cinemaXP

усещане за кино

Archive for май, 2011

Кански комерс

without comments

Както знаете, по стар маркетингов обичай всяко англоезично заглавие от откриването, закриването, специалните прожекции или наградените в Кан се пуска за разпространение възможно най-бързо, с цел максимално оползотворяване на ефимерния полъх от най-светското фръцканье в кинокалендара. Така че имах възможността да гледам на голям екран в София два от най-коментираните филма на Лазурния бряг само седмица след края на фестивала. Взети поотделно, и двата бих ги подминала с дискретно мълчание, но след втория много се подразних и направо нямах търпение да седна пред компютъра, за да споделя фрустрацията си от това как съм пропиляла общо 274 минути от живота си.

За четвъртия епизод на „Карибски пирати“ разполагах с десетина дни, за да мина през всички емоционални етапи, като се започне от наивния ми ентусиазъм да обещая на Форум Филм още преди прес прожекцията, че ще напиша „нещо“. В действителност ме подлъга офертата за 3D, но още в първите минути се почувствах като Малкълм Макдауъл в „Портокал с часовников механизъм“, тоест с разширени зеници и лишена от възможност да си помръдна главата дори и леко заради поляризацията на очилата в IMAX. Всичко, заради което „Pina“ ми вдъхна надежда, че има смисъл да се снима в 3D, ако се прави с концепция, се оказа абсолютно разочарование в „Pirates of the Caribbean: On Stranger Tides“ – като се започне от хореографията на екшън сцените като в клип на OK Go и се стигне до деформацията на плановете и фокуса, която в един арт проект изглежда приятно-умишлено, но в приключенски филм на Дисни определено дезориентира. Що се отнася до самия филм, Скротума е бил достатъчно старателен и този път в критиката си, а аз самата си дадох сметка, че още от първите сцени започнах да си мисля за сценографията и грима, както и за приятния акцент на Джефри Ръш, а когато някой се чуди в продължение на половин час как по дяволите очната линия на Джони Деп и Пенелопе Крус не се размазва във водата, значи положението е сериозно.

Не съм никак фен на това да се пишат ядни ревюта и бих подминала темата с обичайна доза омерзение, ако не бяха две събития. Първо, загледах се в коментарите под ревюто на Скротума и след известно размишление, си казах, че не е възможно всички подкрепящи филма юзъри да са регистрирани от един и същи бот. Второ, от Форум Филм получих прес съобщение за местния боксофис на „Карибски пирати“, което съдържа следното твърдение: „Четвъртата част от поредицата „Карибски пирати: В непознати води“ е най-касовата кинопремиера в България за всички времена. От предпремиерните прожекции и премиерния уикенд, пиратските приключения на Капитан Джак Спароу и Анджелика инкасираха рекордните 719 693 лв., които надхвърлят стартовите резултати на най-гледаните филми през последните години като „Ледена Епоха“, „Аватар“ и „Мисия Лондон“.“ (ka-ching). Обективно погледнато, единствената полза от Карибски пирати 4 е високата концентрация на финансово отговорни персонажи в Кан и тяхното желание да се обединят в каузата да изцедят още повече пари от 3D киното – за ваше сведение, тези дни е бил основан първият копродуцентски пазар за 3D проекти с кодовото име 3DFM. Както обаче става ясно от този разговор на Джеймс Камерън и Майкъл Бей, още доста ще потърпим докато 3D филмите започнат да стават за гледане.

Що се отнася до „The Tree of Life“ на Терънс Малик, разочарованието е повсеместно. В продължение на повече от година имах една чернова в блога си, където записвах издънките на сериозните режисьори, като се започне от „Palermo Shooting“ на Вим Вендерс и се мине през всички „големи имена“, на които уж се разчита да вкарат в кинозалите хората с висше образование и/или претенции. Темата се казваше „Какво всъщност исках да кажа“ и представляваше черния списък на онези, които някога са разполагали с вдъхновение и не много пари, за да заснемат мечтите си, а днес трябва да се молят за още и още, за да могат да си поиграят отново с най-скъпите играчки в областта на визуалните изкуства. Често тези намъчени филми се преносват с години, актьорският състав се подменя в зависимост от инди конюнктурата, а специалните ефекти пресоляват манджата или както се е случило в „The Tree of Life“, по-скоро добавят двойна доза захар в мармалада. Донякъде ги разбирам тези режисьори (заради което и неотдавна изтрих въпросната чернова) – вече са на възраст, не искат да се примиряват с малък бюджет, а колкото повече се борят с продуцентите, толкова повече започват да се изживяват като интелектуалци-мъченици, които са длъжни не само да просветят плебса, но и да го направят атрактивно и смилаемо според собствените си критерии.

Не ме разбирайте погрешно, аз съм сред най-убедените фенове на Терънс Малик, включително и сред малкото зрители, които смятат, че „The New World“ е действително красив и смислен филм, но след прекрасния трейлър на новия му проект, обявен като sci-fi, ме загризаха едни черни съмнения. За съжаление, още след премиерата на „The Tree of Life“ в Кан из нета се понесоха кофти вибрации. Първоначално си казах ОК, Кан не е място, където човек може обективно да прецени даден филм. Аз например неслучайно все още не мога да понасям „Inglourious Basterds“ – и вас да ви сложат на червения килим в 7 сутринта недоспали, препили и с перманентни болки в коленете, ще се отречете трижди даже и от любимото си детско филмче. Когато обаче платих 15 лева за предпремиера, от която половината зала се изнесе, трябва да призная очевидното. Единственото оправдание за журито, председателствано от Робърт Де Ниро и включващо още такива очарователни и празноглави същества като Ума Търман или Джъд Лоу, е че „The Tree of Life“ някак изглежда прекалено мащабно и арт, за да не получи Златна палма. Наистина, филмът е толкова ефектен и така се стреми във всеки един момент да ви плесне с някоя метафора по челото, че поне да го бяха заснели в 3D. Иначе съм благодарна, че Терънс Малик не дава интервюта и пресконференции, тъй като кой знае какво бихме чули за наличието на VFX динозаври във филм с Брад Пит и Шон Пен. Една надежда имам – наградата от Кан да даде възможност на този все пак талантлив и чувствителен човек да не прави повече компромиси със себе си, а да покаже още със следващия си филм какво друго може да снима, освен върховете на дърветата.

Written by admin

май 30th, 2011 at 3:30 pm

Posted in macro

Second line like there is no tomorrow

without comments

Ако току що сте изгледали с въздишка на облекчение 103-ия епизод на „30 Rock“, докато страдате заради непредвиденото забавяне на „Mad Men“ и рефрешвате сайта на „Breaking Bad“ в очакване на следващия сезон, ви препоръчвам „Treme“ като лекарство за телевизионна абстиненция. Както обикновено, HBO задоволяват и най-изисканите вкусове с многопластов сюжет и мащабна реализация, а в случая става дума за една доста рискована тема – Ню Орлиънс след Катрина. Епизодите са едночасови, като първият сезон имаше 10 серии, а за втория, чието излъчване започна в края на април, са предвидени 11. Сериалът имаше по две номинации за Emmy и Grammy, но вероятно заради политически неудобното внушение и високия си стил се размина със статуетка.

Ако още не се чувствате достатъчно зарибени, нека пристъпим към фактите. Създателите на „Treme“ са Дейвид Саймън и Ерик Овърмайер, а най-известният им съвместен проект досега е „The Wire“ (същия, за който доста критици твърдят, че е най-добрият американски сериал изобщо). Техният интелектуален подход изисква съответната режисура, затова те канят за различните епизоди имена като Агнешка Холанд, Тим Робинс или Брад Андерсън, а няколко от сериите са поверени на Саймън Селан Джоунс, под чиято компетентна супервизия са снимани небезизвестните „Generation Kill“, „Boardwalk Empire“ и „The Borgias“. Актьорският състав също е от тежката артилерия и можете да видите Джон Гудман като писател в криза, Мелиса Лео като неговата съпруга адвокат, Стив Зан като инфантилен DJ, любимия ми Дейвид Морс като полицейски шеф и Михиел Хайсман, отсрамващ холандските мъже в световен план, като уличен музикант с влечение към наркотиците. Към тази приятна компания се прибавя контингентът на „The Wire“ в комбинация с огромно количество джаз музиканти, които играят себе си.

Това, заради което този сериал ми е много интересен, е паралелът, който всеки живял през 90-те в България може да направи с една ситуация като Катрина. Природни бедствия е имало и винаги ще има, но е любопитно какво се случва в едно „цивилизовано“ общество, когато по някакви външна причина нахлуе хаосът. Вероятно си спомняте репортажите и критиката към Джордж Буш за това, че Луизиана очевидно не е сред приоритетите му, щом позволи на местното население буквално да се избие помежду си от глад и безизходица. „Treme“ не спестява нищо от тази грозна истина, затова и сериалът е получил благословията на местните зрители, но освен криминални разследвания, социална критика и политически игри, в сюжета са преплетени още любов, семейни взаимоотношения, етнография и най-вече музика. Вторият сезон е по-мрачен от първия, защото по сценарий е изминала повече от година след ураганните бури, а бюрокрацията и застрахователите продължават да са сред основните антагонисти. Дори шапката на новите серии е различна – деликатно разкрасените с мухъл надписи са заменени с документални кадри от Ню Орлиънс като контрапункт на фриволния текст от музикална тема.

Другата полза от сериала, лично за мен, е фактът, че мога да науча много любопитни подробности за една култура, която е различна от клишетата за Америка, с които сме свикнали. Ню Орлиънс е средище за различни етноси, върху които се усеща силното влияние на Франция, Хаити, Кейджън и Африка (спомнете си „Angel Heart“). Към това прибавете джаз-бохемата, световно известната кухня, мелодичния акцент и туристите по Бърбън стрийт. Неслучайно кулминацията и в двата сезона на „Treme“ досега е традиционния фестивал Марди Гра, който преплита пътищата на всички персонажи. С други думи, една от най-симпатичните задачи на сериала е маркетингова и щом дори и аз се зарових за рецепти със скариди и смокини, значи мисията е изпълнена.

Written by admin

май 20th, 2011 at 6:14 pm

Posted in TV