cinemaXP

усещане за кино

Archive for май, 2010

Grand finale

without comments

Докато някои ходиха по манифестации в утрото на 24 май, други подсмърчаха в синхрон с последните битове от „Lost“. Няма какво да се лъжем – финалните два епизода бяха пълна скръб откъм идеи, динамика и информативност, но все пак сложиха край на един шестгодишен период в живота на милиони хора.

Днес се връщам с носталгия към времето, когато наваксах с първия сезон за десетина дни, а после се втурнах във втория. Ужасно ми харесваше решителността, с която изпукваха персонажите, както и задълбаването в моите любими психологически теории от средата на ХХ век. Третия и четвъртия сезон ги изгледах от добро възпитание. Имаше все пак някой и друг интересен каст, но беше ясно, че сюжетът накъртва все повече към любовна драма. В петия сезон се появи малко свеж полъх от учебниците по физика, но уви, тези теории се оказаха прекалено трудно смилаеми за масовия американски зрител. В шестия сезон просто ми беше любопитно колко по-зле може да стане и финалът не ме разочарова – както на Тина Фей очевидно вече не й се занимава с „30 Rock“, така и авторите на „Lost“ взеха че скупчиха цялата агитка в някакво подобие на църква и както би се изразил Дезмънд – пратиха ги там, където светлината е най-ярка.

Може би са верни слуховете, че ще има пълнометражен филм по „Lost“, в който голяма част от мистериите ще бъдат разкрити, но не знам как би се случило това, след като горките сценаристи в продължение на години са рефрешвали форумите в опит да изсмучат някой и друг оригинален обрат. Най-интересна е обаче способността на възприемащите да фабулират причинноследствени връзки и да откриват смисъл там, където очевидно те не съществуват. Сега като чета коментарите на последните два епизода, не мога да повярвам колко хора са готови да представят своята гледна точка за това какво се е случило, напълно убедени, че това усилие ги поставя няколко интелектуални нива над околните. Но по-добре да приемем, че самото създаване на „Lost“ е вид психологически експеримент и да въздъхнем огорчено, че явно е успешен.

Аз самата бих искала лично да благодаря на този сериал (не се смейте), че преди 4 години в един слънчев майски предиобед ми даде идея за магистърска теза, а след това месеци наред строява блуждаещите ми мисли, така че след като защитих „10 години в Матрицата“, сега обмислям докторантско продължение. И айде най-накрая някой да направи продължително-гледаем sci-fi / fantasy сериал!

Written by admin

май 25th, 2010 at 11:51 am

Posted in TV

Да отвърнем на Кан подобаващо

without comments

Всички, които въздишат тежко, че тази година фестивалът в Кан ще премине някак независимо от нас, могат да се утешат с две добре прикрити инициативи, за които разбрах в последния момент. От 10 до 16 май в кино Люмиер се провежда Седмица на испанското и ибероамериканското кино. От 14 до 27 май Домът на киното пък ще ни зарадва с панорама на Микеланджело Антониони.

Ако и това не върши работа, най-добре гледайте „Kick-Ass“. Освен, че ще натрупате завидни количества пост-постмодернистична мана, има голяма вероятност да се забавлявате и да погледнете по-философски на факта, че в Южна Франция показват стотина световни премиери без вас. И не забравяйте, че най-добрите заглавия от миналогодишната реколта все още са само на няколко клика разстояние. Enjoy!

Written by admin

май 12th, 2010 at 9:17 pm

Posted in новини

L’Homme de fer 2

without comments

Понякога ходенето по романтични задачи в Париж води до неочаквани изненади, като прожекцията на „Iron Man 2″ например. Във Франция програмата на киносалоните се сменя в сряда, така че горната снимка е от парижкото метро от вторник вечер.

Какво да кажа за филма, освен че е приемливо продължение на първата част, към която все още храня топли чувства. Понеже комиксите не са ми мания, честно казано предпочитам онези сцени, в които супергероите са без костюм. Началото на „Iron Man 2″ даваше доста надежди за такъв подход, но нали все пак трябва да се оправдае гигантския бюджет… Иначе имаше забавни моменти, внимание към детайлите и уважение към целия Marvel universe (все пак „Captain America“ вече е в тенджерата).

Най-големият проблем обаче са актьорите. Да изключим факта, че Терънс Хауърд е заменен от Дон Чийдъл, сякаш няма да забележим разликата, и че нищо не се разбира от руския на Мики Рурк, въпреки че специално бил посещавал затвори в Москва, за да се подготви за ролята. Самият Робърт Дауни Младши присъства само на 23%, като че ли става дума за пародия на първата част. ОК, в момента е супер популярен, но започва да ми липсва онзи пиянсконаркомански период, в който играеше в малки артхаус филми и то така все едно дозата му зависи от това. Сам Рокуел винаги е приятен за гледане, но защо се кълне всяка зима в Сънданс, че комерсиалното кино не го интересува, не знам. Скарлет Йохансон е такова падение, че просто нямам думи – и тя милата какви и не методи ползвала, как ли не си била боядисвала косата, но няма ли най-накрая някой да се смили над нея и да й обясни, че освен за реклами на бельо и грим, за друго няма смисъл да се пъне. За всички екшън сцени с Черната Вдовица са ползвали значително по-слабичка и стегната body double. Пък у тоя martial arts гювеч, дето някой хореограф го е сътворил, би подхождал повече за комедии с Бен Стилър и Оуен Уилсън.

А, и не забравяйте да изчакате финалните надписи – след тях има кратка, но съдържателна сцена, която хинтвам тук:

Written by admin

май 2nd, 2010 at 2:06 am

Posted in ревю

goWest

without comments

В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.

Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.

До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.

Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен „екзотичен“ фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.

Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата е не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате „Април“, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.

Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше „Как я провёл этим летом“. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – „Возвращение“. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между „Изгубени“, „Сталкер“ и „Повелителят на мухите“. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със „Сказка про темноту“ в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита „Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?“. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в „Сказка про темноту“ всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.

Written by admin

май 1st, 2010 at 12:53 am

Posted in macro