговори, липсата на обосновка за наглед ключови свързващи елементи, диалога на английски между двете актриси… По въпроса с английския, наясно съм, че у нас има малко режисьори, че и актьори, които биха се справили с такава задача, но точно за този филм можеше спокойно да оставят актрисите да говорят на родните си езици или пък да им подават репликите на български / македонски и да ги оставят сами да конструират диалога на английски с импровизация, сцена по сцена, с всички грешки и запъвания, които дори и човек с добро владеене на езика би направил, именно от гледна точка на автентичността. Но дори и отбелязвайки тези недостатъци наум, гледането на какъвто и да е филм, в който Сараево е основен персонаж, няма как да не бъде удоволствие за мен, защото познавам лично този град и вече пет години се опитвам да се върна там, дори и за кратко. Така че постепенно приключенията на Маргита (Маргита Гошева) и Манца (Милиана Ленак) ме увлякоха и на третия ден, тоест в последните минути, се случва чудото, заради което ми се иска повече зрители да видят филма.

Защо? На първо място, харесва ми, че “Три дни в Сараево” zoomout-ва от България и ни поставя на една обща карта с други държави и култури. Струва ми се, че всички усилия около продуцирането на подобен проект са оправдани, защото втренчени късогледо в “българското кино”, често ни липсва перспектива да погледнем себе си и изкуството си от гледната точка на Балканите или Източна Европа. На второ място, качеството на изображението, Сараево през лятото и самите протагонисти правят преживяването от гледането не просто приятно, а комплексно, а това не е качество, с което могат да се похвали дори и европейският артхаус, който се разпространява у нас. Допадна ми това, че с “Три дни в Сараево” в нашето кино се промъква персонажа на младата майка, която е далеч от бгмамските клишета, както и от образа, наложен от “старите филми”. А що се отнася до актрисите, дори и в епизодите, в които Маргита Гошева очевидно се лута, си личи актьорският й потенциал и дори ми напомни визуално Светлана Янчева (интересно, че и двете играят в един от любимите ми български филми – “Разследване” на Иглика Трифонова).

И на трето място, с моята скромна диплома по психология няма как да не отбележа, че психодраматичният експеримент, в чиито условия авторите на филма поставят двете актриси, се оказва успешен благодарение на развръзката, която не бих искала да разкривам. Разбира се, дори ако четете синопсиса или гледате трейлъра, най-лесният код за “Три дни в Сараево” би била класическата психоанализа и до последно ме беше страх да не би Николай Тодоров да избере някой заучен shortcut, но решението, което филмът предлага накрая, е многопластово и би могло да се интерпретира също през призмата на социалната психология, теория на медиите, колективното несъзнавано. Ако и вие като мен, като персонажите на филма и като самия режисьор принадлежите на поколението, родено между 1970-а и 1980-а, най-вероятно и във вашето съзнание името на град Сараево е отпечатано с амбивалентни конотации – първо с колективната фантазия за спорта в един мирен, красив и споделен свят, а после и с дикторския глас на някогашните новинарски емисии, от който ставаше ясно, че утопията е невъзможна. “Три дни в Сараево” задава въпроса какво се случва с нас тук и сега, между трийсеттте и четирийсетте, на границата между младостта и средната възраст, с онази травма, която са създавали медиите преди и след 1989-а, “инжектирали” ни със “сънища”.

Вероятно ако сценарият на филма беше разработен предварително с участието на двете актриси, ако продуцентите бяха разполагали с ресурси за пълнометражен филм, ако възможностите на филмовата лента бяха използвани максимално, резултатите биха били още по-впечатляващи, но подобни коментари всеки може да подхвърли с лекота, когато последната клапа е ударила. Моята основна препоръка към авторите е една – да работят с повече самочувствие, защото във финала на “Три дни в Сараево” има повече смисъл отколкото в целия омнибус “Мостовете на Сараево”. И да продължават напред!

Written by admin

октомври 3rd, 2014 at 2:25 am

Posted in ревю

#Скокwithme

without comments

В последните седмици се случи така, че най-накрая разполагам с повече време да чета не само българските новини, но и вътрешноорганизационната комуникация на СБФД и си мисля как думата “политика” се е сдобила с всички тези неприятни значения и асоциации, с които я натоварваме в наши дни. Също така, чудя се как и защо дори и след символичното си творческо “освобождение” през 1989-а, българското кино избягва да се занимава с политика. Разбира се, появиха се немалко заглавия, които с настървение се опитваха да разчистят сметки с миналото, с един реваншистки апломб, който не ги отличаваше особено от продукцията през 50-те години. Напоследък обаче опитите като че ли приключиха и в момента повечето автори демонстрират будната си обществена съвест с някой и друг пришит персонаж, често облечен с публична и/или финансова власт и носещ невидима шапка с надпис “Много льош”. Като цяло, от няколко години насам актуалността и полемичността са оставени за телевизионните сериали.

Затова пък тази година вече два пъти гледах късометражния “Скок” (първо февруари, а след това – в началото на август), който по странен начин кореспондираше със събитията, които се развиваха в България по това време. Познавайки предишните работи на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов, както и на продуцентите им от Артин Вижън, убедена съм, че намеренията на целия екип са били да заснемат един приятен филм – с хубава картинка, чист звук и няколко симпатични гега с едни чудесни и не толкова популярни актьори (страхотни Стефан Денолюбов и Ани Вълчанова). Оказва се, че планът е преизпълнен, тъй като със световната премиера в Клермон-Феран дойде и номинация за годишните награди на Европейската филмова академия, а това се случва за първи път с български късометражен филм! Явно в “Скок” има нещо и то е било оценено също със съответните призове от Брюксел до Пусан.

На фона на онова, което залива международните късометражните фестивали като продукция в момента, филмът на Кристина и Петър прави впечатление на първо място със своята сдържаност. Така сюжетът се откроява още по-силно и ако зрителят се остави на историята, финалът е повече от удовлетворяващ. Интересното е, че подходът на авторите напомня много на новото румънско кино – вместо да се редят гръмки думи за социалния ред, достатъчно е да покажеш едно семейство в кухнята на апартамента им. Така започва и “Скок”, с един типичен “румънски план” към седящия на масата дядо с вестник “Втора младост”, гласът на готвещата извън кадър майка и главния персонаж, Гошето, застанал на остъклената тераса по анцуг и чехли, втренчен с празен поглед към мръсния сняг. От тенджерите до дупките на чорапите, всичко е уютно, домашно и познато до болка.

С излизането от въпросната кухня започва една “комедия от грешки” с интрига, която аудиторията лесно може да предвиди, но в случая най-ценната находка на сценария е кенийския макгъфин в хола на брат’чеда Жоро. Върху този истукан се проектира цял комплекс от въжделения за богатство, влиятелност, власт, привлекателност и потентност – всичко онова, което двамата централни персонажи не са. Артефакт от едно общество, което живее в комуникационна изолация (тъй като според разясненията, всички племена в Кения говорят на различен език), очевидно тази самобитна скулптура от дърво може да изрази много с мълчанието си, както и да понесе насмешките на персонажите, които успяват да се почустват цивилизационно извисени поне в сравнение със самбуру. Затова техните подскоци са едновременно иронични и комични, с което за мен навяват асоциации за един текст върху половата свитост на българина, писан преди близо век.

Откакто за първи път гледах “Скок”, доста си мислех за скачането на фона на радикализирането на политическата ситуация в България и как вече 25 години това продължава да се приема за сигурен племенен признак, въпреки липсата на пълноценна комуникация между членовете на групата, а също и за скока като форма на инициация – когато поглеждаш надолу от ръба и ти се струва, че можещ да решиш всичките си проблеми наведнъж. Най-много ме занимава обаче пост-апокалиптичният пейзаж на финала (който вероятно изглежда за един не-български зрител не по-малко екзотичен, отколкото е Кения за нас) в комбинация с последната сцена и извода, че винаги можеш да скочиш, ама друг път, защото те нещата така или иначе ще се наредят, от само себе си. Почти като в живота.

П.П. Остават две седмици до церемонията по раздаването на Европейските филмови награди и този път смятам, че можем с чиста съвест да стиснем палци за българските участници!

Written by admin

ноември 24th, 2013 at 12:34 pm

Posted in ревю

Second class prequel

without comments

Доколкото разбирам, от Fox са искали нещо по-стилничко, което да доизцеди боксофиса от първите три серии на X-Men и да изтрие срама от Wolverine, нещо от типа на „Watchmen“, само че според мен, някак не им се е получило. На пръв поглед, проблемът не е персонално в режисьора Матю Вон, който е имал възможност да докаже прословутото си чувство за хумор с цяла една смешна сцена, а именно едноминутната поява на Хю Джакман, нито в относително симпатичния кастинг от преобладаващо британски произход. Епохата е нацелена удачно, напоследък ’60-те се харчат доста покрай „Mad Men“, а и „X-Men: First Class“ прави много приятен tribute към шейсетарските епизоди на Джеймс Бонд – и като визия, и като злодеи. Документалните кадри от Кубинската криза също са интересна иновация, като Роджър Еберт дори смята, че най-добрите актьорски умения в този филм са именно на Джон Кенеди.

Проблемът е по-скоро в сценария и желанието да се угоди на феновете, вместо да се създаде нещо наистина ново и оригинално. Вярно че вселената на X-Men би могла да си съперничи с „Пътеводна светлина“ по комплексност на генеалогичните връзки и това усложнява всеки опит за сглобяване на нови истории, но вместо reboot в стила на Батман, на Матю Вон му се е наложило да се съобразява с прекалено много условия. Доста сцени са презаснети буквално от първия епизод на Брайън Сингър, но липсва мрачната им красота. Музиката пък е сходна с тази от втората серия на поредицата, но в „X-Men: First Class“ класическите мотиви по-скоро накъртват, вместо да носят усещането за епичност. Поне на фона на предишните части, триковете на мутантите стават по-разнообразни и находчиви, като младият професор Ксавие дори кара учениците си да развиват някакви вторични умения – всяко едно внимателно обяснено и представено, за да не се объркаме после, като започне мелето. Освен това, благодарение на факта, че Студената война отдавна е свършила, вече можем да се наслаждаваме на руска реч без акцент – нещо напълно невъзможно в старите филми за Джеймс Бонд, но за съжаление тези персонажи продължават да са с психологическата дълбочина на NPC-та, нищо че битката на Азазел със съветските военни може да донесе някакви бегли асоциации за „Майстора и Маргарита“.

В действителност, филмът беше забавен, но не толкова, че да ме накара да се концентрирам през цялото време върху действието. Вместо това, прекарах два часа мислейки си как в момента темата за супер героите се възражда, понеже човечеството е обсебено от идеята за оцеляване на всяка цена. Само че докато Супермен има извънземен произход, Спайдърмен е ухапан от радиоактивен паяк, а Батман е просто добре трениран гийк, мутантите от X-Men нямат никаква заслуга за специалните си способности. В повечето случаи дарбите им са вродени, но пък могат с лекота да се развият, което е перфектния начин да демотивираш всеки „нормален“ зрител в тийнейджърска възраст, който се сблъска с този франчайз. И като стана дума за младежка аудитория, доста ме подразни начина, по който „X-Men: First Class“ се опитва да назидава тийнейджърите, като им натяква, че трябва да се приемат такива, каквито са, както и че трябва да се научат да контролират гнева си. Що се отнася до намека за борбата за равни права, нека не забравяме, че когато се появяват първите комикси за X-Men през ’60-те, мнозина сравняват Магнето с Малкълм Екс, а професор Ксавие – с Мартин Лутър Кинг. В последния филм доста се коментира алюзията за равноправието между хора с различна сексуалност, но фразата „mutant and proud“ ми се струва елементарно-обидна, какъвто и смисъл да са искали да вложат в нея авторите й.

Естествено, каквото и да си говорим/пишем, в момента се твори съотвеният sequel на този prequel.

Written by admin

юни 13th, 2011 at 2:05 am

Posted in ревю

The dream is real

without comments

Преди да си закача банката със седатив и да се потопя дълбоко в полското кино, реших да жертвам петък вечер за предпремиерата на „Inception“ в най-новото кино Арена. Вече два дни се чудя как точно да опиша този филм, защото той изпълнява абсолютно коректно всички зрителски очаквания (или поне моите). Само двама души напуснаха залата възмутени, а пък коментари от селско-тарикатски тип не чух, което е голям бонус за подобна прожекция.

Основното затруднение при Кристофър Нолан е, че неговите проекти често излизат на голям екран през лятото, но трудно се съпоставят с онова, което бълва комерсиалният боксофис. ОК, филмите за Батман са част от някакъв франчайз, „The Prestige“ излезе почти едновременно с „The Illusionist“, а „Following“ напомня за пълнометражния дебют на Дарън Аронофски, „Pi“. Разбира се, когато пишат за „Inception“, най-често се споменава „Матрицата“, но сюжетът му минава елегантно покрай сайбърпънк тематиката, липсва и философската назидателност на братя Уашовски. Едно от най-големите предимства на Кристофър Нолан като автор, е фактът, че всеки негов продукт е напълно кохерентен – било защото детството му е щастлива компилация между американската и европейската култура, било защото често копродуцира сценариите си съвместно със съпругата си и очевидно не е склонен на компромиси. Мисля си, че това е причината всяко заглавие от филмографията му от „Memento“ насам да предизвиква невъобразим hype, дори и сред хора, чиито критерии за качествено кино са шокиращи.

Фабулата на „Inception“ е колкото класическа, толкова и оригинална, а пък на мен лично ми се искаше в нея да присъстват още по-малко разяснения и повторения за онези, които са изтърчали до тоалетната. Диалогът на моменти е мелодраматичен, но да кажем, че всичко свързано с човешката психология би могло да се характеризира по този начин. Метафорите за навлизането в подсъзнанието като спускане с ретро асансьор или тайните като сейф също ми се сториха леко клиширани, обаче тези 200 милиона долара все пак трябва да бъдат върнати, че у удвоени, нали така? Париж, Япония и Африка като необходимата доза екзотика в случая не дразнят, а най-привлекателното във визията беше, че употребата на визуални ефекти беше добре маскирана. Кристофър Нолан е известен с това, че не харесва CGI, така че някои сцени имат съвсем реалистично излъчване и вместо зелен екран вероятно са използвани добрите стари киномашинарии.

Изборът на актьорите доказва, че продуцентите са искали да играят на сигурно, но ми допаднаха леките съндански нюанси с кастинга на Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит и Лукас Хаас. Най-емблематичните ирландски актьори в момента, Пийт Постълтуейт и Силиън Мърфи, доказали многократно афинитета си към независимото кино, са логично орисани да играят съответно баща и син. Том Харди е хубав и кадърен момък, но някак не биваше да се показва чисто гол в „Бронсън“. Кен Уатанабе го гледам винаги с удоволствие, дори и състарен с помощта на многочасов грим. Марион Котияр изглежда учудващо естествена, а употребата на „Non, Je Ne Regrette Rien“ като kick е почти намигване към досадата от филма, който я направи толкова популярна – „La vie en rose“. Що се отнася до Леонардо ди Каприо, колкото и да не ми се иска да го призная, с течение на годините играта му става все по-органична и плътна, а излъчването му – все по-мъжко. Майкъл Кейн е ясен, той е личният талисман на Кристофър Нолан и класата му струи не само от екрана, но и от всяка пресконференция.

Визията, монтажът, музиката – всички съставки са внимателно премерени и миксирани, така че да доставят удоволствие в една адекватно оборудвана кинозала. Може би точно заради това, поне на мен ми се стори, че от „Inception“ се носи някаква емоционална студенина. Сигурно проблемът е в трескавото ми предфестивално състояние или просто съм отвикнала да ходя в петък вечер на кино. Не ме разбирайте погрешно – филмът ми хареса страшно много, но все се питам какво се е случило с онези сцени от трейлъра, в които Елън Пейдж пищи „Wake me up“…

Written by admin

юли 18th, 2010 at 7:35 pm

Posted in ревю

L’Homme de fer 2

without comments

Понякога ходенето по романтични задачи в Париж води до неочаквани изненади, като прожекцията на „Iron Man 2“ например. Във Франция програмата на киносалоните се сменя в сряда, така че горната снимка е от парижкото метро от вторник вечер.

Какво да кажа за филма, освен че е приемливо продължение на първата част, към която все още храня топли чувства. Понеже комиксите не са ми мания, честно казано предпочитам онези сцени, в които супергероите са без костюм. Началото на „Iron Man 2“ даваше доста надежди за такъв подход, но нали все пак трябва да се оправдае гигантския бюджет… Иначе имаше забавни моменти, внимание към детайлите и уважение към целия Marvel universe (все пак „Captain America“ вече е в тенджерата).

Най-големият проблем обаче са актьорите. Да изключим факта, че Терънс Хауърд е заменен от Дон Чийдъл, сякаш няма да забележим разликата, и че нищо не се разбира от руския на Мики Рурк, въпреки че специално бил посещавал затвори в Москва, за да се подготви за ролята. Самият Робърт Дауни Младши присъства само на 23%, като че ли става дума за пародия на първата част. ОК, в момента е супер популярен, но започва да ми липсва онзи пиянсконаркомански период, в който играеше в малки артхаус филми и то така все едно дозата му зависи от това. Сам Рокуел винаги е приятен за гледане, но защо се кълне всяка зима в Сънданс, че комерсиалното кино не го интересува, не знам. Скарлет Йохансон е такова падение, че просто нямам думи, като за всички екшън сцени с Черната Вдовица са ползвали значително по-слабичка и тренирана body double. Пък и тоя martial arts гювеч, дето някой хореограф го е сътворил, би подхождал повече за комедии с Бен Стилър и Оуен Уилсън.

А, и не забравяйте да изчакате финалните надписи – след тях има кратка, но съдържателна сцена, която хинтвам тук:

Written by admin

май 2nd, 2010 at 2:06 am

Posted in ревю

Mission possible

without comments

От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името „Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!“, при това – съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на „Мисия Лондон“ във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.

И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на „Обърната елха“ вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.

Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца – точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като „Мисия Лондон“ започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях – за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с „Шоуто на Слави“ или „Комиците“, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски – Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това – една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.

Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови текстове), а то е в дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. „Мисия Лондон“ е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…

Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на „Lost Persons Area“, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите.

Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме „Мисия Лондон“ заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на „Fast&Furious“ на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.

Накратко – „Мисия Лондон“ не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.

Written by admin

април 19th, 2010 at 1:05 am

Posted in ревю

WTF Alice

with 4 comments

Как смятате, защо на снимката от Кралската премиера горе Джони Деп и Хелена Бонъм Картър изглеждат като сдъвкани и изплюти? Защото тригодишното бъхтене около „Алиса в страната на чудесата“ е завършило, но лошият вкус в устата ще остане за повече. Ако се вярва на Тим Бъртън, докато е работил по този проект, не е гледал нито един филм и вероятно това обяснява донякъде крайния резултат. Понеже Disney и без това са виновни по презумпция.

Наистина, докато през последните десетина дни четях за „Алиса“ тук и там, ми стана ясно, че уважението ми към Тим Бъртън (което между другото е огромно) няма да стигне за толкова, че да компенсира разочарованието от последното му творение. Съжалявам, но този britishness за деца, поп феминизма и алюзиите за Жана д’Арк ми бяха много дразнещи, да не говорим, че Лудият Шапкар е копие на Мадона. Най-интересен ми беше двореца на Червената кралица, в останалото време се утешавах с физиономиите на Мат Лукас и гласа на Алън Рикман.

Това по-долу е първата екранна версия на „Алиса“, заснета през 1903 година. Страшно ме възхищава находчивостта на авторите, които само няколко години след изобретяването на кинематографа са се преборили с технически проблеми, решими днес с всяка програма за монтаж. По този повод днес си мислех, че навлизането първо на звука, после на цвета в киното, а сега и добавянето на трето измерение, представлява процес на еволюция, който постепенно превръща изображението в еквивалент на действителността. Колкото и смешно да ни се вижда сега, до преди по-малко от век се е водел ожесточен спор дали киното е изкуство. Впоследствие този въпрос отпаднал именно защото киното все още било технически несъвършено, но напоследък ми се вижда все по-актуален.

Written by admin

март 11th, 2010 at 12:47 am

Posted in ревю

Вампирски иновации

without comments

Тъй като все още чакам да мине аватарската навалица, препоръчвам един филм, който ме изненада приятно. По време на фестивала в Кан за премиерата на „Bakjwi“ / „Thirst“ на Парк Чан-Уук се говореше с леко пренебрежение. Падението на автора на прословутата трилогия за отмъщението се коментираше едва ли не с неприязнено учудване, а при обявяването на приза на журито, реакцията беше доста снизходителна. Повлияна от всички тези мнения, умишлено пропуснах да гледам филма на няколко фестивала, но тъй като съм на азиатска вълна, разглеждайки детайлите за филипинския „Serbis“, видях, че една от актрисите играе в „Thirst“. Загложди ме любопитството и открих съвсем пресен торент с чудесно качество.

Всъщност, филмът разчита много силно на клишетата и на хумористичното отношение към тях, но зад вампирската фабула има доста философия. Е, не като в „The Hunger“ или „Låt den rätte komma in“, но неизмерно повече в сравнение с цялата „Twilight“ сага. Ако пък човек предпочете да изгледа „Thirst“ за забавление, удоволствието е гарантирано от порциите sex & violence, яката сценография и онези типични, по корейски налудничави изблици, без които не може. Страшните моменти не са толкова страшни, гнусотиите са по-скоро от битов характер и изобщо определението „хорър“ е само някаква семпла рамка, в която всеки може да вмести каквото реши.

Written by admin

декември 22nd, 2009 at 1:13 am

Posted in ревю

The One and Only

with 2 comments

Открих „Moon“ още когато преди няколко месеца подготвях ежемесечната селекция в списание „Едно“ за световни премиери. Реших, че предвид инди излъчването на този филм, ще се наложи да почакаме доста, докато го видим. След като обаче в рамките на една седмица изпуснах „Ранно пиле“, Световния ден на анимацията & филмовата програма на DA феста и бях на път да се депресирам, съдбата (под формата на някое хлапе вероятно) ми поднесе страхотен подарък – неголяма версия с перфектно качество.

Тази година вече преживях две големи sci-fi разочарования, „Star Trek“ и „District 9“, та подходих без никакви очаквания, нищо че режисьорът е син на Дейвид Бауи. Признавам, че съм много претенциозна, когато става дума за научна фантастика, но най-накрая намерих заглавие, което да попълни дупката след „Проектът Съншайн“ и содербъргския „Соларис“. Трудно може да се пише за „Moon“, без да се издаде нещо от сюжета, но цялото one-man show, което Сам Рокуел сътворява, си струва всяка минута.

Браво на Дънкан Джоунс / Зоуи Бауи, че е подходил скромно към дебютния си проект и е предпочел да изпипа детайлите, макар и с нисък бюджет. Личи си рекламисткия му background, понеже кадрите са семпли, но всеки елемент има свое значение, използваните имена – също. Иронично е загатната и темата за корпоративната безскрупулност, както и манията по „зеленото“.

Герти умишлено напомня за HAL 9000 от „2001: Космическа одисея“, а мърлявата лунна станция е tribute към „Alien“ и „THX 1138“. Тези заемки обаче в никакъв случай не оставят усещането за копиране, напротив – от една страна авторите на „Moon“ са изразили уважението си към sci-fi класиката, така че на всеки фен да му стане драго, от друга страна играят много тънко с очакванията на зрителите, изградени от тези филми. Гледайки как механичната ръка на Герти се протяга към гърба на Сам Рокуел, веднага в главата ни изплуват всевъзможни страхотии, но R-рейтингът е подвеждащ. Съспенсът е изцяло в нашата фантазия и се поражда от чувството за неизвестност, тъй като обичайните драматургични клишета са тотално игнорирани.

Специално впечатление ми направиха музиката и визията, така че проверих кой е работил по тях. Клинт Мансел е известен като автор на музиката към всички филми на Дарън Аронофски досега (както и на разни боксофисни тъпни). Със сценографията на „Moon“ са се занимавали Хидеки Аричи и Джош Фифарек. Поради японското си звучене и моите предразсъдъци, първото име ми се стори по-интересно, но ако се вярва на imdb, освен като production designer на късометражния предшественик на „Moon“ – „Whistle“, единственият друг sci-fi проект на Хидеки Аричи е „Междузвездни войни: Епизод 3“. Джош Фифарек се оказа истинска находка, като се има предвид, че е бил в екипа на „Мълхоланд Драйв“, „Машинистът“, „Контрол“ и „The Fall“ (преведен в предстоящата Киномания като „Падането“) – все респектиращи с визията си продукции.

Най-хубавото на „Moon“ е, че дори след като човек навърже събитията след финалните надписи, после може да се наслаждава на филма отново и отново. Лично за мен е огромно удоволствие да откривам не само заложените от режисьора подсказки, но и специално разработените логотипни знаци из станцията на Лунар Системс или по екипировката на Сам. Очевидно, не съм сама – за това как Дънкан Джоунс е бил привикан в НАСА на предварителна прожекция и какво се е случило там, може да погледнете интервюто му на английски тук. Да се готви „The Wild Blue Yonder“!

Written by admin

ноември 2nd, 2009 at 1:35 am

Posted in ревю