cinemaXP

Преди да започна да пиша рапорта за второто си посещение на фестивала във Вроцлав, препрочетох пак миналогодишните си впечатления и да си призная, сега текстът ми се вижда прекалено яростен. Истината е, че докато през 2010-а екипът на фестивала празнуваше 10-годишен юбилей, аз бях във вихъра на личните емоции, така че след като се завърнах в България, даже не си спомнях как точно изглеждат полските злоти. За мой късмет, тази година отново имах възможността да прекарам шест дни на Nowe Horyzonty, при това напълно щастлива и спокойна, затова мога да кажа, че представата ми е вече доста по-обективна.

В действителност, обаче, мнението ми за кинофестивалите като цяло не се е променило кой знае колко. Особено, ако човек прегледа програмата на летните събития в Източна Европа, от Трансилвания през Карлови Вари и Москва та до Сараево, може да си помисли, че това са ключови точки от мега турне, на което определени хора обикалят седмици наред с едни и същи дрехи, за да спят в хотели, които реално никога не биха могли да си позволят – всичко това за сметка на въпросните фестивали. Нещо повече – една част от тези хора отдавна са преминали в категорията на has-been за Западния свят, но отвъд Желязната завеса те все още биват приемани за божества, защото Авторът няма възраст и умора. Това е и част от стратегията на фестивалните директори на Изток: алкохол в огромни количества и оркестъра да свири, понеже така се създават същински контакти или както казва Стефан Китанов, “фестивални приятели”. Всички тези грешки на растежа могат да бъдат наблюдавани и във Вроцлав, но едва тази година успях да разбера какво стои зад тях.

Няма никакво съмнение, че Nowe Horyzonty се прави с много пари. Един месец преди тазгодишното издание получих press release, от който ставаше ясно, че основният спонсор на фестивала, мобилният оператор Era, е станал част от T-Mobile, което налага да се промени името на фестивала, сайта и изобщо да се ребрандира цялата визуална концепция, но като се изключат някои недомислици при прехвърлянето на старите акаунти в новата система за резервации, цялата реорганизация беше безупречна. На фона на тези (вероятно) фантастични суми и усилия по подготовката, обаче, по селекцията на фестивала работят едни и същи млади хора, които макар и много симпатични и интелигентни, имат един голям пропуск – че са поляци. Когато един фестивал претендира, че е от класата на Ротердам и Торонто, най-важното условие не са безплатните големи водки, а изборът на заглавия, така че ако бях на мястото на Роман Гутек, щях да преглътна националната гордост и щях да вербувам за селекционери специалисти от различни краища на света. Тъй като самата аз вече два месеца се подлагам интензивно и систематично на вредните културни влияния на Запада, стигнах до извода, че по ред исторически и социални причини в дясната половина на Европа все още не могат да съществуват адекватни B-филми или дори експериментално кино, като в случая не става дума за онова, което обикновено се нарича артхаус и с което се справяме.

В тази връзка, смятам, че ние, и като потребители, и като автори, сме възпитани в друга традиция, затова много хора, опитвайки се да излязат от нея, бъркат шокиращото или гнусното с високо изкуство. А това според мен е една от основните грешки, когато се подготвя програмата на фестивал като Nowe Horyzonty. Това от своя страна води до тотално разминаване със зрителските и дори с режисьорските очаквания. Иначе не мога да си представя как една от култовите фигури на ozploitation-а, Филип Мора, който през 2010-а беше поканен за ретроспектива, ще се завърне една година по-късно с документален филм за родителите си, от който става ясно, че те са се запознали именно във Вроцлав… Да, когато в последното десетилетие не си снимал нищо друго освен документални проекти, е приятно да се попаднеш отново във фокуса на вниманието и то именно в Източна Европа, където всички те гледат с обожание, само защото си режисьор, но има някои падения, които човек по-добре да си спести, нищо че според според IMDB догодина можем да очакваме от Филип Мора и 3D филм за Салвадор Дали. И още един фал от страна на организаторите – в желанието си да присъстват на световната фестивална карта като ултра-либерално киносъбитие, бяха поканили за член на основното жури Фредерик Боайе, който само преди два месеца изхвърча с гръм и трясък от директорския пост на Петнадесетдневката в Кан и вероятно по време на целия си престой в Полша се е крил зад черни очила.

За да разберете по-добре какво имам предвид, бих искала да ви разкажа по-подробно за два филма, които гледах на фестивала във Вроцлав и които според мен са от двете страни на линията или, както би се изразил Еленко, представят „най-доброто от два свята“. Номер едно е на Криспин Глоувър, който напомня на Винсънт Гало не само по злокобната осанка и странния избор на роли (От Джармуш до Тим Бъртън и от Разколников до „Epic Movie“), но и заради желанието си да бъде приеман като творец, което включва писане, рисуване и режисиране в личното му имение в Чехия. Съдейки по дизайна, нищо чудно да е измайсторил сам дори и личния си сайт, но ако посетите crispinglover.com и погледнете на Big Slide Show, ще видите, че вече години наред човекът си обикаля по света, играейки на сцена написаните от него книги и показвайки един от двата филма от трилогията „It“ (третият филм се снима в момента). Както един италиански програматор ми обясни впоследствие, целият пакет с постановката, прожекцията, Q&A и автографите се продава на различни фестивали с изричното условие, че ще бъде представен в точно определен формат и винаги от самия Криспин Глоувър. Никакъв шанс за снимки или предварителен screener, трябва напълно да се довериш на марката, още преди да си я купил.

Така още на втория ден на фестивала се оказах на опашката за „It Is Fine. Everything Is Fine!“, докато около мен подвикваха „Amy Winehouse nie żyje!“. Това заглавие беше програмирано като част от панорамата за филмов декор и дизайн, която бях решила да изгледам систематично, така че едночасовото шоу преди филма беше бонус. Ако искате да добиете някаква представа от постановката, може да погледнете този клип, но като цяло може просто да си припомните Винсънт Гало в „Аризонска мечта“, който крещи на сцената, докато зад гърба му се сменят изображения от един и същи филм. Книгите са потресаващи, илюстрациите също, а Криспин Глоувър като че ли не полага никакви усилия, за да влезе в роля, което в първите 10 минути е смешно, а в следващите 50 – все по-зловещо. Що се отнася до филма, сценарият и главната роля са поверени на Стивън Си Стюърт, който е болен от церебрална парализа. В света на неговата фантазия всички красиви жени се влюбват в него и разбират без никакъв проблем нечленоразделните звуци, които издава, но той ги прелъстява и убива систематично. Декорите и осветлението са построени с много вкус, актьорският състав също е на ниво – като започнем от бащата на Криспин Глоувър, минем през Плейбой звездата Джейми Ферел и стигнем до една от любимите актриси на Фасбиндер, Маргит Карстенсен. Въпреки това, цялостното впечатление от филма е доста пошло, не само заради натуралистичните секс-сцени, а защото зад персонажите прозира пълна липса на мотивация. Шокът не е оправдан от конкретна цел – както самият Криспин Глоувър обяснява в интервютата си от последните няколко години, идеята е по-скоро да се разклатят устоите на „корпоративните медии“. Ха-ха.

Вторият филм е „Tape“ и негов автор е Ли Нинг, който най-общо казано се опитва да бъде независим визуален артист в Китай. Този проект беше представен във Вроцлав в състезателната програма за филми за изкуството, като вече е показван през януари в Ротердам и малко по-късно в MoMa, където го селектират за Документалната Петнадесетдневка. Информацията в интернет е много оскъдна, поне на английски език, но благодарение на Музея за модерно изкуство може да видите това видео, в което Ли Нинг разказва за работата си. За по-смелите, може да погледнете и това интервю, но предполагам, че то би представлявало интерес, само ако човек вече е запознат с филма. Всичко свързано с този проект ми беше любопитно от началото на годината, още откакто го мярнах в Ротердам, защото за нас съвременното китайско изкуство върви ръка за ръка с дисидентството и изобщо с клишето за Ай Вейвей. Ако попреглеждате поне малко културните рубрики на „корпоративните медии“, от които се информирате за събитията по света, може би ви е направило впечатление, че в момента именно всичко made in China се котира изключително скъпо на арт пазара – дали защото знаем толкова малко за тази страна, или пък Западът се прехласва от идеята за толкова безкомпромисен микс от идеология и капитализъм в такива големи размери. В същото време, предметите и инсталациите на младите китайски автори се характеризират с очарователна простота, която на моменти стига до наивизъм, но да се обясни всичко това единствено с Културната революция, би било цинично.

И така, надявам се, че това дълго предисловие изяснява как в последния ден от фестивалния си престой, доста уморена физически и психически, се оказах на прожекция от 168 минути, на филм, който беше анонсиран като резултат от обсесивното желание на един китайски артист да снима ежедневието си в продължение на пет години. За всеки случай дори седнах близо до изхода, но след като човек преодолее в първите минути прилошаването от нефиксираната камера и объркването от сменящите се изображения, историята увлича, така че времето минава неусетно. Като за начало, може би е по-удачно да разясня заглавието, което е сложна, но много удачна метафора. „Tape“ е не само филмовата лента, която Ли Нинг използва и складира в огромни количества, това е също нишката, с която членовете на китайското общество са като че ли пришити един за друг, така че всеки опит за измъкване носи болка. Прозрачното течно лепило пък изглежда като физиологичен разтвор, а ролката с тиксо в ръцете на играещото дете носи усещане за безкраен кръговрат. Всички тези употреби на една единствена дума са също намек за комплексните взаимоотношения на самия автор с околната среда. Неговите роли се менят в зависимост от контекста – той е неудачник сред семейството си, когато се пререкава със съпругата си или успокоява майка си, добива ореола на учител сред група за аматьорски пърформанс, примирява се със статуквото като соло танцьор на лъскави събития, отвращава се тихо от агресията на големия град и е болезнено откровен, когато е сам пред обектива на камерата си. Ли Нинг документира скрупольозно всеки неудобен детайл от живота си, със съзнанието, че ако някой трябва да поеме морална отговорност за провокацията, това е самият той. Така неговото собствено тяло се превръща в обект и субект на този разказ за съвременен Китай, в лента, която свързва различните реалности.

Разбира се, давам си сметка, че именно разнообразието от филми и паралелни събития прави кинофестивалите толкова интересни. В края на краищата, оценката за даден филм, дори и от така наречените кинопрофесионалисти, е сбор от крайно субективни фактори, така че всеки има право на лично мнение. Въпреки всичко, продължавам да се надявам, че Източна Европа някой ден ще се преоткрие в културно отношение и ще спре да се съпоставя със Запада. Ако не вярвате, че това е възможно, гледайте който и да е от филмите на Сколимовски!