cinemaXP

усещане за кино

Archive for the ‘интервю’ Category

ЗаVRъщане

without comments

image

Вече две години следя отблизо новините около завръщането на VR технологията. След няколко текста на английски и една презентация в Сараево, в началото на 2017-а от списание „Кино“ ме помолиха да напиша уводен текст за българските читатели. За целта разговарях с Момчил Алексиев, който е сред малкото специалисти у нас със сериозен практически опит. Публикувам интервюто с разрешението на списание „Кино“ и с уточнението, че през изминалата половин година дебатите около виртуалната реалност добиха един по-спокоен и професионален тон. Много кинофестивали по света предлагат трансмедия, формираха се тематични изложения и онлайн канали за достъп, а и в България вече VR не звучи никак екзотичнo – отново благодарение на Момчил и ред негови инициативи, включително и тази съвсем скорошна лекция в „Червената къща“.

Бих искала да започнем с това откъде се появи у теб този интерес към VR – доколкото открих в интернет, първото ти образование е в областта на изпълнителските изкуства и сценографията, в Италия, а после идва Холандия, която е известна с лабораториите си на тема нови медии и дигитална култура?

Работата ми започва в театъра и филмите и тези пътеки продължават паралелно и до днес. Търсенето на органични връзки между тях е в основата на мои проекти за инсталации и представления. Естественото продължение на този процес намери форма в периода ми в Холандската филмова академия. Там имах възможност да развия изследването си в дълбочина.
Интересуваше ме работата с медия, която въвлича зрителите в един по-активен диалог с режисьора. Исках публиката да се потопи, да преживява и “открива” историята пространствено. Това съвпада със стила ми на писане и с начина, по който искам да комуникирам идеите си. Търсех едно ново и различно “състояние на зрителство”, чийто характеристики са “потопеността” и пространственото изживяване на видео изображенията.
От практична гледна, точка първоначалната ми идея беше за работа върху “holographic motion picture”. Когато това се оказа технически невъзможно, си дадох сметка, че мога да задам повечето от въпросите, които ме интересуват и във VR. Интересуваше ме много повече принципа отколкото конкретната медия.

Оставам с впечатлението, че си от малкото хора в България, които работят в областта на VR систематично, едновременно с практика и теория, какво те мотивира да се развиваш именно в тази посока и то у нас?

Комбинирането на теория и практика е изключително силен мотор. Той ми позволява да реализирам проектите си, като в същото време знам тяхната теоретична величина. Позволява ми да превърна VR практиката си в инструмент “през” който да мисля. За мен този комбиниран подход носи най-много възможности за екпериментиране и развитие. Съсредоточил съм голяма част от работата си върху практически примери и теоретични материали, показващи защо и по какъв начин “потапящите медии” представляват уникална семиотична система.
България има много обещаваща VR сцена и откакто се върнах, преди около година, съм все по-ентусиазиран. Моята цел засега е да приложа това, което съм научил, и да продължа с реализацията на проектите си. Имам приятното усещане, че успявам да допринеса за средата тук и засега това само е подпомогнало работата ми както в България, така и навън.

В блога си на английски маркираш някои много интересни теми, но това настъпление на AR/VR/MR отваря постоянно нови и нови въпроси от различни сфери на технологията, културата и философията. Според теб, кой е най-актуалният проблем в момента, който стои пред теб като автор? А пред VR индустрията като цяло?

Да, нови въпроси се появяват постоянно и липсата на базова теория, върху която да започнем да надграждаме дебата, е много осезаема. За мен тази теория трябва да се занимае с уникалните качества на “потапящите медии”, с това което ги прави качествено различни от киното, театъра, книгите и което им дава причина да съществуват. AR/VR/MR ще оформят до голяма степен развитието на технологичната рамка, която обитаваме, съответно и начина, по който комуникираме, обменяме информация и обсъждаме околния свят. Това са инструменти за когнитивна комуникация, като всички останали, просто принципите които ги дефинират са различни. Когато обрисуваме по-ясно стените на тази “нова стая в къщата на изкуството и медиите”, ще можем да продължим напред. Дискусията в тази посока тепърва започва.
Трудно ми е да говоря за един основен проблем, но бих споменал следните актуални предизвикателства:

  • Липса на съдържание, което да прескочи кръга на геймърите и сферата на чисто “впечатляващото” и да достигне широка публика.
  • Широк дебат за етичните и морални импликации.
  • Дискусия за връзката между интерактивност и авторство.
  • Липса на утвърдени канали за дистрибуция.
  • Потоците и структурите за финансиране не са се оформили.

По всяка от тези точки има новини и развитие ежедневно. Може да се каже, че сме потеглили на морско пътешествие, в което строим кораба си в движение.
Иначе пред мен като автор стоят единствено постоянството и фокуса върху работата ми. Разбира се, всеки търси финансиране, но който търси – намира. В момента работя по сценарии за следващия си проект. В него се занимавам с политическата и етична страна на 360-градусовият документален филм.

Преди две години си написал в блога си „Film can use the instruments of VR to tell stories“, а смяташ ли, че е дошло времето да твърдим обратното: VR е вече самостоятелен медиум, който спокойно заимства от киното, театъра, гейминг културата, за да работи с напълно нови изразни средства в изграждането на нов наратив?

Точно така, VR е изцяло нова, качествено различна медия. Тя ползва свой набор от когнитивни модули и изразни средства. Някои от тези модули са заимствани и това е нормално, но раждащият се наратив ще е от друг тип. Когато сложим очилата за AR/MR/VR мозъкът ни се активира по различен начин на невро-биологично ниво. Ние се потапяме в една друга реалност и сектори като хипокампуса се задействат по начин, по който никоя друга медия досега не е правила. Оформя се и големият дебат за вида интерактивност. Той ще бъде централен, поне в близкото бъдеще.

Може ли да ми разкажеш за твоя проект VR Lab в София, с обмяната на информация във Фейсбук и регулярните Meet-Ups? Как работи този формат за community growing на наша почва? Има ли вече интерес от страна на бизнеса или артистичната общност за обмяна на опит? Доколко българската образователна система е подготвена да развива VR?

VR Lab BG е първият VR Meet-Up в България. Изключително се радвам, че срещнах много ентусиазъм и групата постоянно расте. Целта ми е да се генерира все повече енергия и контакти, между хората както в България, така и в целия свят. За тази цел се старая винаги да имаме презентатори, които да се включват от други места и да разказват за работата си. В България има вече няколко сериозни фирми работещи в сферата и множество дивелъпъри. Бизнесът вече се е ориентирал добре, чрез стаи за забавление и escape rooms. Има VR клубове, фирми правещи видеа, очила, софтуерни продукти. По-малко развитие наблюдавам в изкуството, но то е много по-ограничено откъм ресурси. Моята цел е да променя това. Започнахме да организираме VR кино вечери и работим по MR представление. В образованието стъпката в България предстои и вярвам, че съвсем скоро ще имаме реални проекти. В личен план, започвам скоро такава инициатива в училище в София. Интересът расте постоянно и нашата цел е да стимулираме развитието на тази култура.

Смяташ ли, че Mixed Reality ще измести постепенно VR, или използването на VR ще се специализира в определени области / за определени наративни структури?

Говорим за медии, които се съотнасят по когнитивно различен начин към реалността, такава каквато я познаваме от всекидневния ни живот. Можем да кажем, че когато махнем очилата начинът, по-който гледаме на реалността след MR и след VR, е различен. При MR сравняваме това което познаваме с една негова “разширена” версия, а при VR – с една алтернативна версия. В този смисъл, според мен, няма да има изместване ами по-скоро, както казваш, специализация в различни сектори и комбинации между двете. Например в медицината, обучението, архитектурата, социалните медии вече има множество хибридни проекти.

Written by admin

юни 16th, 2017 at 7:52 pm

Posted in интервю

Stoichkov

without comments

Снимка: Цветелина Белутова

Когато застанах пред сградата на ЮНЕСКО в Париж, пазачът на входа ме попита на чист български: „Вие за мача ли?“. Оказа се наистина, че прожекцията на „Стоичков“ може да се сравни с български мач, при който запалянковците се оглеждат предварително съзаклятнически по трибуните, без да са сигурни каква ще е емоцията само след 90 минути. В интерес на истината, и обстановката не беше много предразполагаща – за събитието беше предвидена схлупена зала в приземния етаж, която вероятно ЮНЕСКО умишлено пази в седемсетарски стил, ако случайно някой помоли да снима историческа продукция в естествен декор. Да не говорим за „официалната част“, при която думите на самия Стоичков (на живо) прозвучаха много по-искрено и запомнящо се от речите на Ирина Бокова и новия български посланик във Франция взети заедно.

Все пак, с първите кадри всички си отдъхнахме – този път съдията беше от нашите. Официално Борислав Колев дебютира със „Стоичков“ като режисьор, но освен отявлен левскар и някогашен футболист, отдавна работи в киното като критик и сценарист. Стилът му на писане (а и на говорене) се отличава с остър език и радикалност и въпреки това, като режисьор присъствието му във филма е почти невидимо. Футболната кариера на Стоичков е проследена хронологично и с много уважение към постигнатото, а единствената „художествена намеса“ е срещата с Иван Иванов, актьора от „Всичко е любов“ и кумир на известния спортист. При този по-скоро конвенционален подход, „говорещите глави“ не представляват проблем, ако са в харманлийска съблекалня или на софра с Наско Сираков и Борислав Михайлов, където се чуват брутално-култови реплики. Емоционалният пик (поне за мен) са архивните кадри от завръщането на българския национален отбор след Световното първенство през 1994-а година, които влизат в странен диалог със случващото се в момента по улиците на България, но това е тема, по която продължавам да разсъждавам и все още нямам ясни изводи. Вместо това ви предлагам интервюто ми с Борислав Колев – една година след премиерата на София Филм Фест, половин година след старта на разпространението на лентата в България и след безброй фестивали и специални събития по цял свят:

В историята на българското кино има и един друг кинокритик, който дебютира като режисьор с филм за футбол. Какво мислиш за „Неделните мачове“ на Тодор Андрейков?

Всъщност заглавието на този филм, състоящ се от две отделни новели, е подвеждащо. Там въобще не става въпрос за футбол, а за съвсем различни неща. Докато „Стоичков“ наистина е филм за футбол – в известен смисъл. Защото аз си мисля, че не е само за футбол.

Иначе харесвам „Неделните мачове“, който е неоценен навремето. Тодор Андрейков е любим мой учител.

До каква степен повлия върху работата ти „Марадона“ на Кустурица? А друг документален филм на тема спорт?

Гледах „Марадона“ на Кустурица няколко пъти. Това е филм, колкото за Марадона, толкова и за самия Кустурица, който не може в този случай да се отърси от суетата си и занимава според мен зрителите повече от необходимото със себе си. Спор няма, че там има гениални неща. Но са на парче. А аз, понеже не съм гений като Кустурица, няма как да си позволя подобно своеволие. Постарах се да разказвам за Стоичков.

Гледах и анализирах заедно с колегите си много филми – и документални, и игрални. Особено ми хареса документалния „Тайсън“.

Филмът ти налага тезата, че Христо Стоичков е най-известният българин и модел за подражание на деца от цял свят, какво означава това за нас като нация?

Филмът няма защо да налага теза, че Стоичков е най-известният българин по света. Това е факт, който никой по никакъв начин не може да оспори. А модел за подражание – да, за деца, които искат да станат футболисти. Това сме показали във филма. Защото, ако едно дете иска да стане балетист, пианист или компютърен инженер примерно, няма как Стоичков да му е модел за подражание.

Какво беше водещото при организацията на материала? За мен например би било интересно да видя повече по тази тема, за която само се загатва в някои разговори, а именно публичното отношение към Стоичков в България, в повечето случаи негативно, но тази гледна точка отсъства?

Аз не бих си позволил да бъда толкова категоричен в оценката какво е в повечето случаи публичното отношение към Стоичков в България. То е негативно у хора, които се изживяват като интелектуалци или морални съдници, без да е ясно какви точно основания имат, за да се приемат толкова насериозно. В медиите е пълно с нападки срещу Стоичков, който в интерес на истината често дава поводи за това с откровено необмислени публични изяви. И аз какво да направя – да дам във филм, в който той е главен герой, думата на хора, които не са постигнали и една милионна от това, което той е постигнал – ей така, да го оплюят, и да бъдат увековечени? Ами те непрестанно го правят, ама никой не ги помни. И няма да ги помни.

Понеже ме пита за „Марадона“ на Кустурица – там видя ли да се дава дума на хора с негативно отношение към героя, макар че той е вършил къде-къде по-ужасни неща от Стоичков? Но целта на филма е друга. Както и целта на „Стоичков“ – да се покаже онова, което ще остане след него много години, след като нас ни няма. Търсихме извисяване, а не публицистично далдисване в блатото.

Когато гледах „Стоичков“, ми направи впечатление как цялата емоционалност на филма се крепи всъщност на една по-скоро интелектуална нишка, този паралел между живота на спортиста и „Всичко е любов“, съответно мястото на Иван Иванов в сюжета като контрапункт и емблема на „другия наш възможен живот“, както той сам казва в една сцена. Когато чета интервюта и ревюта за „Стоичков“, също ми се струва, че тези два подхода в интерпретацията му съществуват разделени. Съдейки по твоите реакции във Фейсбук от световната премиера досега, ти като ли предпочиташ емоцията, но ми се иска да те попитам, от тази дистанция, която вероятно си постигнал за последната една година, стигна ли до някакви по-различни интерпретации на собствения си материал, друг възможен прочит?

Не съм убеден, че разбирам докрай въпроса ти. Паралелът между Стоичков и героя от „Всичко е любов“ смятам, че е изведен много ясно. Но че цялата емоционалност на филма се крепи на тази „по-скоро интелектуална нишка“ (аз при това не смятам, че е интелектуална), не мога да се съглася. Не разбирам също какви два подхода в интерпретацията съществуват разделени. Мисля, че структурно филмът е хомогенен.

Иначе, ако сега можех да премонтирам някои неща, щях да го направя. Щях да махна едно, да добавя друго. Но, общия тон, атмосфера, емоция и послание на филма не бих променил.

След цяла година пътуване със „Стоичков“, кой ти е любимият фестивален спомен? Наградата, която значи най-много за теб?

Любимите ми спомени не са свързани с фестивали или с официални прожекции, които медиите отразяват. Най ми е било кеф да видя на прожекции хора, които са дошли не на светско събитие, а за да гледат точно този филм. И са си платили за това. С такива хора сме се черпили след прожекцията, говорили сме си приятелски и от тях съм чул най-точните оценки.

В интервюто за „Култура“ споменаваш, че би заснел филм за Николай Антонов, но сега, когато вече имаш контакти с толкова ключови личности в българския футбол, не би ли продължил с втори филм по темата – посветен, да кажем, на някой друг от „златните момчета“ (има доста драматургичен материал и в техните истории) или пък Димитър Бербатов (ужас, още една ЦСКА икона)?

Не се очертава да снимам филм за Николай Антонов. Той не иска, а насила не става. Нямам намерение да правя друг документален филм с герой футболист. Сценарист съм на „Балада за Гунди“ с режисьор Олег Ковачев. Стига ми толкова. А и доста хора, които внимателно са гледали „Стоичков“, ми споделят – това не е чисто биографичен филм, не е само за него, отива отвъд конкретиката на един образ, колкото и силен да е той. Това се стремихме да направим с колегите – да има народопсихология, универсални послания. Стоичков е олицетворението, останалите, колкото и да са страхотни сами по себе си, са поддържащи герои.

Колкото до Бербатов – прекалено смело е да бъде наричан „ЦСКА икона“. Докато той играеше в този отбор, червените фенове го ненавиждаха. Гонеха го да го бият, той плачеше, а майка му го бранеше с гола гръд като героиня на Дьолакроа.

След тази продължителна работа по създаването, а сега и с представянето на „Стоичков“ – по-различно ли гледаш филми в ролята на критик? Този опит „от другата страна“ смекчава ли реакциите ти, когато пишеш, или напротив – станал си по-взискателен?

Все по-рядко се занимавам с оперативна критика. Престана да ми е интересно. Иначе естетическите ми и морални критерии не са се променили – радикален съм в оценките си, не изневерявам на себе си.

Във Франция казват, че всеки разбира от кино, а в България – от футбол. Как мислиш, какво би станало, ако е обратното?

В България всеки разбира и от кино, и от футбол. И от много други работи. Ние сме енциклопедисти. Освен това всички се обичаме, поддържаме се, никой не завижда на никого и искрено се радва на успехите на другия. Ето защо процъфтяваме.

Written by admin

април 7th, 2013 at 2:26 pm

Posted in интервю

They shoot film critics, don’t they?

without comments

Снимка: Стефан Галибов / stefangalibov.blogspot.com

Когато се срещаме с Йордан Тодоров, официалната част от София Филм Фест вече е приключила и можем да обсъдим първото му ФИПРЕССИ жури на спокойствие. С Данчо се познаваме отдавна – когато все още ъпдейтваше редовно блога си и работеше като журналист в „168 часа“. В момента пише като freelancer за най-популярните български списания, а във филмографията си има два документални проекта като режисьор, и двата продуцирани от Мартичка Божилова.

Нека да започнем с това защо реши да кандидатстваш за членство във ФИПРЕССИ?

Всъщност, официално все още не съм член на ФИПРЕССИ – доколкото знам, кандидатурата ми е висяща, така да се каже. А защо изобщо съм решил – както знаеш, аз съм завършил Кинознание и смятам, че всеки човек, който се занимава с нещо подобно, трябва да е част от някаква общост. По същата причина станах член и на Съюза на българските филмови дейци, сектор Критика, защото се чувствам като част от тази общност, колкото и да е трудно да я наречем точно така в България.

Какви са очакванията ти от ФИПРЕССИ като организация, какво знаеш за нея?

Тази асоциация в момента е точно на 80 години. Първоначално е сформирана като федерация на изданията, в които се пише за кино. Това е най-старата съсловна организация в нашия бранш и съответно за мен е въпрос на чест да съм част от нея. Както разбирам, в България много хора не членуват във ФИПРЕССИ поради една основна причина, а именно, че не говорят нито един от двата официални езика в организацията, френски и английски.

А как точно се случи така, че те избраха за ФИПРЕССИ журито на София Филм Фест?

Един ден Антония Ковачева, с която се познаваме от няколко години и която е наясно в общи линии за това с какво съм се занимавал, тоест тя имаше решаваща роля и при приемането ми в Съюза, та тя ми се обади и просто ме попита дали имам нещо против това да предложи кандидатурата ми за член на журито на феста. Аз, естествено, нямах нищо против, дори се почувствах много поласкан, че са се спрели точно на мен, още повече че това е първото ми жури изобщо. Около една седмица по-късно Тони потвърди, че аз ще съм един от тримата в журито. В тази връзка може би е добре да спомена нещо и за другите двама?

Да, това е следващият ми въпрос.

Освен мен от българска страна, за членове на журито бяха избрани Мустафа Горгюн от Турция и Габриеле Барера от Италия. Мустафа е може би един от най-известните турски журналисти, който пише за кино. Има собствен блог с впечатляващите 60 хиляди посещения на месец, но той го рекламира основно по телевизията, тъй като всяка седмица има петминутна рубрика в една от националните им телевизии. Както обаче самият той призна, не печели нищо от блога си и когато го попитах защо, ми обясни, че в Турция бизнесът с онлайн рекламата не е особено развит. Иначе в продължение на дълги години Мустафа е бил редактор на турското издание на „MAX“, което е фалирало, тъй като, както той ми каза, турците не четат мъжки списания. В момента пише за „Esquire“, но, по неговите думи, хонорарите са много ниски. Стана дума за това дали в Турция човек може да се издържа с писане за кино и явно там положението е аналогично, дори и по-зле. По съвсем друг начин стои въпросът в Италия, защото с Габриеле също коментирахме тази тема. Според Габриеле, в Италия има минимум десет специализирани издания за кино, включително и такива за B-movies. Тоест, човек, който пише там като freelancer за кино, ако е достатъчно сериозен и има редовен приток на ангажименти, може да печели доста добре. Не знам дали това би стигнало, за да си купиш Vespa например, но в Италия има организация, която е регламентирала минималното възнаграждение за пишещите на свободна практика.

Обикновено, когато се сформира жури за фестивал, се избира един местен журналист или кинокритик, който формално да изпълнява функциите на домакин. Как се чувстваше в тази роля?

Вероятно ще кажа неща, които знаеш, но те са логически свързани с въпроса ти. По принцип ФИПРЕССИ журито е съставено от три до пет души.

На по-големите фестивали има и по-големи журита.

Да, в Кан или Венеция част от журито се занимава с отделна секция от фестивала, но когато са само трима души, няма председател или президент, поне в нашия случай нямаше такъв човек. Определено Габриеле беше поел тази отговорност, понеже е най-опитен в журирането, а и дългогодишен член на ФИПРЕССИ. Все пак аз, бидейки от България, малко или много се чувствах длъжен да се представя наистина като домакин и, доколкото имах възможност, да улесня престоя на колегите си, да го направя по-приятен. Като цяло, мисля, че нещата протекоха доста гладко. Също така, не сме имали много разговори по време на самия фестивал, понеже, струва ми се, никой не искаше да повлияе на другите, макар и косвено, с някакви свои предварителни заключения. Един от филмите в нашата програма нямаше субтитри на английски, става дума за „The Woman with a Broken Nose, но впоследствие Мустафа и Габриеле го гледаха във видеозалата в Гранд Хотела. Така че дори и в това отношение организацията беше добра.

Забавното беше, че аз самият пропуснах едно заглавие – причината беше в това, че имах ангажимент на София Мийтингс, затова изтървах прожекцията за „Sound of Noise“, а така се случи, че впоследствие връчихме наградата точно на този филм и той дори се превърна в мой личен фаворит. Така по ирония на съдбата го гледах половин час преди награждаването.

Как ти се стори София Филм Фест отвътре – предполагам, че редовно се акредитираш като журналист за това събитие в последните десет години?

Тази година определено имах възможност да погледна фестивала по-задълбочено отвътре. Първо, отговорността е съвсем различна. Като журналист мога да избирам филмите, които гледам, да си направя собствена селекция, въз основа на която да напиша някакъв текст, поне така е било в предишните години. В нашия случай разполагахме с 14 заглавия, с фиксиран график за прожекции и събития, отговорността е по-голяма. Колкото и да имаш някакви лични пристрастия, в крайна сметка награденият филм трябва да отговаря на повече условия от това просто да ти харесва лично на теб. Аз, да кажем, също си имах фаворити от състезателната програма…

Например?

Например турският филм, „White As Snow“, или „The Day I Was Not Born“. Важно условие за награждаването на един филм с награда на ФИПРЕССИ е да се вземе предвид факта дали е бил награден вече на друг фестивал със същия приз. Разбира се, не е изключено понякога отличието да се даде на един и същи проект, на различни фестивали, но стремежът е да се избягва повторение. Ако това условие не съществуваше, аз лично бих подкрепил „The Day I Was Not Born“, но доколкото знам, този филм вече има награда от кинофестивала в Монреал. Като цяло, този поглед отвътре определно беше интересен и то за фестивал, който смяташ, че познаваш добре.

По време на София Филм Фест се проведе тази прословута среща с генералния секретар на ФИПРЕССИ, Клаус Едер, и си спомням, че някой ти подхвърли „И да настояваш за българския филм!“ Ти самият имаше ли усещане за отговорност, че трябва да лобираш за българското кино?

По-скоро не. В нашата програма имаше три български заглавия – „Подслон“, „Тилт“ и „Лов на дребни хищници“. Първите два филма ги бях гледал преди, възприемайки ги съвсем безпристрастно, защото иначе контекстът на състезателната програма е различен, но определено не се чувствах склонен, или длъжен, или дори повлиян от това изказване, че да лобирам за българското кино. В крайна сметка, тук нещата са поставени в съвсем друга плоскост, на подобен фестивал има толкова много други добри филми, така че човек може да направи доста по-широк избор. Според теб това насериозно ли беше?

Да, според мен беше насериозно. Смятам, че в последните години тук има такава традиция да се подбутват местни продукции, а това не ми се вижда добра практика, защото някак дискредитира качествата на съответния филм.

Аз честно казано не съм забелязал подобна тенденция, наистина тази година голямата награда беше присъдена на „Подслон“, но в журито имаше само един българин. Може би наистина това се случва с цел да се даде възможност на младите режисьори да се наложат. Надявам се все пак журито да е било достатъчно безпристрастно. Иначе в нашето жури нямаше изявено желание да наградим някое от българските заглавия, въпреки че ги коментирахме.

Според теб на какви естетически условия трябва да отговаря един филм, за да бъде селектиран за наградата на ФИПРЕССИ?

Според мен най-важното качество е иновативността, доколко този филм е свеж и оригинален. Тук включвам всичко – режисура, драматургия, актьорска игра, операторска работа и така нататък. Винаги можеш да направиш разлика между филм, който харесваш, просто защото той по някакъв начин те е докоснал, но в същото време не е кой знае колко иновативен като изразни средства, и филм, който е различен. Ще ти дам пример с „The Day I Was Not Born“ и „Sound of Noise“. Сюжетът на първия определено ме докосна, но в същото време филмът е заснет с по-стандартни средства, даже, ако щеш, и драматургията е традиционна, докато вторият те въвлича още от самото начало. В първите пет минути вече знаех, че ще наградим „Sound of Noise“, бях на път да се обадя по телефона на Габриеле и да му кажа: „Ами да, наистина това е нашият филм“. Той абсолютно те засмуква и те хвърля в някаква паралелна реалност, едновременно абсурдна и достоверна.

Каква според теб тогава е разликата в критериите за наградата на ФИПРЕССИ и наградата на основното жури?

Това е добър въпрос… Вероятно критиците, като хора, които гледат доста филми, имат малко по-различни критерии от режисьорите или актьорите, но честно казано, за мен би било трудно да ги изброя. Не е невъзможно и в двата случая да се избере един филм, но много често става обратното. Все пак критиците са гледали кино години наред и доста трудно можеш да ги впечатлиш, затова според мен призът на ФИПРЕССИ наистина има своята тежест. Аз самият си говорих с режисьорите на филма, който ние подкрепихме – Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон, и им казах как „Sound of Noise“ е бил избран единодушно, а те ми благодариха, защото според тях е много трудно един филм да допадне едновременно на трима различни души.

Точно това исках да те попитам – как точно процедирахте при взимането на решение, имахте ли разговори или използвахте точкова система?

Нямахме точкова система, но аз предложих една система на действие, която впоследствие се оказа сполучлива. В деня, в който трябваше да вземем финалното решение, всеки написа на едно листче три фаворита, като ги класира в обратен ред, от трето до първо място, след което търсихме съвпадения. Ако някой от филмите беше събрал повече точки, даже и ако е бил класиран на второ или трето място, щяхме да изберем него.

Как точно беше подредена твоята класация?

Моята изглеждаше така: 3. „The Day I Was Not Born“, 2. „White As Snow“, 1. „Sound of Noise“. Оказа се, че сме напълно единодушни за първото място, така че цялата процедура ни отне не повече от десет минути.

А при тази среща с Клаус Едер по време на феста, какви бяха твоите впечатления за ситуацията във ФИПРЕССИ, за бъдещето на тази организация?

На първо място, това е организация с много голяма история, но останах с впечатление, че в момента ситуацията е в стил one-man band. Това, което аз смятам, е, че трябва да се привлекат повече хора към тази асоциация, най-малкото за да се занимават с различни дейности, като да кажем поддръжката на сайта. Струва ми се, че сайтът, който така или иначе е лицето на тази организация, може да бъде направен по-динамичен и както каза Клаус, за това не е нужно да има специално заделена сума. Парите, разбира се, винаги са важни, но този проблем може да бъде решен с crowdsourcing. Иначе това, което Клаус сподели за кризата в момента и за закриването на журита, мисля, че е валидно за всички области в киното и на изкуствата въобще.

Как смяташ, какво е бъдещето на професионалната кинокритика? Мислиш ли, че всеки, който иска да се занимава с това, трябва да се ориентира към интернет като медия, или напротив, борбата за напечатаното слово трябва да продължи?

Може би първо трябва да започна с това да щрихирам набързо ситуацията в България – такава, каквато аз я виждам. Според мен, в последните около 15 години, с появата на лайфстайл изданията и електронните медии, едва ли не се създаде мнението, че всеки може да бъде кинокритик. ОК, доста хора не се наричат точно кинокритици, но имат самочувствието на такива. Пак ще се върна към този мой колега в журито от Турция – неговото образование не е свързано с кино, но очевидно се занимава с това и го канят в журита на ФИПРЕССИ. Аз самият смятам, че ако човек иска да пише текстове в областта на кинокритиката, това по никакъв начин не е задължително да е свързано с образованието му. Всичко зависи от индивудиалното желание да се самообразоваш, информираш, усъвършенстваш и така нататък. Иначе, ако трябва да се върна конкретно към твоя въпрос, дали един текст е напечатан или в електронен вид, за мен няма особено значение. Тежестта на този текст е свързана основно с аудиторията, която го чете. Както знаеш, аз самият пишех онлайн в продължение на доста време, защото винаги съм разсъждавал така – не е ли по-добре да пишеш в интернет и да те четат 60 хиляди души, както в случая с Мустафа, отколкото да пишеш за печатна медия и да те четат 1000? Много бих се радвал, ако в България има печатно издание с 50-60 хиляди читатели, за което аз да пиша като кинокритик, но мисля, че това не е реалистично, не и в момента.

Written by admin

март 31st, 2011 at 12:08 am

Posted in интервю

„Ливан“

without comments

Израелският филм „Ливан“ на Самуел Маоз е в програмата Голямата петорка на XIV София Филм Фест, само половин година след Златния лъв от Венеция. Изкушението да се срещна с този автор беше много голямо, още след като присъствах на негово Q&A в Солун. Когато някой дебютира в игралното кино на 47 години и веднага спечели толкова престижна награда, вероятно би демонстрирал звездно его, обаче Самуел Маоз даже не прилича на режисьор. Спокойният му глас е в разрез с вътрешното напрежение у него, но колкото повече разговаряме, толкова повече това напрежение изчезва.

Успях да гледам “Ливан” на фестивала в Солун през есента и още тогава си мислих как ли се чувствате, когато представяте филма си на Балканите. Разбира се, не можем да се сравняваме с Близкия Изток, но все пак живеем в район със сложна история, където до неотдавна се водеха войни.

Да Ви кажа честно, наистина смятах, че ще е различно, но в края на краищата се оказа, че е същото. Не искам да Ви разочаровам, но нека да го кажа така – след като завърших филма, исках да се подготвя сериозно за представянето му и по-специално за онези задължителни осем въпроса, които биха ми задавали. Подготвих отговорите си и се научих да се контролирам, когато коментирам темите около тях. Първата пресконференция беше във Венеция, много грандиозна и плашеща, но първият въпрос беше номер едно от моя списък. След това съм правил стотици интервюта и постоянно ми задават тези въпроси, за които вече съм се подготвил.
Разбира се, навсякъде има конкретни политически или религиозни проблеми, но също така навсякъде човек вижда McDonald’s, Starbucks, Nokia, iPhone и така нататък. Често, когато съм в хотелската си стая, пускам телевизора, само за да установя, че програмите са напълно, ама напълно еднакви. Може би това е празната чаша на глобализацията. В същото време, вероятно това е и част от ефекта на филма. Много пъти виждам зрители, които идват с предварителна налгаса, едва ли не готови за конфликт, обаче след прожекцията стават много мили и позитивни.

А кои са тези въпроси, за които се подготвихте?

“Защо направихте този филм?”

Хаха, това е наистина култов въпрос…

И също разбира се “Как решихте да снимате целия филм в танк?” или за моята психологическа травма от войната, или пък за актьорите, как точно съм ги подготвил за снимките и прочие.

Добре, нито един от тези въпроси не е в списъка ми!

За мен няма проблем да отговоря и на тях, но би било по-добре да говорим за кино.

Когато гледах “Ливан”, си мислех за това противоречие – от една страна визията напомня на first person shooter, от друга страна имаме пример за антигероичен филм. Сблъсъкът между тези два подхода създава много интересна реалност.

Да, очевидно и Вие, като много други хора, забравяте факта, че видео игрите черпят вдъхновение от войната. Войната е същинският източник, игрите са просто имитация.
Нека да кажам, че войната е звяр и има нужда от постоянни жертви, за да съществува. Войниците обаче нямат желание да умират за някакви абстрактни висши идеали, те са обикновени хора. Трикът е да вземеш едно човешко същество и да го поставиш в ситуация, която застрашава живота му. Като го казвам сега, сигурно звучи много теоретично, но когато човек е в такава ситуация, започва да го усеща с всяка клетка от тялото си. Не след дълго всички базисни инстинкти се събуждат и това е като дрога. Изведнъж започваш да ядеш всичко, без да разсъждаваш дали ти харесва, и 10-15 минути сън се оказват достатъчни за цяло денонощие. В последната фаза изчезнат всички морални дилеми. Войната е джунгла и хората се превръщат в животни, които се ловуват помежду си. Накрая вече никой не се бие за страната си, за принципите си, за родителите си, за жена си и дори не и заради децата си, а за живота си.
Затова предпочитам да не показвам цялата картина, защото това се случва и по време на война – трябва да си концентриран и да реагираш на онова, което те заплашва непосредствено.

Как се чувствате когато сравняват филма Ви с “Валс с Башир” на Ари Фолман?

Подобно сравнение изглежда напълно логично. И двамата сме участвали във войната в Ливан през 1982-а, отне ни 25 години да преработим тази травма, след това снимахме по едно и също време, само че той приключи една година по-рано, а аз трябваше да търся допълнително пари за постпродукция. Мисля, че филмите и на двама ни отправят едно и също послание.

Може да се каже, че двамата с Ари Фолман сте късметлии, понеже сте успели да намерите начин да споделите преживяното и да се оттърсите от него, но как се справят онези хора, които не разполагат с такава възможност?

Когато започнах да пиша сценария, съвсем не съм мислил, че мога да използвам проекта си за терапевтична цел. Това се случи в процеса на работа. Не мога да кажа, че в момента се чувствам пречистен, тъй като това е много сериозен проблем, с който трябва да живея до края на дните си. Да, научих се да живея с тези преживявания, да се смея и наистина съм щастлив, че “Ливан” ми даде тази възможност.
След премиерата започнах да получавам огромно количество писма и мейли от хора, които споделяха онова, което им се е случило. Това се е оказал техният начин за справяне, макар и пасивен. Може би затова в обществото ни има толкова напрежение.

Четох, че Вашият филм е провокирал сериозна дискусия в Израел, имало е опасения, че много младежи биха се отказали от военна служба под влияние на “Ливан”?

Нека го признаем – съвременната армия няма нужда от всички тези хора. Модерната война е високотехнологична. Надписът от моя филм, че войнът е от стомана, а танкът е само желязо, отдавна не е актуален.
Всъщност основната част от дискусиите в Израел беше свързана с това, че не е добре за имиджа на нашата армия да показваме плачещи войници. Все пак, позитивните мнения надделяха. Вероятно и заради националната гордост от Златния лъв във Венеция.

На фона на този успех, как гледате на факта, че “Ливан” е бил отхвърлен от Берлинале и Кан?

Интересното е, че първият поздравителен sms, който получих само две минути след връчването на Златния лъв, беше от директора на Берлинския фестивал. Сега доколкото разбрах, са организирали уъркшоп за продуценти с мотото “Ако някой голям фестивал отхвърли филма ви, това не означава, че филмът е лош”.

Сигурно след този неочакван професионален триумф е трудно човек да си представи някаква кариера, особено след като току що е превъзмогнал и толкова сериозни лични проблеми от миналото си.

За първи път се опитах да напиша сценария на “Ливан” през 1988-а, след като приключих образованието си в киноуниверситета. Бях изписал няколко страници и изведнъж си спомних мириса на месо, на горящо човешко месо. Тогава спрях и си казах, че трябва да се дистанцирам от преживяванията си, за да мога да направя този филм по математически изпипан и успешен. Докато усещам тази миризма, значи не съм готов. После по време на втората война през 2006-а гледах по телевизията как нашите деца заминават за Ливан. След което започнах да пиша отново.

Докато писахте сценария, гледахте ли някакви филми за войната, за да получите това усещане за отстраненост?

Спомням си много ясно, когато гледах за първи път “Апокалипсис сега” в университета. Моите състуденти бяха разочаровани, понеже са очаквали филм за войната, а онова, което са видели, не е имало нищо общо с представите им за война. За мен обаче, това беше точно тази война, която очаквах да видия. Хаосът, мизерията, лудостта…
Ако ме питате за моя списък с десетте най-добри филма за войната, нямам такъв. Когато имам нужда от вдъхновение, за да пиша, обикновено гледам Ален Рене – “Хирошима, моя любов”, “Миналата година в Мариенбад”. Или Крис Маркер. Нищо, че техните истории нямат нищо общо с моята тема. Какво още… Тарковски, Кубрик – опасявам се, че не съм много оригинален! Може би също и “Ъндърграунд” на Кустурица. Точно преди да отпътувам от Израел гледах по телевизията “Ничия земя” на Данис Танович с тези трима души в един окоп – този сюжет ми напомни доста за моята идея.
Затова много ме радва фактът, че именно “Войната е опиат” спечели в категорията за най-добър филм. Все още не съм го гледал, но смятам, че този Оскар е важен и за мен. Допада ми посланието, което Холивуд отправя с тази награда. Пък и много ми хареса това, че бившата жена на Джеймс Камерън го победи.

На мен също! А успяхте ли да гледате нещо от фестивалната програма в София?

Шегувате ли се? От Венеция насам съм посетил повече от 40 фестивала и на нито един от тях не съм успял да гледам каквото и да било, при това – не защото не съм искал. През цялото време има интервюта, вечери и стари замъци, които трябва да видя на всяка цена. Нали разбирате – купуват ти билет, настаняват те в хубав хотел, водят те на вкусни вечери и всичко, което искат от теб, е да видиш замъка им. И да, разбира се, обикновено искат да ме водят и на разни стари еврейски гробища.

Хех! Искате ли да кажете нещо по-оптимистично за финал?

Всеки антивоенен филм има тази наивна, направо патетична амбиция да спре войната, или поне да направи някаква крачка в тази посока. Аз самият се опитах да направя възможно най-ефективния филм, не най-политически коректния филм. Бих искал да вярвам, че “Ливан” може да разшири границите на съзнанието ни, да ни накара да се замислим кои сме, в какво се превръщаме и кои повече никога няма да бъдем.

П.П. Всички фотографии са на Йосиф Аструков – специални благодарности за неговия безплатен, но безценен труд!

Written by admin

март 9th, 2010 at 3:14 am

Posted in интервю

Червена точка за „Позор“

without comments

Представете се накратко – кои сте и с какво сте се занимавали преди да се “опозорите” :-)

Ние сме Здравко Григоров и Ангел Хаджийски. Преди да създадем „Позор“ и двамата сме се занимавали с кино. Единият професионално (програматор на „Дома на киното“), другият не толкова (преводач на филми).

Кога точно и как решихте да основете сдружението?

Началото беше в Прага. Ходихме на пражкото биенале и там на много места имаше табелки с надпис „Pozor!“, което на чешки означава „Внимание!“. Името е запомнящо се и бързо спечели зрителите.

Филмите, които показвате, са доста смели, независимо, че голяма част от тях обикалят известните фестивали за независимо кино. Как ги подбирате?

Подборът за нашите проекти продължава много дълго време. Първо се спираме на водещата тема. След което започва едно ровене из фестивални каталози, срещи с наши приятели, които посещават филмови фестивали и накрая идва най-трудната част с договарянето на заглавията. Последният ни проект, „Цветята на Корана“, ни отне почти година. Селекцията на филмите беше много прецизна и ни отне дълго време, за да убедим световните разпространители, че нашият фестивал е мястото, на което трябва да покажат филмите си.

Тоест разпространителите обикновено подхождат с недоверие?

Договарянето на филмите е най-трудната част в организирането на един фестивал. При нас съществува и още един голям проблем – ограниченият бюджет. Тъй като сами финансираме проектите си, не можем да си позволим високи такси за правата на филмите. Което води до едни продължителни преговори, чрез които се опитваме да убедим разпространителите защо е добре филмите им да бъдат показани в България. При стартирането на селекцията ние имаме един набор от около 30 заглавия, от които в края остават 15, тъй като за останалите 15 правата за прожекции са много високи. Понякога има и щастливо стечение на обстоятелствата и успяваме да договорим почти всички филми.
Такъв беше случаят с нашия предстоящ проект „Късо съединение“, който ще продължи цели три месеца – от началото на юни до края на август. Програмата на фестивала вече е готова и само ще споменем, че основен акцент са късометражните филми носители и номинирани за „Оскар“. А в програмата присъстват имена като Бернардо Бертолучи, Аньес Варда, Франко Дзефирели, Мира Наир, Жан-Люк Годар, Ясмила Збани, Ермано Олми. Договорихме при нас да бъде европейската премиера на филма „Човешки истории“ („Stories on Human Rights“) – един омнибус съставен от 22 късометражни филма. Сред авторите са Сергей Бодров, Габриел Гарсия Маркес, Марина Абрамович, Валтер Салес, Халед Хосейни и така до 22. Всички участници в проекта са носители на световни призове за кино и литература. Смятаме, че това е най-големият ни успех с договарянето на филм досега.

Имате ли си вече постоянна публика тук и ако да – как бихте я описали?

Публиката се оформя в зависимост от проекта, който предлагаме. Имаше зрители по време на „Цветята на Корана“, които след като изгледаха първия филм, си купиха билети за всички останали до края на програмата. Публиката ни няма определена възраст. На прожекциите на „Тромпетът“ и „Виолончелото“ зрителите бяха от 10 до 70-годишни. Имаше младежи дошли директно от училище, имаше и хора на средна възраст с костюми и официални рокли.

За мен лично е интересно дали след прожекция хората имат желание да обсъждат филма, който са гледали, с вас или пък помежду си?

Хората обичат да обсъждат филмите. Правят го както с нас, така и помежду си. Уговарят се да се видят на следващата прожекция. Създават се групички, които след това идват заедно на кино.

Смятате ли, че на фона на всички тези eye candies, които ни заливат от киноекраните или торентите, има нужда от специално въведение в независимото и експерименталното кино или неговата аудитория се „самовъзпитава“ по някакъв незнаен начин?

Ние сме против това да излезем преди прожекцията и да обясним на зрителите какво точно е искал да каже авторът. Нека всеки сам да възприеме видяното и сам да открие това, което авторът му показва. Зрителите, към които са насочени нашите филми, не са случайни хора. Те идват в салона с ясната идея какво ще гледат.

Имате ли амбиции да организирате истински фестивал с награди и гости? Ако да – как си го представяте?

В София вече има голям фестивал с награди, така че ние не се стремим към това. Колкото до гостите, това опира до финанси. Надяваме се в най-скоро време да можем да си го позволим. В някои случаи ние комуникираме директно с режисьорите на филмите и те нямат нищо против да дойдат и да ги представят пред публиката.

Written by admin

април 5th, 2009 at 10:42 am

Posted in интервю