cinemaXP

усещане за кино

Камен и Калев

without comments

Мили мои въображаеми читатели, докато този текст се колебаеше дали да бъде възмутен от Сан Себастиан, очарован от Утрехт или назидателен по повод финала в четвъртия сезон на „Breaking Bad“, най-накрая стигнах до тема, по която в момента всички български киноблогове се изказват. Да, става дума за „Островът“ и тъй като човек е особено чувствителен към събитията в България, наблюдавайки ги от разстояние, бих искала да добавя към общото многогласие и моите впечатления от този филм, защото нито едно прочетено ревю досега, независимо дали положително или негативно, не ми се стори да е на нивото на замисъла зад този филм. За съжаление, не мога да чета онлайн списание „Кино“, пък и броят с отзивите от Златна роза вероятно ще излезе най-рано след месец. Малко е странно, че за първи път се случва да нямам търпение да видя какво са написали моите преподаватели от НАТФИЗ, но нека го отдадем на решителното ми навлизане в 30-те. Също така си мисля, че когато в България се провежда фестивал на националното кино на всеки две години и голямата награда се даде на „Номер 1″, „Аве“ вземе приза за режисура, „Островът“ отнесе диплом за операторство, а „Баклава“ се сдобие с Горчива чаша, това си е цял фейлетон…

Нека се върнем обаче към Камен Калев, който от Кан насам сигурно е минал през доста разнообразни емоционални състояния. На всички, които предпочетоха да се саморазправят с неговия филм с един ироничен статус във Фейсбук / Туитър или пък с кратък снобски постинг в tumblr, мога единствено да пожелая да отидат да гледат филма отново, като спрат да си повтарят, че е български, защото в случая комплексите за малоценност не вършат никаква работа. На останалите, които стигат единствено до играта с жанровете, добрия звук и Бергман, също мога единствено да пожелая да отидат да гледат филма отново, като за малко се абстрахират от това първокурснишко възприемане на киното. Да, „Островът“ е заснет и рекламиран много професионално. Да, на заден план прозира сериозна обща култура, защото Камен не само е учил в Ла Фемис, но и обича да гледа авторско кино. Не, в случая изобщо не става дума за една двойка, която се разпада под напора на психоаналитичните метафори, а напротив – за двама души, които стават все по-близки, осъзнали разстоянието, което ги дели.

Докато гледах първата част, в която действието се развива на острова, основната ми асоциация беше с будизма. Всички монолози на Мишо Мутафов водят към темата за илюзорността на физическия свят, а доматите са очевидно само за колорит. Епизодът с медитацията в скалите окончателно подкрепи за мен тази интерпретация и въпреки че мнозина биха се изсмели на едно потенциално сравнение с „Малкият Буда“ на Бертолучи, смятам, че при всички рискове, които може да поеме един млад режисьор в случай като този, сцените са се получили доста удачно. Разбира се, идва втората част заедно с всички въпросителни, до момента в който Софи влиза в къщата на Биг Брадър, а на заден план се вижда огромен надпис „Данийл“. Може и да ви се е стори странно, че някой, който скандира пред входа на Биг Брадър, ще изпише Даниел точно по този начин, но в случая става дума за точната транслитерация на името на пророк Данийл. Защото след всяко просветление идва необдходимостта от споделяне и всеки пророк в човешката история се е завърнал от пустинята/планината/нирвана или своя остров, за да проповядва онова, което е научил. Финалната реплика на Летисия Каста е последният възможен жокер в тази посока, който според мен е излишен, но от сценарна гледна точка все пак има своята роля. За мен проблемна е и заключителната сцена, защото в нея е напъхано насила желанието да се пренапише една хилядолетна фабула, която никога досега не е била разрешена в полза и на двете страни, духовната и материалната.

При положение, че всички тези знаци са дебело подчертани във филма, не разбирам защото дебатите около „Островът“ не започват от този очевиден първи план, а именно какво би се случило с един пророк в свят с масови комуникации? Има ли България нужда от пророци и възможно ли е те да говорят от телевизионния екран, при това с чужд акцент? Как днес може да се разреши дилемата между това дали да се превърнеш в копие на родителите си или да се откажеш от всичко материално? На второ място бих искала да прочета повече мнения по въпроса за двойната функция на всички местни „знаменитости“, които във филма играят себе си, доста старателно при това, но вместо да релативизират реалността, както би трябвало да е по замисъл, присъствието им прелива извън рамките на кадъра и виждаме същите тези персонажи в действителност, разхождайки се по червения килим или давайки компетентни интервюта. На трето място бих искала да получа поне едно доказателство, че всички епизоди с „карикатурни типажи, коментиращи Биг Брадър“ са част от голямата илюзия за това какво представляваме ние самите, а не просто рекламен похват в стил SIA, съшит набързо към киносценарий. А накрая бих искала някой ден да срещна отново Камен (когото вече интервюирах за „Източни пиеси“ преди две години), за да го попитам доколко е основателно моето подозрение, че най-сериозният tribute в неговия филм е всъщност към Георги Дюлгеров. Снощи гледах за пореден път „Авантаж“ и си дадох сметка, че ако някой може да продължи тази линия, макар и натоварена политически с различни оттенъци, това би могъл да е единствено режисьорът на „Източни пиеси“ и „Островът“. Не само заради Руси Чанев, Бургас или използването на натуршчици, но и заради смесването на документалност и фикция, което и в двата филма на Камен дотук работи удачно.

А докато мнозинството се кълне, че повече няма да стъпи на български филм и че изобщо цялата ни кинематография трябва да бъде закрита, тези дни си мислех, как в момента имаме само два нови филма, които са наистина популярни и харесвани на Запад – „Източни пиеси“ и „Аве“. Доста е симптоматичен обаче фактът, че и двата се занимават с темата за наркотиците и самоунищожението. Интересно какво биха казали картите на Алехандро Ходоровски по въпроса.

Written by admin

октомври 17th, 2011 at 11:03 am

Posted in macro

Leave a Reply