cinemaXP

Докато някои ходиха по манифестации в утрото на 24 май, други подсмърчаха в синхрон с последните битове от “Lost”. Няма какво да се лъжем - финалните два епизода бяха пълна скръб откъм идеи, динамика и информативност, но все пак сложиха край на един шестгодишен период в живота на милиони хора.

Днес се връщам с носталгия към времето, когато наваксах с първия сезон за десетина дни, а после се втурнах във втория. Ужасно ми харесваше решителността, с която изпукваха персонажите, както и задълбаването в моите любими психологически теории от средата на ХХ век. Третия и четвъртия сезон ги изгледах от добро възпитание. Имаше все пак някой и друг интересен каст, но беше ясно, че сюжетът накъртва все повече към любовна драма. В петия сезон се появи малко свеж полъх от учебниците по физика, но уви, тези теории се оказаха прекалено трудно смилаеми за масовия американски зрител. В шестия сезон просто ми беше любопитно колко по-зле може да стане и финалът не ме разочарова - както на Тина Фей очевидно вече не й се занимава с “30 Rock”, така и авторите на “Lost” взеха че скупчиха цялата агитка в някакво подобие на църква и както би се изразил Дезмънд - пратиха ги там, където светлината е най-ярка.

Може би са верни слуховете, че ще има пълнометражен филм по “Lost”, в който голяма част от мистериите ще бъдат разкрити, но не знам как би се случило това, след като горките сценаристи в продължение на години са рефрешвали форумите в опит да изсмучат някой и друг оригинален обрат. Най-интересна е обаче способността на възприемащите да фабулират причинноследствени връзки и да откриват смисъл там, където очевидно те не съществуват. Сега като чета коментарите на последните два епизода, не мога да повярвам колко хора са готови да представят своята гледна точка за това какво се е случило, напълно убедени, че това усилие ги поставя няколко интелектуални нива над околните. Но по-добре да приемем, че самото създаване на “Lost” е вид психологически експеримент и да въздъхнем огорчено, че явно е успешен.

Аз самата бих искала лично да благодаря на този сериал (не се смейте), че преди 4 години в един слънчев майски предиобед ми даде идея за магистърска теза, а след това месеци наред строява блуждаещите ми мисли, така че след като защитих “10 години в Матрицата”, сега обмислям докторантско продължение. И айде най-накрая някой да направи продължително-гледаем sci-fi / fantasy сериал!

От Оскарите насам изгледах доста филми на военна тематика, а след като публикувах интервюто за “Ливан”, един от моите спорадични читатели ми препоръча на всяка цена да обърна внимание и на “Generation Kill”. Вече години наред не притежавам телевизор съвсем умишлено, така че разните му там нашумели сериали обикновено ме подминават, освен ако не ги забележа по време на някоя наградна кампания. Нищо не бях чувала за този сериал, но го дръпнах и реших да прежаля осем часа от живота си.

По време на първия епизод се смях страшно много. Не можех да си представя как някой американски телевизионен екип, пък бил той и на HBO, е успял да направи толкова тънка и реалистична сатира. Ужасът около предполагаемата гибел на Джей Ло, командирските изцепки на тема grooming standard, както и реплики от типа “This platoon is going down over an espresso maker” попадат в една и съща плоскост с абсурдната констатация, че точно преди заплануваната инвазия в Ирак елитен батальон с морски пехотинци не разполага с карти, техника и надежден преводач. Същевременно, още от първите минути на “Generation Kill” си личи мащабността и амбициозността на тази продукция. Хареса ми комбинацията от лекия полудокументален стил на снимане и спокойния прецизен монтаж. Липсват обичайните епични паузи и сладникавите едри планове. Няма надъхваща музика, освен онази, която се пее в хъмвито акапелно. Забравете също за трескавия combat action с множество гледни точки, експлозии на забавен кадър и традиционния милитаристичен gore. Действието се носи плавно, без да гони някакви героични кулминации, така че постепенно зрителят започва да се чувства повече в казарма, отколкото на бойното поле.

Разбира се, след първия епизод се разрових в нета и открих, че сериалът екранизира едноименната книга на Ивън Райт, репортер на “Ролинг Стоун”, който действително преживява началото на втората иракска война в хъмвито на сержант Брад Колбърт. Много ме впечатли решението на един пишещ журналист да се засили към фронтовата линия в пустинята, но открих, че Ивън Райт има предишен опит с отразяване на специални операции в Афганистан. Освен това се шегува в някои интервюта, че краткото му съжителство с гадже от арменски произход го подготвило за всякакви ексцесии. Като повечето американци, и той е смятал, че навлизането в Ирак ще бъде по-скоро като разходка за пикник. На всичко отгоре, специалността му в “Ролинг Стоун” била младежки субкултури, затова предложил на редактора си да използва възможността и да проучи морските пехотинци, които са известни със своя специфичен език.

И така, с всеки следващ епизод картинката става все по-комплексна и все по-малко смешна. Надъханите за насилие започват да осъзнават, че избиват цивилни, а “освобождаването” на Ирак се оказва окупация. Моралните дилеми и конфликтите с висшестоящи се задълбочават. Има нещо мъчително и освежаващо в това човек да преживее отново пролетта на 2003-а, когато не само американците, но целият Западен свят смяташе, че Садам Хюсеин складира оръжия за масово поразяване. Само пет години делят тези последни моменти на наивност с премиерата на “Generation Kill”, но през перспективата на всички новини, анализи и филми оттогава, сцената с приветливо махащ американски войник може да бъде само иронична. Превземането на Багдад всъщност слага началото на безкраен списък с бомбени атентати, демокрацията се изражда в гражданска война.

Тези сурови констатации заемат основно място в книгата на Ивън Райт и след публикуването й, започват масирани критики, особено от страна на висши военни. Сериалът залага повече на чувствителността и политическата култура на аудиторията, но за сметка на това се старае да пресъздаде атмосферата и бойните действия максимално точно. Няколко от пехотинците са привлечени като консултанти, като на един от тях, сержант Ерик Кокер, е възложена полевата подготовка. Изчетох няколко интервюта, в които този човек разказва как пехотинците изобщо не могат да понасят военни филми. Според него, “Jarhead” се доближава най-много до истинската ситуация в армията, но пък сюжетът е безумен. Неговата лична амбиция е била да помогне в създаването на поне един филм за пехотинци, който да бъде реалистичен и смислен. След като провежда тренировъчния лагер преди снимките на “Generation Kill”, Ерик Кокер се наема да изпълни и малка роля в сериала, а по време на постпродукцията го ангажират за CGI обработката - една от задачите му е била например да следи дали траекториите на компютърно добавените хеликоптери са правилно генерирани.

Всички актьори са подбрани много внимателно, така че под вещата режисура на Сузана Уайт и Саймън Селан Джоунс разкриват едновременно прекрасни и ужасни страни от човешкия характер. Ако не се брои Келън Лъц, за който през 2008-а все още никой не е чувал, единствената “звезда” в сериала е Александър Скарсгард. Определено екранното му присъствие не може да се сравнява с класата на баща му, но да кажем, че сковаността му добавя интересни щрихи към темерутщината на Iceman, а важното е, че самият сержант Колбърг е доволен от резултата. Аз лично имах проблем с образа на Руди, тъй като само той не търпи никакво емоционално развитие в сериала. Да не говорим, че всичките му пози, фешън аксесоари и new age реплики стоят като кръпка на фона на останалите многопластови персонажи. Оказа се, че истинският Руди е точно такъв и понеже не намерили кой да го изиграе, той лично се предложил за ролята. След успеха на “Generation Kill” неговата едноплановост се явява перфектна за Холивуд, така че в момента Руди Рейес е търговска марка, която продава книги, фитнес програми, екипировка, шоуто на History “Apocalypse Man” и бъдещия кинопроект “Odysseus in America” (Tagline: War is war is war is war). За финал - поздрав с един от тапетите на личния му сайт:

Предлагам да започнем годината с нещо cheerful. Докато “30 Rock” са в зимна ваканция, попаднах съвсем случайно на пълната колекция на “Little Britain” - трите британски сезона, коледното специално издание, Live представлението, “Little Britain Abroad” и документален филм за австралийското турне “Little Britain Down Under”. При добро желание, може да се намери и целият, единствен засега, американски сезон “Little Britain USA”. Честно казано, изобщо не бях чувала за това шоу и дори си мислех, че никога не е било купено от българска телевизия. Оказа се, че Диема 2 го е излъчвала за кратко преди около година със заглавието “Малката Британия”. Доколкото подразбрах обаче, от Диема са закупили щатската версия, която HBO явно продава на кило, тъй като тя определено не може да се мери с качествата на оригинала.

И така, Мат Лукас и Дейвид Уалиамс са британски актьори на средна възраст, които измислят персонажите си и ги изиграват, като едновременно с това сами режисират изпълнението си. Първоначално “Little Britain” стартира като радио предаване на BBC, но скоро се прехвърля на малкия екран. Скечовете напомнят на Бени Хил и Монти Пайтън, но носят свой собствен почерк, който съчетава едновременно бруталност и сюрреализъм. Героите, така наречените “обикновени хора във Великобритания”, са обединени от мъдрия задкадров разказ на Том Бейкър, който е най-известен като четвъртото превъплъщение на “Doctor Who” (култова британска поредица с над 750 епизода към този момент).

Основните критики към “Little Britain” са, че разиграва сходни ситуации, а хуморът е дебелашки и дори жесток, особено в представленията на живо. В действителност, персонажите търпят някакво развитие и във финалния епизод на всеки сезон “си получават заслуженото”. Защото хората, които Мат Лукас и Дейвид Уалиамс представят, са всъщност ужасяващо реалистични и несимпатични и на зрителя тайно му се иска да ги види на свой ред унижени, препикани и оповръщани. Също така, благодарение на елегантните вариации на едни и същи случки, в главите на аудиторията се набиват куп яки реплики, които човек без да иска започва да повтаря.

Най-приятното в “Little Britain” е, че отвъд обичайната slapstick комедия, има втори пласт, който кърти всички представи за политическа коректност и изобразява реалността такава, каквато често е: двама травестити са опитват да убедят целия свят, че са жени; инвалид се разхожда тайно зад гърба на своя болногледач; войнствен гей-хомофоб живее с илюзията, че е единсвеният гей в селото си; злостна дебелана води курс за отслабване; селска леля повръща обилно всеки път, когато хапне нещо, приготвено от чужденец; квартална кака напуска училище и се сдобива с куп нежелани деца, често заменяни за пакет цигари; британският министър-председател и американският президент си разменят палави закачки… Неслучайно протестните писма и заплахите за съд за част от ежедневието на шоуто.

Вероятно нямаше да седна да пиша всичко това, ако не се бях разчела повече за двамата автори на “Little Britain”. Изключвам факта, че догадките около личния им живот пълнят британските таблоиди. Онова, което наистина ме впечатли, е благотворителната дейност, която развиват. Мат Лукас е патрон на фондация, която подпомага пациенти с левкемия и през 2004-а дарява на тази организация спечелените 62500 лири в “Who Wants to be a Millionaire”. През 2007-а издава кавър-сингъла “I’m Gonna Be (500 Miles)”, който с лекота стига върха на UK Top 40. От своя страна, Дейвид Уалиамс, който никога по-рано не е тренирал каквото и да било, успява да преплува Ламанша през 2006-а. Е, не завършва първи, но привлича общественото внимание и събира над един милион лири. Оттогава не спира да плува и участва редовно в събитията на Sport Relief. Като част от кампанията на Comic Relief с мотото Red Nose Day пък “Little Britain” прави специално celebrity издание, в което Елтън Джон се шегува със своята сексуалност, Джордж Майкъл е обвинен публично в лигавост, а Робин Уилямс се преоблича като викторианска дама и открива, че това ужасно му харесва. Представяте ли си как някоя местна чалга звезда се появява в подобно предаване у нас и започва да пуска майтапи по повод собствената си зашморцаност?

Въпреки, че “Little Britain” приключва като проект с края на първия щатски сезон, тоест през 2008-а, създателите на сериала са се залостили здраво в Холивуд и се трудят върху американските си кариери. Ако се вярва на IMDBPro, в момента се готви и някакъв техен съвместен пълнометражен филм, за който обаче не можах да открия кой знае каква информация. За финал - поздрав с един от любимите ми скечове:

Много приятна колекция от минималистични, остроумно направени постери на популярни телевизионни сериали.

Това лято не предложи особено интересни заглвия на големия екран (като изключим “Ice Age 3″), но от август месец насам започна третият сезон на “Mad Men”, при това с рекорден рейтинг. По принцип, отпускарският период не се смята за най-удачното време за сериали, но това шоу си има специална магия. Първите два сезона ги изгледах на екс тази пролет и сега чакам търпеливо всяка седмица за поредната доза.

Винаги съм си мислела, че третите сезони са сериозен капан за всеки сериал, понеже точно тогава идеите се поизчерпват, а хората с костюмите започват да гледат цифричките под лупа. Третата порция “Mad Men” започна с летящ старт и историята се движи с добро темпо. Много се възхищавам на това, че драматурзите съумяват да вкарат основните персонажи и различните им сюжетни линии във всяка серия. Засега няма спад и в напрежението, като изключим последния засега, пети епизод, в който долових някакво мечтание по високопарните халюциногенните залитания в “Lost”. Разбира се, точно лекото накъртване е допаднало масово на американците и този понеделник, на 21 септември, света Опра ще разговаря в студиото си с двама от главните актьори, Джон Хам и Дженюари Джоунс.

Струва ми се, че голяма част от успеха на “Mad Men” се дължи на факта, че това е авторски сериал. Матю Уайнър е съградил рекламния свят на ‘60-те години по свое усмотрение, оглавява стабилен екип сценаристки, подбира внимателно режисьорите на отделните епизоди и не се притеснява да си изцапа ръцете дори с най-дребните детайли около шоуто. От друга страна, AMC са може би най-удачният канал за проект като “Mad Men”. Въпреки, че за първи път продуцират драматичен (хм, може би игрален звучи по-добре) сериал, AMC са известни със силния си фокус върху класическите кинопродукции и дори през ‘90-те организират Film Preservation Festival, на който се показват редки или наскоро открити филми.

На всичко отгоре, AMC са направили много фенски сайт, където могат да се открият такива маниашки секции като ретро гайд за коктейли и флаш играта MadMenYourself.

P.S. Сериалът се излъчва в България по Фокс Лайф със заглавието “Момчетата от Медисън авеню”, но от този дублаж с налудничава интонация направо ми призлява. Ако имате възможност, гледайте “Mad Men” в оригинал, със или без субтитри. Ще откриете цял куп политически некоректни изрази, както и красотата на позабравени думи като “neat” & “swell”.