cinemaXP

Ако току що сте изгледали с въздишка на облекчение 103-ия епизод на „30 Rock“, докато страдате заради непредвиденото забавяне на „Mad Men“ и рефрешвате сайта на „Breaking Bad“ в очакване на следващия сезон, ви препоръчвам „Treme“ като лекарство за телевизионна абстиненция. Както обикновено, HBO задоволяват и най-изисканите вкусове с многопластов сюжет и мащабна реализация, а в случая става дума за една доста рискована тема – Ню Орлиънс след Катрина. Епизодите са едночасови, като първият сезон имаше 10 серии, а за втория, чието излъчване започна в края на април, са предвидени 11. Сериалът имаше по две номинации за Emmy и Grammy, но вероятно заради политически неудобното внушение и високия си стил се размина със статуетка.

Ако още не се чувствате достатъчно зарибени, нека пристъпим към фактите. Създателите на „Treme“ са Дейвид Саймън и Ерик Овърмайер, а най-известният им съвместен проект досега е „The Wire“ (същия, за който доста критици твърдят, че е най-добрият американски сериал изобщо). Техният интелектуален подход изисква съответната режисура, затова те канят за различните епизоди имена като Агнешка Холанд, Тим Робинс или Брад Андерсън, а няколко от сериите са поверени на Саймън Селан Джоунс, под чиято компетентна супервизия са снимани небезизвестните „Generation Kill“, „Boardwalk Empire“ и „The Borgias“. Актьорският състав също е от тежката артилерия и можете да видите Джон Гудман като писател в криза, Мелиса Лео като неговата съпруга адвокат, Стив Зан като инфантилен DJ, любимия ми Дейвид Морс като полицейски шеф и Михиел Хайсман, отсрамващ холандските мъже в световен план, като уличен музикант с влечение към наркотиците. Към тази приятна компания се прибавя контингентът на „The Wire“ в комбинация с огромно количество джаз музиканти, които играят себе си.

Това, заради което този сериал ми е много интересен, е паралелът, който всеки живял през 90-те в България може да направи с една ситуация като Катрина. Природни бедствия е имало и винаги ще има, но е любопитно какво се случва в едно „цивилизовано“ общество, когато по някакви външна причина нахлуе хаосът. Вероятно си спомняте репортажите и критиката към Джордж Буш за това, че Луизиана очевидно не е сред приоритетите му, щом позволи на местното население буквално да се избие помежду си от глад и безизходица. „Treme“ не спестява нищо от тази грозна истина, затова и сериалът е получил благословията на местните зрители, но освен криминални разследвания, социална критика и политически игри, в сюжета са преплетени още любов, семейни взаимоотношения, етнография и най-вече музика. Вторият сезон е по-мрачен от първия, защото по сценарий е изминала повече от година след ураганните бури, а бюрокрацията и застрахователите продължават да са сред основните антагонисти. Дори шапката на новите серии е различна – деликатно разкрасените с мухъл надписи са заменени с документални кадри от Ню Орлиънс като контрапункт на фриволния текст от музикална тема.

Другата полза от сериала, лично за мен, е фактът, че мога да науча много любопитни подробности за една култура, която е различна от клишетата за Америка, с които сме свикнали. Ню Орлиънс е средище за различни етноси, върху които се усеща силното влияние на Франция, Хаити, Кейджън и Африка (спомнете си „Angel Heart“). Към това прибавете джаз-бохемата, световно известната кухня, мелодичния акцент и туристите по Бърбън стрийт. Неслучайно кулминацията и в двата сезона на „Treme“ досега е традиционния фестивал Марди Гра, който преплита пътищата на всички персонажи. С други думи, една от най-симпатичните задачи на сериала е маркетингова и щом дори и аз се зарових за рецепти със скариди и смокини, значи мисията е изпълнена.

Ако по някаква космическа случайност сте стигнали до този блог, вероятно ви е направило впечатление, че постовете в категория TV са доста малко. На всичко отгоре, човек може да си помисли, че живея на отдалечена планета, тъй като „хитовите“ сериали стигат до мен с няколко години закъснение. Е, тъй като телевизионната ми култура зависи изцяло от интернет и лъкатуши в зависимост от необозрим брой фактори, се радвам, че попаднах на „Studio 60 on the Sunset Strip“ в правилния момент. На всичко отгоре, малко след като приключих с последния епизод, започнах да гледам целия сериал за втори път – нещо, което нямам спомен да съм правила в последните 10-15 години.

И така, през есента на 2006-а NBC пускат два сериала посветени на телевизионно шоу – „30 Rock“ и „Studio 60“. Първият е комедия, вторият – драма, а съответните сценаристи и изпълнителни продуценти са небезизвестните Тина Фей и Арън Соркин. „30 Rock“ ме спечели от самото начало с мрачния си екзистенциален хумор и амбицията да превърне жените нърдове в нещо секси. Все още го гледам с удоволствие, въпреки че шегите затъпяха трайно и единственото интересно нещо този сезон беше двойният епизод, изигран и излъчен на живо с три часа разликa. „Studio 60“ обаче представя един доста по-сериозен подход към развлекателната индустрия и разбива още с пилотния епизод, като цитира прословутата сцена на Питър Финч от „Network“. От гледна точка на NBC паралелното показване на два подобни сериала би трябвало да е сигурна печалба, но очевидно през 2006-а американската публика не мисли така. Аудиторията на „Studio 60“ започва да се свива и единствената причина да се договори цял сезон се дължи на факта, че най-запалените зрители влизат в следната категория: „adults 18-49 living in homes with $75,000-plus and $100,000-plus incomes and in homes where the head of household has four or more years of college“. Когато през май 2007-а вървят традиционните upfronts, рейтингът на „30 Rock“ и „Studio 60“ е еднакво лош, но заснемането на половинчасов ситком е много по-евтино и бързо в сравнение с едночасова драма със сложни декори и масовка. Да не забравяме също така, че Тина Фей успя да изцеди всички възможности за публична поява, като се започне от SNL скечовете със Сара Пейлин и се свърши с процъфтяващата й кинокариера. А колко от вас знаят как точно изглежда Арън Соркин?

Разбира се, когато започнах да гледам „Studio 60“, нямах никаква представа, че по време на оригиналното излъчване зрителите са намалели три пъти от първия до двадесет и втория епизод и че вероятно целият екип е работел под огромно напрежение. Непосредственото впечатление от сериала е точно обратното – става все по-добър и по-увлекателен с всяка изминала минута. Структурата на епизодите се усложнява, фабулата се заплита и като изключим факта, че #22 е заснет крайно сълзливо и предвидимо (като форма на отмъщение предполагам), останалите 21 епизода са образец за това как се пише телевизионна драма за публика с висше образование. Моята теория за успеха на така наречените „професионални“ сериали е свързана с подсъзнателното чувството за вина у зрителите, така че според мен илюзията, че може да се научи „нещо ново и полезно“ стои зад налагането на продукти като „ER“, „Law and Order“ или „Mad Men“. За съжаление, голяма част от тези сериали бързо забравят откъде са тръгнали и предпочитат да наблегнат на драмата вместо на автентичните детайли. Дали защото разполага само с един сезон или тъй като Арън Соркин предприема някакво терапевтично разчистване на сметки, „Studio 60“ се отклонява съвсем малко от територията на телевизионното студио, така зрителите бързо са всмукани в очарователния работохолизъм на едно голямо и симпатично семейство. Доста критици цедят през зъби обвинения, че актьорите съвсем не разговарят с маниера, показан в „Studio 60“ , но пък от друга страна, ако човек се интересува от съвременни медии, може да се сдобие с относително реалистична представа за корпоративната страна на бизнеса.

В най-общи линии, „Studio 60“ показва какво се случва зад кулисите на шоу от типа на Saturday Night Live, какво означава да живееш под зверския натиск на ежеседмична 90-минутна програма за primetime в петък вечер и това колко онеправдани хора са сценаристите. След първоначалното впечатление за клиширани и добре пригладени образи, картите се разбъркват и ситуациите започват да провокират най-неочаквани реакции у персонажите. В „The Social Network“ Арън Соркин успява да превърне няколко съдебни процеса в 120 минути трилър, като единствената ми забележка към сценария беше, че развитието на персонажите изглеждаше по телевизионно стегнато и калкулирано. В целия сезон на „Studio 60“ обаче същият този megamind разполага с почти 1000 минути екрано време и е истинско удоволствие е да наблюдаваш как разработва даден характер епизод след епизод. Това усещане за увереност и владеене на сюжета не е случайно. Подобно на героите на Матю Пери и Брадли Уитфорд, Арън Соркин също предпочита да работи в комплект с верния си копродуцент, режисьора Томас Шламе и „Studio 60“ е третият им съвместен сериал след „Sports Night“ и „The West Wing“. Освен това, двамата имат навика да избират едни и същи лица за роли в различни проекти, така че от всеки кадър струи спокойствие и консистентност, въпреки че някои от епизодите са всъщност режисирани от актьорите Брадли Уитфорд и Тимъти Бъсфийлд.

Не бих искала да се впускам в подробности по отношение на каста, тък като когато става дума за сериали, всеки има право да бъде пристрастен. Според мен Матю Пери и Брадли Уитфорд са много удачен избор, вероятно защото в действителност са приятели и се забавляват да се състезават за това кой ще произнесе по-небрежно култовата реплика: „М?“. Екранната химия между Матю Пери и Сара Полсън също е налице и ако сериалът е виновен за нещо, то е защото може да накара всеки средно чувствителен зрител да се депресира от стила и естеството на разговорите, които двамата водят. Аманда Пийт, колкото и да ми е симпатична по принцип, в първите епизоди ме дразнеше, докато не разбрах за какво се бори и къде й офиса. Британският акцент на Луси Дейвис (която ми е любима още от „The Office“) явно е добавен само за цвят, но в поносими количества. Най-предизвикателно е превъплъщението на Стивън Уебър като лошия шеф, който от циничен републиканец се превръща в убеден демократ. Малко е забавно, че актьор, започнал кариерата си в „Докато свят светува“, трябва да пунтира Майкъл Дъглас като Гордън Геко, но резултатът е убедителен и Джак Рудолф определено успява да стане симпатичен на зрителите в рамките на 22 епизода. Към тази идилия трябва да добавим и музикалните гости, които играят себе си, както и приятните guest appearances. За мен самата най-впечатляващо беше да видя 90-годишния Ели Уолак в ролята на привидно склерозирал дядо, който се промъква в студиото, за да отмъкне единствената снимка, която може да му послужи за доказателство в старческия дом за това, че някога наистина е бил сценарист в телевизията.

Интересното е, че за пет сезона „30 Rock“ не можа да ме накара да започна да следя „Saturday Night Live“, колкото и да ми е бил любопитно откъде наистина е започнала кариерата си Тина Фей, но пък „Studio 60“ успя да ме провокира достатъчно, така че да започна тегля епизодите всяка седмица и дори да следя кой ще бъде host / musical guest. Реалността е малко разочароваща и честно казано, вече предпочитам да си фантазирам какво наистина би било едно шоу, заснето по модела на „Studio 60“, тоест с качествена картинка и по-интелигентни скечове. Нищо лично срещу американската телевизионна индустрия – за съжаление, единственият опит в България за вечерно шоу на живо се точи вече десет години и деградира до главозамайващи дълбини, а за всички, които си мислеха, че няма накъде повече – поздрав с Twitter кампанията #siromahovfacts.

Докато някои ходиха по манифестации в утрото на 24 май, други подсмърчаха в синхрон с последните битове от „Lost“. Няма какво да се лъжем – финалните два епизода бяха пълна скръб откъм идеи, динамика и информативност, но все пак сложиха край на един шестгодишен период в живота на милиони хора.

Днес се връщам с носталгия към времето, когато наваксах с първия сезон за десетина дни, а после се втурнах във втория. Ужасно ми харесваше решителността, с която изпукваха персонажите, както и задълбаването в моите любими психологически теории от средата на ХХ век. Третия и четвъртия сезон ги изгледах от добро възпитание. Имаше все пак някой и друг интересен каст, но беше ясно, че сюжетът накъртва все повече към любовна драма. В петия сезон се появи малко свеж полъх от учебниците по физика, но уви, тези теории се оказаха прекалено трудно смилаеми за масовия американски зрител. В шестия сезон просто ми беше любопитно колко по-зле може да стане и финалът не ме разочарова – както на Тина Фей очевидно вече не й се занимава с „30 Rock“, така и авторите на „Lost“ взеха че скупчиха цялата агитка в някакво подобие на църква и както би се изразил Дезмънд – пратиха ги там, където светлината е най-ярка.

Може би са верни слуховете, че ще има пълнометражен филм по „Lost“, в който голяма част от мистериите ще бъдат разкрити, но не знам как би се случило това, след като горките сценаристи в продължение на години са рефрешвали форумите в опит да изсмучат някой и друг оригинален обрат. Най-интересна е обаче способността на възприемащите да фабулират причинноследствени връзки и да откриват смисъл там, където очевидно те не съществуват. Сега като чета коментарите на последните два епизода, не мога да повярвам колко хора са готови да представят своята гледна точка за това какво се е случило, напълно убедени, че това усилие ги поставя няколко интелектуални нива над околните. Но по-добре да приемем, че самото създаване на „Lost“ е вид психологически експеримент и да въздъхнем огорчено, че явно е успешен.

Аз самата бих искала лично да благодаря на този сериал (не се смейте), че преди 4 години в един слънчев майски предиобед ми даде идея за магистърска теза, а след това месеци наред строява блуждаещите ми мисли, така че след като защитих „10 години в Матрицата“, сега обмислям докторантско продължение. И айде най-накрая някой да направи продължително-гледаем sci-fi / fantasy сериал!

От Оскарите насам изгледах доста филми на военна тематика, а след като публикувах интервюто за „Ливан“, един от моите спорадични читатели ми препоръча на всяка цена да обърна внимание и на „Generation Kill“. Вече години наред не притежавам телевизор съвсем умишлено, така че разните му там нашумели сериали обикновено ме подминават, освен ако не ги забележа по време на някоя наградна кампания. Нищо не бях чувала за този сериал, но го дръпнах и реших да прежаля осем часа от живота си.

По време на първия епизод се смях страшно много. Не можех да си представя как някой американски телевизионен екип, пък бил той и на HBO, е успял да направи толкова тънка и реалистична сатира. Ужасът около предполагаемата гибел на Джей Ло, командирските изцепки на тема grooming standard, както и реплики от типа „This platoon is going down over an espresso maker“ попадат в една и съща плоскост с абсурдната констатация, че точно преди заплануваната инвазия в Ирак елитен батальон с морски пехотинци не разполага с карти, техника и надежден преводач. Същевременно, още от първите минути на „Generation Kill“ си личи мащабността и амбициозността на тази продукция. Хареса ми комбинацията от лекия полудокументален стил на снимане и спокойния прецизен монтаж. Липсват обичайните епични паузи и сладникавите едри планове. Няма надъхваща музика, освен онази, която се пее в хъмвито акапелно. Забравете също за трескавия combat action с множество гледни точки, експлозии на забавен кадър и традиционния милитаристичен gore. Действието се носи плавно, без да гони някакви героични кулминации, така че постепенно зрителят започва да се чувства повече в казарма, отколкото на бойното поле.

Разбира се, след първия епизод се разрових в нета и открих, че сериалът екранизира едноименната книга на Ивън Райт, репортер на „Ролинг Стоун“, който действително преживява началото на втората иракска война в хъмвито на сержант Брад Колбърт. Много ме впечатли решението на един пишещ журналист да се засили към фронтовата линия в пустинята, но открих, че Ивън Райт има предишен опит с отразяване на специални операции в Афганистан. Освен това се шегува в някои интервюта, че краткото му съжителство с гадже от арменски произход го подготвило за всякакви ексцесии. Като повечето американци, и той е смятал, че навлизането в Ирак ще бъде по-скоро като разходка за пикник. На всичко отгоре, специалността му в „Ролинг Стоун“ била младежки субкултури, затова предложил на редактора си да използва възможността и да проучи морските пехотинци, които са известни със своя специфичен език.

И така, с всеки следващ епизод картинката става все по-комплексна и все по-малко смешна. Надъханите за насилие започват да осъзнават, че избиват цивилни, а „освобождаването“ на Ирак се оказва окупация. Моралните дилеми и конфликтите с висшестоящи се задълбочават. Има нещо мъчително и освежаващо в това човек да преживее отново пролетта на 2003-а, когато не само американците, но целият Западен свят смяташе, че Садам Хюсеин складира оръжия за масово поразяване. Само пет години делят тези последни моменти на наивност с премиерата на „Generation Kill“, но през перспективата на всички новини, анализи и филми оттогава, сцената с приветливо махащ американски войник може да бъде само иронична. Превземането на Багдад всъщност слага началото на безкраен списък с бомбени атентати, демокрацията се изражда в гражданска война.

Тези сурови констатации заемат основно място в книгата на Ивън Райт и след публикуването й започват масирани критики, особено от страна на висши военни. Сериалът залага повече на чувствителността и политическата култура на аудиторията, но за сметка на това се старае да пресъздаде атмосферата и бойните действия максимално точно. Няколко от пехотинците са привлечени като консултанти, като на един от тях, сержант Ерик Кокер, е възложена полевата подготовка. Изчетох няколко интервюта, в които този човек разказва как пехотинците изобщо не могат да понасят военни филми. Според него, „Jarhead“ се доближава най-много до истинската ситуация в армията, но пък сюжетът е безумен. Неговата лична амбиция е била да помогне в създаването на поне един филм за пехотинци, който да бъде реалистичен и смислен. След като провежда тренировъчния лагер преди снимките на „Generation Kill“, Ерик Кокер се наема да изпълни и малка роля в сериала, а по време на постпродукцията го ангажират за CGI обработката – една от задачите му е била например да следи дали траекториите на компютърно добавените хеликоптери са правилно генерирани.

Всички актьори са подбрани много внимателно, така че под вещата режисура на Сузана Уайт и Саймън Селан Джоунс разкриват едновременно прекрасни и ужасни страни от човешкия характер. Ако не се брои Келън Лъц, за който през 2008-а все още никой не е чувал, единствената „звезда“ в сериала е Александър Скарсгард. Определено екранното му присъствие не може да се сравнява с класата на баща му, но да кажем, че сковаността му добавя интересни щрихи към темерутщината на Iceman, а важното е, че самият сержант Колбърг е доволен от резултата. Аз лично имах проблем с образа на Руди, тъй като само той не търпи никакво емоционално развитие в сериала. Да не говорим, че всичките му пози, фешън аксесоари и new age реплики стоят като кръпка на фона на останалите многопластови персонажи. Оказа се, че истинският Руди е точно такъв и понеже не намерили кой да го изиграе, той лично се предложил за ролята. След успеха на „Generation Kill“ неговата едноплановост се явява перфектна за Холивуд, така че в момента Руди Рейес е търговска марка, която продава книги, фитнес програми, екипировка, шоуто на History „Apocalypse Man“ и бъдещия кинопроект „Odysseus in America“ (Tagline: War is war is war is war). За финал – поздрав с един от тапетите на личния му сайт:

Предлагам да започнем годината с нещо cheerful. Докато „30 Rock“ са в зимна ваканция, попаднах съвсем случайно на пълната колекция на „Little Britain“ – трите британски сезона, коледното специално издание, Live представлението, „Little Britain Abroad“ и документален филм за австралийското турне „Little Britain Down Under“. При добро желание, може да се намери и целият, единствен засега, американски сезон „Little Britain USA“. Честно казано, изобщо не бях чувала за това шоу и дори си мислех, че никога не е било купено от българска телевизия. Оказа се, че Диема 2 го е излъчвала за кратко преди около година със заглавието „Малката Британия“. Доколкото подразбрах обаче, от Диема са закупили щатската версия, която HBO явно продава на кило, тъй като тя определено не може да се мери с качествата на оригинала.

И така, Мат Лукас и Дейвид Уалиамс са британски актьори на средна възраст, които измислят персонажите си и ги изиграват, като едновременно с това сами режисират изпълнението си. Първоначално „Little Britain“ стартира като радио предаване на BBC, но скоро се прехвърля на малкия екран. Скечовете напомнят на Бени Хил и Монти Пайтън, но носят свой собствен почерк, който съчетава едновременно бруталност и сюрреализъм. Героите, така наречените „обикновени хора във Великобритания“, са обединени от мъдрия задкадров разказ на Том Бейкър, който е най-известен като четвъртото превъплъщение на „Doctor Who“ (култова британска поредица с над 750 епизода към този момент).

Основните критики към „Little Britain“ са, че разиграва сходни ситуации, а хуморът е дебелашки и дори жесток, особено в представленията на живо. В действителност, персонажите търпят някакво развитие и във финалния епизод на всеки сезон „си получават заслуженото“. Защото хората, които Мат Лукас и Дейвид Уалиамс представят, са всъщност ужасяващо реалистични и несимпатични и на зрителя тайно му се иска да ги види на свой ред унижени, препикани и оповръщани. Също така, благодарение на елегантните вариации на едни и същи случки, в главите на аудиторията се набиват куп яки реплики, които човек без да иска започва да повтаря.

Най-приятното в „Little Britain“ е, че отвъд обичайната slapstick комедия, има втори пласт, който кърти всички представи за политическа коректност и изобразява реалността такава, каквато често е: двама травестити са опитват да убедят целия свят, че са жени; инвалид се разхожда тайно зад гърба на своя болногледач; войнствен гей-хомофоб живее с илюзията, че е единсвеният гей в селото си; злостна дебелана води курс за отслабване; селска леля повръща обилно всеки път, когато хапне нещо, приготвено от чужденец; квартална кака напуска училище и се сдобива с куп нежелани деца, често заменяни за пакет цигари; британският министър-председател и американският президент си разменят палави закачки… Неслучайно протестните писма и заплахите за съд за част от ежедневието на шоуто.

Вероятно нямаше да седна да пиша всичко това, ако не се бях разчела повече за двамата автори на „Little Britain“. Изключвам факта, че догадките около личния им живот пълнят британските таблоиди. Онова, което наистина ме впечатли, е благотворителната дейност, която развиват. Мат Лукас е патрон на фондация, която подпомага пациенти с левкемия и през 2004-а дарява на тази организация спечелените 62500 лири в „Who Wants to be a Millionaire“. През 2007-а издава кавър-сингъла „I’m Gonna Be (500 Miles)“, който с лекота стига върха на UK Top 40. От своя страна, Дейвид Уалиамс, който никога по-рано не е тренирал каквото и да било, успява да преплува Ламанша през 2006-а. Е, не завършва първи, но привлича общественото внимание и събира над един милион лири. Оттогава не спира да плува и участва редовно в събитията на Sport Relief. Като част от кампанията на Comic Relief с мотото Red Nose Day пък „Little Britain“ прави специално celebrity издание, в което Елтън Джон се шегува със своята сексуалност, Джордж Майкъл е обвинен публично в лигавост, а Робин Уилямс се преоблича като викторианска дама и открива, че това ужасно му харесва. Представяте ли си как някоя местна чалга звезда се появява в подобно предаване у нас и започва да пуска майтапи по повод собствената си зашморцаност?

Въпреки, че „Little Britain“ приключва като проект с края на първия щатски сезон, тоест през 2008-а, създателите на сериала са се залостили здраво в Холивуд и се трудят върху американските си кариери. Ако се вярва на IMDBPro, в момента се готви и някакъв техен съвместен пълнометражен филм, за който обаче не можах да открия кой знае каква информация…

Много приятна колекция от минималистични, остроумно направени постери на популярни телевизионни сериали.

Това лято не предложи особено интересни заглвия на големия екран (като изключим „Ice Age 3“), но от август месец насам започна третият сезон на „Mad Men“, при това с рекорден рейтинг. По принцип, отпускарският период не се смята за най-удачното време за сериали, но това шоу си има специална магия. Първите два сезона ги изгледах на екс тази пролет и сега чакам търпеливо всяка седмица за поредната доза.

Винаги съм си мислела, че третите сезони са сериозен капан за всеки сериал, понеже точно тогава идеите се поизчерпват, а хората с костюмите започват да гледат цифричките под лупа. Третата порция „Mad Men“ започна с летящ старт и историята се движи с добро темпо. Много се възхищавам на това, че драматурзите съумяват да вкарат основните персонажи и различните им сюжетни линии във всяка серия. Засега няма спад и в напрежението, като изключим последния засега, пети епизод, в който долових някакво мечтание по високопарните халюциногенни залитания в „Lost“. Разбира се, точно лекото накъртване е допаднало масово на американците и този понеделник, на 21 септември, света Опра ще разговаря в студиото си с двама от главните актьори, Джон Хам и Дженюари Джоунс.

Струва ми се, че голяма част от успеха на „Mad Men“ се дължи на факта, че това е авторски сериал. Матю Уайнър е съградил рекламния свят на ’60-те години по свое усмотрение, оглавява стабилен екип сценаристки, подбира внимателно режисьорите на отделните епизоди и не се притеснява да си изцапа ръцете дори с най-дребните детайли около шоуто. От друга страна, AMC са може би най-удачният канал за проект като „Mad Men“. Въпреки, че за първи път продуцират драматичен (хм, може би игрален звучи по-добре) сериал, AMC са известни със силния си фокус върху класическите кинопродукции и дори през ’90-те организират Film Preservation Festival, на който се показват редки или наскоро открити филми.

На всичко отгоре, AMC са направили много фенски сайт, където могат да се открият такива маниашки секции като ретро гайд за коктейли и флаш играта MadMenYourself.

P.S. Сериалът се излъчва в България по Фокс Лайф със заглавието „Момчетата от Медисън авеню“, но от този дублаж с налудничава интонация направо ми призлява. Ако имате възможност, гледайте „Mad Men“ в оригинал, със или без субтитри. Ще откриете цял куп политически некоректни изрази, както и красотата на позабравени думи като „neat“ & „swell“.