cinemaXP

Наскоро спорих с французи по повод техния национален химн, чийто текст за мен е прекалено кръвожаден. Като се има предвид че във Франция пише „Свобода, равенство, братство“ по фасадите дори на яслите, не се съмнявам, че Марсилезата се изучава и пее от най-крехка възраст, а това не ми се струва подходящо за детската психика. На моите доводи ми беше отговорено, че всеки държавен химн е с войнствено съдържание, понеже това му е целта. Възразих, че в българския химн се пее за планините и синевата на Дунава (след като през 1990-а отпадат два куплета) и в този момент си помислих, че това надали е случайно. В много страни по света кървавото историческо минало отдавна е внимателно обгледано, картотекирано и стилизирано, а след това и превърнато в изкуство. В България тези процеси са в застой и вместо да започнат някакви стъпки в тази посока, напротив, комплексните исторически събития са грижливо заметени под килима, докато единственото, в което все още сме убедени, че ако не друго, у нас поне има страш-на природа! Прави впечатление, че напоследък всъщност това е единственият повод за така нареченото „гражданско общество“ у нас да се поразмърда – ако случайно някой посегне на нея, Българската Природа.

Започвам с това дълго предисловие, защото сдобиването с деца (което беше и причината този блог да запустее през изминалата година) кара хората да погледнат на света по съвсем нов начин. Аз например осъзнах, че българското кино не може да се отдели от българската действителност и това предполага един много различен поглед от този, с който разполагат в момента наличните медии, дори и специализираните. Преди години писах един анализ за списание „Кино“ със заглавие „За новото българско кино в трето лице“, в който внимателно подхвърлям тезата, че докато възприемаме това явление като чуждо тяло, то няма как да стане част от нашата култура. Внимателно, признавам си, защото една от най-неприятните задачи по време на следването ми в НАТФИЗ беше писането за българско кино – много е тънка линията на конформизма, при която можеш да кажеш нещо ново, без да настъпиш нечии пръсти (а второто ми се случи на една конференция още във втори курс и не беше приятно преживяване). Връщайки се назад, давам си сметка, че моят подход е бил много погрешен, въпреки че членовете на въпросната общност продължават да се настъпват с голямо удоволствие, публично и vis-à-vis. Това очевидно не води до конструктивен резултат, не само защото тези хора обитават паралелни реалности и говорят на различни езици, а защото първо в обществото ни трябва да се случат много други дебати, които даже не са свързани с киното.

Може би се питате какво изобщо има да се казва по повод съвременното българско кино, в първо или в трето лице, пък и какъв е смисълът? Ако подхождате към него като зрител или пък подостряте ноктите си с филми в някой блог, то е неизчерпаем вдъхновител на жлъчни коментари. Ако обаче се занимавате професионално с кино (с други думи, изкарвате си парите от това), независимо дали живеете в България или не, вие си оставате свързани с него. Освен ако не работите в чужбина под прикритие, първият въпрос при контакт на кинофестивал или тематично събитие е „Where are you from?“, а след това, ако имате късмет, събеседникът ви може и да е чувал за Eastern Plays и/или евентуално да е посещавал София Филм Фест, но нищо повече. В този смисъл, дори и да сте гледали всички филми на Джон Касаветис или Фасбиндер и да сте в състояние да спорите за тях с най-изтънчените естети, при това на чужд език, трябва да започнете от онова, което се случва „вкъщи“. Тъй като за почти две години емигрантство не съм спряла да се интересувам от случващото се с киното в България, а и разполагам с мои методи да наваксам с последните заглавия, бих казала, че от другия край на Европа някои детайли се виждат по-добре. Без съмнение, 2012-а беше изпълнена със събития – като се започне от факта, че за първи път пропуснах СФФ, но за сметка на това работих с фестивала като партньор и натрупах доста разнородни впечатления за „опакото“ на този уж най-представителен наш форум, мине се през скандалите за субсидиите на НФЦ, споровете около преработването на правилника в комбинация с избирането на нов директор и се завърши с 31-ото издание на „Златна роза“, като отзвукът от него все още пълни списание „Кино“ и вестник „Култура“, месеци след раздаването на наградите.

Разбира се, най-интересното през изминалата година са филмите и по мое мнение най-новите продукции са апотеоз на тенденциите в българското кино от последните 15 години. Като „Джулай“, чието гледане ме подтикна да започна отново да пиша тук и който за моя изненада присъства в селекцията на десетте критици, анкетирани от вестник „Култура“. След едно десетилетие на „планински“ филми, като „Писмо до Америка“ и „Мила от Марс“, стигнахме и до „морските“. В тази нова категория попада и избраният (отново след скандал) да ни представя в категорията Оскар за чуждестранен филм „Кецове“. Нищо чудно, че при разпространението му една година по-рано отзивите бяха доста топли, но да се върнем към „Джулай“ и към тенденцията позитивната самоидентификация на българите да приема романтично-екологични нотки, които често стигат до патриотарство от възрожденски тип. Факт е, че и в двата филма има добри сценарни и визуални находки в комбинация с актьорски талант. Игнорирайки обаче детайлите, в тях виждам едни персонажи-аутсайдери, облечени като за слънчевото затъмнение през 1999-а, които задължително се борят с богатите и лоши хора и техните яки коли и мотори. Защо богатите в българската народна традиция са винаги лоши – справка с литературното ни творчество от 19-и век. (Този покъртително едностранчив поглед започна малко по малко да се разсейва благодарение на „Под прикритие“, но там се наливат сериозни пари за имиджова реклама, а и всички персонажи по подразбиране са „лоши“, та има мегдан за творчески иновации.) Съдейки по филми като „Джулай“ и „Кецове“, всички симпатични млади хора са в периферията – на географията, на обществото, на цивилизацията дори, но вместо да се стремят към промяна, те се отдават на ескейпизъм в буквалния смисъл на понятието, затова и двата разказа завършват с мръсна газ към утопичното или по-скоро бездната. Все пак, най-опасна за мен е морализаторската амбиция на авторите, изживяващи се като индивидуалисти (пресъздаващи и себе си като такива на голям екран), но всъщност израстнали и съществуващи в хранителната среда на конформизма – точно като онлайн коментиращите във форума към всяка българска медия.

Другият филм от изминалата година, който ме провокира, беше „Цветът на хамелеона“. Гледах го с голямо удоволствие, смях се, особено се забавлявах с превъплъщенията на Касиел Ноа Ашер, Михаил Билалов и Руси Чанев, а най-приятно ми беше да чета интервютата на Емил Христов в българската преса, защото тонът и възгледите му ми допадат. Някои епизоди ми навяха асоциации с ранния Жан-Пиер Жьоне, когато все още работеше в тандем с Марк Каро, както и с „Таксидермия“, но съм сигурна, че режисьор и оператор са работили много по-комплексно от това просто да правят заемки, за да постигнат тази юбер-стилна визия (това е най-честият епитет, когато филмът се коментира на английски). Ще каже човек, че „Цветът на хамелеона“ не е български филм и това вече звучи като небивал комплимент. Оттук произтича и моят проблем – оставяйки настрана хубавата картинка, за да се достигне това ниво на идейна стилизация и интелектуална игра, трябва да има основа, върху която да се положат горните пластове. Аудиторията на един чуждестранен фестивал не знае, че подобна база у нас липсва, но ние си знаем. Затова, в моите очи, това ефимерно и пъстро парфе, наречено „Цветът на хамелеона“, левитира майсторски в празното пространство на българската култура, подобно на картата на Китай, за която пише Бодриар, когато обяснява понятието симулакрум. Точно като клипа, режисиран от Валери Милев, за „Бела жига“ на Ъпсурт – всичко изглежда много добре и внимателно отработено, но тази псевдо-сепия и маниерност може да заблуди единствено някой, който никога не се е замислял има ли поп култура в България и ако да/не – защо.

В този смисъл, ние няма как да произведем „култов“ филм, поне за момента (изключвам „Баклава“, където се намесиха обстоятелствата около продукцията). Достатъчно трудно е да се появи филм, в който става дума за тук и сега, при това в големия град – не е случайно, че трите най-успешни заглавия в последните години съумяват да постигнат именно това усещане за съвременност. Освен това, надали е случайно, че „Източни пиеси“, „Подслон“ и „Аве“ са със силен автобиографичен елемент, тоест появили са се хората, които вече имат какво да разкажат, така че да заинтересуват околните или поне онези зрители, които попадат в демографското понятие „млади“. През 2012-а в тази мъжка компания от успешни режисьори се появи и едно момиче, чийто дебют е много искрен и модерен, а наградата за операторско майсторство в Сламданс потвърди това впечатление. В случая с „Вяра, любов и уиски“ автобиографичното има и негативен отпечатък, поради проблемите с организацията на материала, според мен имено заради емоционалната обвързаност на авторите (режисьор и сценарист) със сюжета, но това е филм, който аз бих препоръчала на повечето си приятели. За съжаление, дали споменаването на Спайк Лий като ментор на младата Кристина Николова дойде в повече на местните специалисти, или пък изборът на македонска актриса за главната роля (а тя според мен е сред основните достойнства на филма), фестивалният показ „Вяра, любов и уиски“ в България мина доста тихо – и на София Филм Фест, и на „Златна роза“, но за мен този филм вече е отворил достатъчно много врати на своята режисьорка и чакам с нетърпение следващия й проект. Другият филм от миналата година, който ми допадна със своята естественост и натурални типажи, е също дебют, но документален и при това на Филип Трифонов. Всъщност през май 2012-а „Водна паша“ печели награда на Българската Филмова Академия за 2011 и малко след това режисьорът качва пълна версия на филма в YouTube, където успях да го гледам, затова и за мен мястото му е при миналогодишните събития. Ако харесвате не само „Момчето си отива“, но и Георги Мишев като сценарист, мисля, че ще оцените режисьорския експеримент на Филип Трифонов и неговия начин да представи „героите на нашето време“.

Също така, освен автори като Людмил Тодоров („Миграцията на паламуда“) и Петър Попзлатев („Аз съм ти“), чиято филмография представлява отделен жанр, както и хардкор арт от типа на „Инкогнита“, в българското кино най-накрая се появи „средна класа“. Нямам предвид филми за средната класа, а такива направени с умерен бюджет и подходящи за телевизионен показ. В този смисъл, Илия Костов вече може да си позволи да бъде по-оригинален, защото през 2012-а в неговата ниша удобно се настаниха заглавия като „Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела“, „Пъзел“ и „Чужденецът“. Симптоматично е, че авторите на последните два, Иво Стайков и Ники Илиев, са второ поколение режисьори и няма нищо лошо в това, че са се обърнали към комерсиалното, доколкото то може да съществува у нас. Все пак, „Чужденецът“ взе награда на публиката във Варна, а след участие и в двата филма, хладилникът на Асен Блатечки ще е пълен поне за известно време. Още една добра новина – анимацията ни отново е на световно ниво („Демони“, „Баща“, „Rew Day“), както и документалистиката. Жалко все пак, че двата най-концептуално заснети документални филма за 2012, „Последната линейка на София“ и „Момчето, което беше цар“, се сринаха в очите на българската аудитория още преди да са получили сериозно разпространение, сред коментари за тяхната акуратност, обвинения в поръчковост и дори нелепи шеги със заглавията им. Сблъсквайки се с тях, дори сегментът, за когото са предназначени тези документални есета – културните и взискателни хора на средна възраст, не успяват да се откъснат от провинциалните предразсъдъци. Много се забавлявах с опитите за кинокритика на сайта на Григорови, чието предаване никога не съм гледала, но явно хората си имат претенции да са еталон в много отношения. На този сайт, госпожа Григорова е публикувала нещо, което според нея трябва да е „остра критика“ със заглавие „Момчето, което беше цар“ или филмът, който можеше да бъде хубав“. На финала, въпросният текст заключава: „… ще е хубаво най-после и у нас да започнат да се правят истински документални филми“. На съда сичко е ясно, да влезе БНТ!

Българското кино отдавна премина тази мъртвешка точка, в която за него се говореше само хубаво или нищо. Сега всички се упражняват в критичност за негова сметка, но рядко надничат в комуникационния вакуум зад конкретното заглавие. Аз лично често се питам какво се случи с онази енергия и непукизъм от първите филми на Людмил Тодоров, Красимир Крумов или Иван Черкелов. Поглеждайки назад, налагайки филмография върху исторически събития, като че ли след „Всичко от нула“ в българското общество нещо се счупи безвъзвратно. След като обаче прочетох едно наистина необичайно интервю с младия режисьор Павел Веснаков в Другото Кино, надявам се, че тепърва ще преболедуваме един мъчителен и необходим период на социално кино, а после… светът е наш, както би казал Батко Стоименов.