cinemaXP

усещане за кино

Archive for април, 2018

Червено, твърде червено

without comments

Rouge-collage

В продължение на хиляди години, още отпреди да се появи камерата, погледът на художника е бил онази отправна гледна точка, която е придавала индивидуалност и смисъл на изграждания от автора свят. В Античността, а после и в Ренесанса, когато композициите изискват голям брой персонажи и сложна наредба, понякога се случва някой модел да бъде изобразен в гръб, което носи усещането за реализъм. Едва по времето на немския романтизъм се появява Rückenfigur като водещ мотив – самотна човешка фигура, нарисувана в гръб, която обикновено се намира сред природата. Спомнете си за една от най-известните картини на Каспар Давид Фридрих – „Странник над море от мъгла“ (1818), която се превръща в емблема на модерната епоха (неслучайно тя е част от визуалната идентичност на Nein Quarterly и неговото #FailedIntellectual турне).

От самото начало на „Червено, твърде червено“ Божина Панайотова изплува на екрана като една Rückenfigur на фона на София. Въпреки че участва в почти всеки кадър на филма с лицето си, тя запазва тази метафорична позиция, стъпила на планинския връх на своя етически въпрос – към миналото, към настоящето, към семейството си и към една държава в процес на разпад. Онова, което се стеле пред погледа й, е буквално мъгла, но вместо да стои изправена в тихо съзерцание, тя се впуска смело напред, подлагайки се на динамиката на собствения си разказ, за да стигне до поне едно искрено признание. Може ли на финала да се завърне отново към позата на морален победител от картината на Каспар Давид Фридрих? Това е отговор, който всеки зрител би формулирал различно, но самото съществуване на филма е доказателство за лична и обществена смелост, което заслужава уважение.

„Червено, твърде червено“ де факто представлява ужаса на всеки родител, емигрирал от България и борил се със зъби нокти децата му да имат възможност да израстнат навън – един ден въпросните деца откриват у себе си неустоимо привличане към една митична родина, за която знаят твърде малко, и решават да поживеят там за по-дълго време. За родителите е трудно да артикулират с думи онова, което ги е накарало да напуснат въпросната родина, с годините са се натрупали толкова огорчение, нереализирани възможности, роднински недомлъвки – всичко това се отлага като прах по отдавна прибраните куфари, които се вадят само за дълги пътувания.

Само че за въпросните деца, възпитани в друга образователна система, небългарска, задаването на въпроси и формулирането на нови, провокативни отговори е начин на мислене. Затова и филмът на Божина е изключително успешен като аудиовизуален разказ – макар и с подръчни технически средства и не толкова висока резолюция, разделянето на екрана на две илюстрира две истини, които са в постоянен конфликт не само в рамките на екранното време, но и в истинския живот. Звукът също като че ли струи от всички пластове на картината, с всевъзможни емоционални нюанси: приглушен, от смутолевените, тайно записани реплики, или пък оглушителен, насред протестите на Орлов мост, които Божина наблюдава мълчаливо.

Гледайки „Червено, твърде червено“, мисля, че всеки (български зрител) би се идентифицирал с една от тези две истини, спрямо собствените си личен опит и възраст, без това да е съзнателен избор. В този смисъл, сюжетът ни дава възможност да преживеем психодраматично наново този поколенчески и идеологически разрив, но също и да го погледнем с нови очи. Ако има една фигура от филма, която съществува в полето на тези две гледни точки едновременно, това е автоинструкторът, чийто персонаж е комичен и трагически в своето приемане към реалността на България като обективна даденост, която не подлежи на промяна. Тези сцени в колата, когато Божина се учи да шофира, са колкото необходима пауза от нарастващото семейно напрежение, толкова и придават смислова структура (и самоирония) в нейния път като класически герой по Джоузеф Кембъл.

Всъщност въпросът, който „Червено, твърде червено“ не артикулира изрично, но все пак е част от моето осмисляне на периода отпреди 1989-а, е следният: как е възможно, когато растеш с идеята за един постижим утопичен свят, в който няма войни и бедност, в който всички деца са свободни да общуват помежду си и да творят, да се обърнеш един ден и да си кажеш „Ами това беше част от лъжата“. За факта, че цяло едно поколение в България живее днес с този когнитивен дисонанс, не се говори, но ако хвърлите поглед на Туитър дискусията около #идругитравмиотдетството, може да се убедите, че колективното преживяване на „онези години“ е изключително унифицирано. И все пак онова, което ни е превърнало в личности (както ми се иска да си мисля), са индивидуалните нюанси и обстоятелства. Което също превръща филма на Божина в една покана за задълбочена дискусия около съдбите на всички онези присъстващи в архивите на Държавна сигурност поради една или друга причина,  включително и Юлия Кръстева, за която наскоро беше изнесена подобна информация.

Като оставим личното и емоционалното настрана, обаче, за мен е още по-интересно как този филм би бил възприет навън, от зрители, които не познават съветската и пост-съветската действителност с всичките й противоречия. На пръв поглед, филмът може да бъде прочетен като една трактовка на фикс-идеятата на младите хора да документират ежедневието си с аудиовизуални средства. Дали употребата на социалните мрежи води до онази автотерапевтична задълбоченост, с която Божина се впуска в това да записва всеки ден от престоя си в София, е спорно, но със сигурност в едно глобално общество, в което пролуката между поколенията се увеличава драматично по ред причини, включително и заради начина, по който се използват съвременните технологии, „Червено, твърде червено“ може да бъде изтълкуван като манифест на младите и желанието им да управляват своя наратив без компромиси и двусмислия.

В контекста на българското кино (поне онова, което е показвано на международни фестивали), „Червено, твърде червено“ има доста сходства с „Всяка стена е врата“ на Елица Георгиева – един филм, който имаше съвсем различна траектория в сравнение с проекта на Божина. „Червено, твърде червено“ попадна първо на Берлинале Панорама, а после почти веднага – в София, където скоро вече ще се показва на редовни прожекции. Премиерата на „Всяка стена е врата“ беше на Cinéma du réel, един престижен, но сравнително скромен документален фестивал в Париж, след което в продължение на почти година пътува по цял свят, а премиерата му в България се състоя на Синелибри през есента на 2017-а, благодарение на което остана в периферията на актуалното у нас (или поне така изглежда от другия край на Европа). Тези два филма, два погледа към семейството като единица историческо време, включително и като документален подход, представляват идеалният диптих, а също и съкратен увод към поколенческата динамика „преди и след 1989-а“.

В контекста на онова, което се появява като документалистика от бившите социалистически страни, „Червено, твърде червено“ ми напомни за „Безкраен футбол“ на Корнелиу Порумбою, който също беше показан на Берлинале тази година, но в секцията Форум. Корнелиу живее от много години във Франция, но онова, което го вълнува като сценарист и режисьор, се случва винаги в родния му румънски град Васлуй, където той обикновено се връща за празниците. Така, един декември (червен флаг във всеки румънски филм), с много малък екип и съвсем непринудено, той започва да интервюира свой познат от детството, който има доста авангардни идеи за това как биха могли да се променят съществуващите правила във футбола. За първи път Корнелиу застава пред камерата в свой филм – като агент-провокатор, но също и субект на спомените от „преди и след 1989-а“, които съставят тъканта на разказа. Още едно психодраматично пътуване назад в опит за семантично овладяване на историческия хаос.

Но да се върнем към „Червено, твърде червено“ и постната културна ситуация, в която този филм дебютира у нас. Дали нашето поколение, вече като родители, ще успее да изгради достатъчно силен наратив, срещу който да се бунтуват нашите деца, е рано да се каже. Ние като че ли все още сме прекалено увлечени от това да изживяваме младостта си с всичките й бунтове и технологични радости и не желаем да влизаме в ролята на авторитети. Аудиовизуалният език е средство, но и терапия, от която като че ли всички имаме нужда, понякога – на цената на един билет за кино.

Written by admin

април 1st, 2018 at 12:27 pm

Posted in ревю