cinemaXP

усещане за кино

Archive for юни, 2011

MashUp

without comments

Колкото и странно да изглежда, mashup е явление в web 2.0, което е добило толкова широка популярност, че в Париж се организира специален двудневен фестивал на тази тема. В най-голямата кинозала на Forum des Images са разположени осем гигантски монитора с плосък екран и всеки може да изгледа видеата, които са разпределени тематично. Сред избраните клипове са отговорът на Обама по повод злощастния му родилен акт с откъс от „The Lion King“, най-известните миксове на „Avatar“, „Inception“ и „The Black Swan“, компилации на Дисни, mashup с 50 Cent, Snoop Dogg, Бетовен и Серж Генсбур, както и цитати на създателя на лиценза Creative Commons, Лорънс Лесиг.

В тази връзка, тези дни си мислих доста за „Super 8“. Самото гледане на филма ми достави голямо удоволствие, върна ме в детските години и ме накара да си спомня как изглеждаше киното на ’80-те, като дори Ел Фанинг ми заприлича на младата Никол Кидман. Отбелязах и всички автоцитати на J.J. Abrams и позоваванията на Спилбърг, който от своя страна преди 10 години е направил почти същото с „A.I. Artificial Intelligence“ и Кубрик, но обективно погледнато, не съм сигурна дали Кубрик би се изказал особено ласкаво за J.J. Abrams като режисьор. Разбира се, личните и професионалните взаимоотношения между Спилбърг и Кубрик са доста по-сложни в сравнение с фенбойщината на J.J. Abrams, но дали неговият култ към Спилбърг придава някаква допълнителна стойност на филмите му за зрителите, които умеят да направят тази асоциация, или напротив – лишава мнозинството от възможност да възприемат работата му обективно? Мислех си също за това абсурдно завръщане към темата за Студената война („X-Men“, „Super 8“, „Transformers 3“) и за вече натрапващото се използване на архивни кадри с Джон Кенеди („X-Men“ и „Transformers 3“) като форма на mashup. Май трябва да си препрочета Бодрияр…

Written by admin

юни 26th, 2011 at 3:32 pm

Second class prequel

without comments

Доколкото разбирам, от Fox са искали нещо по-стилничко, което да доизцеди боксофиса от първите три серии на X-Men и да изтрие срама от Wolverine, нещо от типа на „Watchmen“, само че според мен, някак не им се е получило. На пръв поглед, проблемът не е персонално в режисьора Матю Вон, който е имал възможност да докаже прословутото си чувство за хумор с цяла една смешна сцена, а именно едноминутната поява на Хю Джакман, нито в относително симпатичния кастинг от преобладаващо британски произход. Епохата е нацелена удачно, напоследък ’60-те се харчат доста покрай „Mad Men“, а и „X-Men: First Class“ прави много приятен tribute към шейсетарските епизоди на Джеймс Бонд – и като визия, и като злодеи. Документалните кадри от Кубинската криза също са интересна иновация, като Роджър Еберт дори смята, че най-добрите актьорски умения в този филм са именно на Джон Кенеди.

Проблемът е по-скоро в сценария и желанието да се угоди на феновете, вместо да се създаде нещо наистина ново и оригинално. Вярно че вселената на X-Men би могла да си съперничи с „Пътеводна светлина“ по комплексност на генеалогичните връзки и това усложнява всеки опит за сглобяване на нови истории, но вместо reboot в стила на Батман, на Матю Вон му се е наложило да се съобразява с прекалено много условия. Доста сцени са презаснети буквално от първия епизод на Брайън Сингър, но липсва мрачната им красота. Музиката пък е сходна с тази от втората серия на поредицата, но в „X-Men: First Class“ класическите мотиви по-скоро накъртват, вместо да носят усещането за епичност. Поне на фона на предишните части, триковете на мутантите стават по-разнообразни и находчиви, като младият професор Ксавие дори кара учениците си да развиват някакви вторични умения – всяко едно внимателно обяснено и представено, за да не се объркаме после, като започне мелето. Освен това, благодарение на факта, че Студената война отдавна е свършила, вече можем да се наслаждаваме на руска реч без акцент – нещо напълно невъзможно в старите филми за Джеймс Бонд, но за съжаление тези персонажи продължават да са с психологическата дълбочина на NPC-та, нищо че битката на Азазел със съветските военни може да донесе някакви бегли асоциации за „Майстора и Маргарита“.

В действителност, филмът беше забавен, но не толкова, че да ме накара да се концентрирам през цялото време върху действието. Вместо това, прекарах два часа мислейки си как в момента темата за супер героите се възражда, понеже човечеството е обсебено от идеята за оцеляване на всяка цена. Само че докато Супермен има извънземен произход, Спайдърмен е ухапан от радиоактивен паяк, а Батман е просто добре трениран гийк, мутантите от X-Men нямат никаква заслуга за специалните си способности. В повечето случаи дарбите им са вродени, но пък могат с лекота да се развият, което е перфектния начин да демотивираш всеки „нормален“ зрител в тийнейджърска възраст, който се сблъска с този франчайз. И като стана дума за младежка аудитория, доста ме подразни начина, по който „X-Men: First Class“ се опитва да назидава тийнейджърите, като им натяква, че трябва да се приемат такива, каквито са, както и че трябва да се научат да контролират гнева си. Що се отнася до намека за борбата за равни права, нека не забравяме, че когато се появяват първите комикси за X-Men през ’60-те, мнозина сравняват Магнето с Малкълм Екс, а професор Ксавие – с Мартин Лутър Кинг. В последния филм доста се коментира алюзията за равноправието между хора с различна сексуалност, но фразата „mutant and proud“ ми се струва елементарно-обидна, какъвто и смисъл да са искали да вложат в нея авторите й.

Естествено, каквото и да си говорим/пишем, в момента се твори съотвеният sequel на този prequel.

Written by admin

юни 13th, 2011 at 2:05 am

Posted in ревю