cinemaXP

Ако току що сте изгледали с въздишка на облекчение 103-ия епизод на „30 Rock“, докато страдате заради непредвиденото забавяне на „Mad Men“ и рефрешвате сайта на „Breaking Bad“ в очакване на следващия сезон, ви препоръчвам „Treme“ като лекарство за телевизионна абстиненция. Както обикновено, HBO задоволяват и най-изисканите вкусове с многопластов сюжет и мащабна реализация, а в случая става дума за една доста рискована тема – Ню Орлиънс след Катрина. Епизодите са едночасови, като първият сезон имаше 10 серии, а за втория, чието излъчване започна в края на април, са предвидени 11. Сериалът имаше по две номинации за Emmy и Grammy, но вероятно заради политически неудобното внушение и високия си стил се размина със статуетка.

Ако още не се чувствате достатъчно зарибени, нека пристъпим към фактите. Създателите на „Treme“ са Дейвид Саймън и Ерик Овърмайер, а най-известният им съвместен проект досега е „The Wire“ (същия, за който доста критици твърдят, че е най-добрият американски сериал изобщо). Техният интелектуален подход изисква съответната режисура, затова те канят за различните епизоди имена като Агнешка Холанд, Тим Робинс или Брад Андерсън, а няколко от сериите са поверени на Саймън Селан Джоунс, под чиято компетентна супервизия са снимани небезизвестните „Generation Kill“, „Boardwalk Empire“ и „The Borgias“. Актьорският състав също е от тежката артилерия и можете да видите Джон Гудман като писател в криза, Мелиса Лео като неговата съпруга адвокат, Стив Зан като инфантилен DJ, любимия ми Дейвид Морс като полицейски шеф и Михиел Хайсман, отсрамващ холандските мъже в световен план, като уличен музикант с влечение към наркотиците. Към тази приятна компания се прибавя контингентът на „The Wire“ в комбинация с огромно количество джаз музиканти, които играят себе си.

Това, заради което този сериал ми е много интересен, е паралелът, който всеки живял през 90-те в България може да направи с една ситуация като Катрина. Природни бедствия е имало и винаги ще има, но е любопитно какво се случва в едно „цивилизовано“ общество, когато по някакви външна причина нахлуе хаосът. Вероятно си спомняте репортажите и критиката към Джордж Буш за това, че Луизиана очевидно не е сред приоритетите му, щом позволи на местното население буквално да се избие помежду си от глад и безизходица. „Treme“ не спестява нищо от тази грозна истина, затова и сериалът е получил благословията на местните зрители, но освен криминални разследвания, социална критика и политически игри, в сюжета са преплетени още любов, семейни взаимоотношения, етнография и най-вече музика. Вторият сезон е по-мрачен от първия, защото по сценарий е изминала повече от година след ураганните бури, а бюрокрацията и застрахователите продължават да са сред основните антагонисти. Дори шапката на новите серии е различна – деликатно разкрасените с мухъл надписи са заменени с документални кадри от Ню Орлиънс като контрапункт на фриволния текст от музикална тема.

Другата полза от сериала, лично за мен, е фактът, че мога да науча много любопитни подробности за една култура, която е различна от клишетата за Америка, с които сме свикнали. Ню Орлиънс е средище за различни етноси, върху които се усеща силното влияние на Франция, Хаити, Кейджън и Африка (спомнете си „Angel Heart“). Към това прибавете джаз-бохемата, световно известната кухня, мелодичния акцент и туристите по Бърбън стрийт. Неслучайно кулминацията и в двата сезона на „Treme“ досега е традиционния фестивал Марди Гра, който преплита пътищата на всички персонажи. С други думи, една от най-симпатичните задачи на сериала е маркетингова и щом дори и аз се зарових за рецепти със скариди и смокини, значи мисията е изпълнена.

Традицията с ембиънт партитата в Дома на киното се завръща със страшна сила. Този петък отново ще има повод за избухване при наличието на цяла нощ неми филми и музикални сетове. Разбира се, този вид удоволствия са само за ценители, но атмосферата на подобни събития е нещо, което на мен лично много ми липсва в социалния живот на София през последните няколко години. Списък с филмите и музикантите може да намерите тук.

Алексо Петров се завърна в България след четири години изгнание и представи „Баклава“ в едно скоростно ъндърграундно турне из цялата страна. Все пак няколкостотин зрители е по-добре от няколко, а съдейки по отразяването в медиите и Фейсбук страницата на събитието, полемиката все още е епична. Паралелно с това, британците от The Attic Room успяха да организират показа на „First Orbit“ едновременно по цял свят и така да отбележат подобаващо 50-годишния юбилей от първия полет на човек в космоса. За 48 часа филмът е гледан в YouTube от над два милиона потребители. Също така, тези дни Арт Фест разпратиха информацията, че в идната седмица, от 15 до 22 април, дългоочакваната „Пина“ ще бъде показана у нас „ексклузивно“, тъй като същинската премиера е насрочена за септември. Go figure.

Благодарение на колективните усилия на Мариана Христова и сдружение Позор, фестивалът за Северно кино ще се състои и тази пролет. Пълната програма с избраните заглавия от Скандинавските и Прибалтийските държави може да откриете тук. От тази селекция съм гледала единствено „Изкушението на Свети Тони“ и не мисля, че бих го издържала отново, но „Повечето хора живеят в Китай“ и „Съзряването на Ерик Ницше“ ми се струват доста интересни.

Снимка: Стефан Галибов / stefangalibov.blogspot.com

Когато се срещаме с Йордан Тодоров, официалната част от София Филм Фест вече е приключила и можем да обсъдим първото му ФИПРЕССИ жури на спокойствие. С Данчо се познаваме отдавна – когато все още ъпдейтваше редовно блога си и работеше като журналист в „168 часа“. В момента пише като freelancer за най-популярните български списания, а във филмографията си има два документални проекта като режисьор, и двата продуцирани от Мартичка Божилова.

Нека да започнем с това защо реши да кандидатстваш за членство във ФИПРЕССИ?

Всъщност, официално все още не съм член на ФИПРЕССИ – доколкото знам, кандидатурата ми е висяща, така да се каже. А защо изобщо съм решил – както знаеш, аз съм завършил Кинознание и смятам, че всеки човек, който се занимава с нещо подобно, трябва да е част от някаква общост. По същата причина станах член и на Съюза на българските филмови дейци, сектор Критика, защото се чувствам като част от тази общност, колкото и да е трудно да я наречем точно така в България.

Какви са очакванията ти от ФИПРЕССИ като организация, какво знаеш за нея?

Тази асоциация в момента е точно на 80 години. Първоначално е сформирана като федерация на изданията, в които се пише за кино. Това е най-старата съсловна организация в нашия бранш и съответно за мен е въпрос на чест да съм част от нея. Както разбирам, в България много хора не членуват във ФИПРЕССИ поради една основна причина, а именно, че не говорят нито един от двата официални езика в организацията, френски и английски.

А как точно се случи така, че те избраха за ФИПРЕССИ журито на София Филм Фест?

Един ден Антония Ковачева, с която се познаваме от няколко години и която е наясно в общи линии за това с какво съм се занимавал, тоест тя имаше решаваща роля и при приемането ми в Съюза, та тя ми се обади и просто ме попита дали имам нещо против това да предложи кандидатурата ми за член на журито на феста. Аз, естествено, нямах нищо против, дори се почувствах много поласкан, че са се спрели точно на мен, още повече че това е първото ми жури изобщо. Около една седмица по-късно Тони потвърди, че аз ще съм един от тримата в журито. В тази връзка може би е добре да спомена нещо и за другите двама?

Да, това е следващият ми въпрос.

Освен мен от българска страна, за членове на журито бяха избрани Мустафа Горгюн от Турция и Габриеле Барера от Италия. Мустафа е може би един от най-известните турски журналисти, който пише за кино. Има собствен блог с впечатляващите 60 хиляди посещения на месец, но той го рекламира основно по телевизията, тъй като всяка седмица има петминутна рубрика в една от националните им телевизии. Както обаче самият той призна, не печели нищо от блога си и когато го попитах защо, ми обясни, че в Турция бизнесът с онлайн рекламата не е особено развит. Иначе в продължение на дълги години Мустафа е бил редактор на турското издание на „MAX“, което е фалирало, тъй като, както той ми каза, турците не четат мъжки списания. В момента пише за „Esquire“, но, по неговите думи, хонорарите са много ниски. Стана дума за това дали в Турция човек може да се издържа с писане за кино и явно там положението е аналогично, дори и по-зле. По съвсем друг начин стои въпросът в Италия, защото с Габриеле също коментирахме тази тема. Според Габриеле, в Италия има минимум десет специализирани издания за кино, включително и такива за B-movies. Тоест, човек, който пише там като freelancer за кино, ако е достатъчно сериозен и има редовен приток на ангажименти, може да печели доста добре. Не знам дали това би стигнало, за да си купиш Vespa например, но в Италия има организация, която е регламентирала минималното възнаграждение за пишещите на свободна практика.

Обикновено, когато се сформира жури за фестивал, се избира един местен журналист или кинокритик, който формално да изпълнява функциите на домакин. Как се чувстваше в тази роля?

Вероятно ще кажа неща, които знаеш, но те са логически свързани с въпроса ти. По принцип ФИПРЕССИ журито е съставено от три до пет души.

На по-големите фестивали има и по-големи журита.

Да, в Кан или Венеция част от журито се занимава с отделна секция от фестивала, но когато са само трима души, няма председател или президент, поне в нашия случай нямаше такъв човек. Определено Габриеле беше поел тази отговорност, понеже е най-опитен в журирането, а и дългогодишен член на ФИПРЕССИ. Все пак аз, бидейки от България, малко или много се чувствах длъжен да се представя наистина като домакин и, доколкото имах възможност, да улесня престоя на колегите си, да го направя по-приятен. Като цяло, мисля, че нещата протекоха доста гладко. Също така, не сме имали много разговори по време на самия фестивал, понеже, струва ми се, никой не искаше да повлияе на другите, макар и косвено, с някакви свои предварителни заключения. Един от филмите в нашата програма нямаше субтитри на английски, става дума за „The Woman with a Broken Nose, но впоследствие Мустафа и Габриеле го гледаха във видеозалата в Гранд Хотела. Така че дори и в това отношение организацията беше добра.

Забавното беше, че аз самият пропуснах едно заглавие – причината беше в това, че имах ангажимент на София Мийтингс, затова изтървах прожекцията за „Sound of Noise“, а така се случи, че впоследствие връчихме наградата точно на този филм и той дори се превърна в мой личен фаворит. Така по ирония на съдбата го гледах половин час преди награждаването.

Как ти се стори София Филм Фест отвътре – предполагам, че редовно се акредитираш като журналист за това събитие в последните десет години?

Тази година определено имах възможност да погледна фестивала по-задълбочено отвътре. Първо, отговорността е съвсем различна. Като журналист мога да избирам филмите, които гледам, да си направя собствена селекция, въз основа на която да напиша някакъв текст, поне така е било в предишните години. В нашия случай разполагахме с 14 заглавия, с фиксиран график за прожекции и събития, отговорността е по-голяма. Колкото и да имаш някакви лични пристрастия, в крайна сметка награденият филм трябва да отговаря на повече условия от това просто да ти харесва лично на теб. Аз, да кажем, също си имах фаворити от състезателната програма…

Например?

Например турският филм, „White As Snow“, или „The Day I Was Not Born“. Важно условие за награждаването на един филм с награда на ФИПРЕССИ е да се вземе предвид факта дали е бил награден вече на друг фестивал със същия приз. Разбира се, не е изключено понякога отличието да се даде на един и същи проект, на различни фестивали, но стремежът е да се избягва повторение. Ако това условие не съществуваше, аз лично бих подкрепил „The Day I Was Not Born“, но доколкото знам, този филм вече има награда от кинофестивала в Монреал. Като цяло, този поглед отвътре определно беше интересен и то за фестивал, който смяташ, че познаваш добре.

По време на София Филм Фест се проведе тази прословута среща с генералния секретар на ФИПРЕССИ, Клаус Едер, и си спомням, че някой ти подхвърли „И да настояваш за българския филм!“ Ти самият имаше ли усещане за отговорност, че трябва да лобираш за българското кино?

По-скоро не. В нашата програма имаше три български заглавия – „Подслон“, „Тилт“ и „Лов на дребни хищници“. Първите два филма ги бях гледал преди, възприемайки ги съвсем безпристрастно, защото иначе контекстът на състезателната програма е различен, но определено не се чувствах склонен, или длъжен, или дори повлиян от това изказване, че да лобирам за българското кино. В крайна сметка, тук нещата са поставени в съвсем друга плоскост, на подобен фестивал има толкова много други добри филми, така че човек може да направи доста по-широк избор. Според теб това насериозно ли беше?

Да, според мен беше насериозно. Смятам, че в последните години тук има такава традиция да се подбутват местни продукции, а това не ми се вижда добра практика, защото някак дискредитира качествата на съответния филм.

Аз честно казано не съм забелязал подобна тенденция, наистина тази година голямата награда беше присъдена на „Подслон“, но в журито имаше само един българин. Може би наистина това се случва с цел да се даде възможност на младите режисьори да се наложат. Надявам се все пак журито да е било достатъчно безпристрастно. Иначе в нашето жури нямаше изявено желание да наградим някое от българските заглавия, въпреки че ги коментирахме.

Според теб на какви естетически условия трябва да отговаря един филм, за да бъде селектиран за наградата на ФИПРЕССИ?

Според мен най-важното качество е иновативността, доколко този филм е свеж и оригинален. Тук включвам всичко – режисура, драматургия, актьорска игра, операторска работа и така нататък. Винаги можеш да направиш разлика между филм, който харесваш, просто защото той по някакъв начин те е докоснал, но в същото време не е кой знае колко иновативен като изразни средства, и филм, който е различен. Ще ти дам пример с „The Day I Was Not Born“ и „Sound of Noise“. Сюжетът на първия определено ме докосна, но в същото време филмът е заснет с по-стандартни средства, даже, ако щеш, и драматургията е традиционна, докато вторият те въвлича още от самото начало. В първите пет минути вече знаех, че ще наградим „Sound of Noise“, бях на път да се обадя по телефона на Габриеле и да му кажа: „Ами да, наистина това е нашият филм“. Той абсолютно те засмуква и те хвърля в някаква паралелна реалност, едновременно абсурдна и достоверна.

Каква според теб тогава е разликата в критериите за наградата на ФИПРЕССИ и наградата на основното жури?

Това е добър въпрос… Вероятно критиците, като хора, които гледат доста филми, имат малко по-различни критерии от режисьорите или актьорите, но честно казано, за мен би било трудно да ги изброя. Не е невъзможно и в двата случая да се избере един филм, но много често става обратното. Все пак критиците са гледали кино години наред и доста трудно можеш да ги впечатлиш, затова според мен призът на ФИПРЕССИ наистина има своята тежест. Аз самият си говорих с режисьорите на филма, който ние подкрепихме – Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон, и им казах как „Sound of Noise“ е бил избран единодушно, а те ми благодариха, защото според тях е много трудно един филм да допадне едновременно на трима различни души.

Точно това исках да те попитам – как точно процедирахте при взимането на решение, имахте ли разговори или използвахте точкова система?

Нямахме точкова система, но аз предложих една система на действие, която впоследствие се оказа сполучлива. В деня, в който трябваше да вземем финалното решение, всеки написа на едно листче три фаворита, като ги класира в обратен ред, от трето до първо място, след което търсихме съвпадения. Ако някой от филмите беше събрал повече точки, даже и ако е бил класиран на второ или трето място, щяхме да изберем него.

Как точно беше подредена твоята класация?

Моята изглеждаше така: 3. „The Day I Was Not Born“, 2. „White As Snow“, 1. „Sound of Noise“. Оказа се, че сме напълно единодушни за първото място, така че цялата процедура ни отне не повече от десет минути.

А при тази среща с Клаус Едер по време на феста, какви бяха твоите впечатления за ситуацията във ФИПРЕССИ, за бъдещето на тази организация?

На първо място, това е организация с много голяма история, но останах с впечатление, че в момента ситуацията е в стил one-man band. Това, което аз смятам, е, че трябва да се привлекат повече хора към тази асоциация, най-малкото за да се занимават с различни дейности, като да кажем поддръжката на сайта. Струва ми се, че сайтът, който така или иначе е лицето на тази организация, може да бъде направен по-динамичен и както каза Клаус, за това не е нужно да има специално заделена сума. Парите, разбира се, винаги са важни, но този проблем може да бъде решен с crowdsourcing. Иначе това, което Клаус сподели за кризата в момента и за закриването на журита, мисля, че е валидно за всички области в киното и на изкуствата въобще.

Как смяташ, какво е бъдещето на професионалната кинокритика? Мислиш ли, че всеки, който иска да се занимава с това, трябва да се ориентира към интернет като медия, или напротив, борбата за напечатаното слово трябва да продължи?

Може би първо трябва да започна с това да щрихирам набързо ситуацията в България – такава, каквато аз я виждам. Според мен, в последните около 15 години, с появата на лайфстайл изданията и електронните медии, едва ли не се създаде мнението, че всеки може да бъде кинокритик. ОК, доста хора не се наричат точно кинокритици, но имат самочувствието на такива. Пак ще се върна към този мой колега в журито от Турция – неговото образование не е свързано с кино, но очевидно се занимава с това и го канят в журита на ФИПРЕССИ. Аз самият смятам, че ако човек иска да пише текстове в областта на кинокритиката, това по никакъв начин не е задължително да е свързано с образованието му. Всичко зависи от индивудиалното желание да се самообразоваш, информираш, усъвършенстваш и така нататък. Иначе, ако трябва да се върна конкретно към твоя въпрос, дали един текст е напечатан или в електронен вид, за мен няма особено значение. Тежестта на този текст е свързана основно с аудиторията, която го чете. Както знаеш, аз самият пишех онлайн в продължение на доста време, защото винаги съм разсъждавал така – не е ли по-добре да пишеш в интернет и да те четат 60 хиляди души, както в случая с Мустафа, отколкото да пишеш за печатна медия и да те четат 1000? Много бих се радвал, ако в България има печатно издание с 50-60 хиляди читатели, за което аз да пиша като кинокритик, но мисля, че това не е реалистично, не и в момента.

Снимка: Гео Калев / Студио Фо

Както всяка година, София Филм Фест е сбор от положителни и негативни емоции. За добро или за лошо обаче, сега за първи пъти имах възможност да посветя почти цялото си време на фестивала и дори успях да гледам над 20 заглавия, както и да събера доста пъстри впечатления. Възможно е в някои от точките по-долу да се повтарям от предишни години, но хей – снимката на прес баджа ми е от 2002-а…

+ Като за начало, селекцията беше доста по-хомогенна и стойностна спрямо последните няколко години. Не знам дали причината за това е свързана с факта, че екипът е подходил реалистично в условията на криза, но аз лично успях да наваксам с всичко пропуснато от фестивалите през последните една-две години. Равните дози класика, комерсиално кино и балкански находки носят усещане за пълноценно преживяване, а традиционно силни секции като Големите надежди, Големите майстори и Голямата петорка биха вдъхвали още повече доверие, ако се преименуват с малко въображение. Една от любимите ми програми тази година беше документалната и смятам, че решението тази селекция да се повери на Андрей Паунов и Борис Десподов е голяма крачка напред в правилната посока. Не всички избрани от тях филми бяха на необходимото техническо ниво, но историите бяха страшно занимателни, а може би аз просто остарявам – като цяло напоследък документалното кино ми става все по-интересно, така че сега след края на феста знам много повече за Берлускони, Тито, Хю Хефнър и правата на жените в Индия. Другият голям плюс за мен беше наличието на толкова много български заглавия във всички програми и да, някои от тях наистина си струва да се гледат. За мен лично най-приятната българска прожекция беше премиерата на „Манчестър Юнайтед от Свищов“. Усещането да седиш в залата с екипа на филма, с техни приятели и с напълно непознати зрители, които искрено се забавляват, може да зареди с оптимизъм даже и дългогодишни скептици като мен.

– И както всяка година, на всички нива във фестивалната организация цареше обичайния хаос. Нямам предвид задължителното забавяне с обявяването на заглавията или гостите, но разни технически грешки в каталога или програмата ми се виждат недопустими за един екип, който работи в продължение на 15 години по дадено събитие. Заради една подобна грешка например така и не догледах финала на „The Poll Diaries“, тъй като изобщо не ми хрумна, че в описанието на филма може да пише 127 минути, а в брошурата с програмата – 105. Ако някой го е гледал – нека да бъде така любезен да разкаже какво се случва накрая 🙂 Също така, докато се радвах на това, че повечето Фейсбук статуси на София Филм Фест са на български и английски, за пореден път установих, че този фестивал не е предвиден за чужденци и те някак не са приоритет, нищо че по правило са основни персонажи в прес-рилийзите. Изключвам липсата на английски субтитри при голяма част от прожекциите под предлог, че тези филми са закупени за разпространение в България. Хайде, да кажем, че и пресконференциите нямат нужда от превод, но да имаш ежедневно издание на хартия и то да е само на български, при наличието на над 100 задгранични гости, е непрофесионално. Убедена съм също така, че всеки чужденец би предпочел вместо бутилки с вино в чантата си или шофьор от/за летището, да разполага с изчерпателна информация на английски за фестивала и за всички събития, свързани с него.

+ Една от приятните изненади на тазгодишното издание на кинофестивала, беше програмата Психоанализа и кино, която започна с лекция на професор Андреас Хамбургер. Доколкото разбрах, това е инициатива на Мюнхенската академия за психоанализа и психотерапия, която се осъществява с помощта на Музея на киното в Мюнхен. Самата лекция беше доста обща и обхващаше теми от образа на психотерапевта в поп културата до изкуството като алтернативна реалност. За конкретния метод, по който се избират и обсъждат филмите, все пак получихме повече информация в Q&A с немския лектор след изложението му. Някои детайли не ми станаха съвсем ясни, затова избрах една от прожекциите в програмата към Психоанализа и кино, тоест отидох да гледам „Drei“ в претъпкана с психолози зала, за да чуя как протича дискусията след филма. Този експеримент приключи безславно и алкохолно след репликата за това как всички сме станали свидетели на „перверзия в центъра на София“. В действителност, даже не съм убедена, че „Drei“ е наистина удачен избор за психоаналитична интерпретация, тъй като според мен Том Тиквер си е разчистил сметките по приятно-ироничен начин с жените, семейството и цялото немско общество.

+/- За мен самата сред най-важните събития в тазгодишното издание на София Филм Фест беше режисьорската версия на „Тенекиеният барабан“. Нямах възможност да остана на разговора с Фолкер Шльондорф след прожекцията, но си купих автобиографичната му книга от Колибри и в момента я чета. Що се отнася до филма, за съжаление вече никой не може да работи с такава свобода. Изобщо не искам да си представя какво би се случило, ако в наши дни някой заснеме дете, което се целува с джудже, и покаже тези сцени на голям екран. От другите филми, които си бях набелязала, наистина много исках да гледам „Пина“ и все още недоумявам как 3D-то на Вим Вендерс се е оказало несъвместимо с 3D-то у нас. Поне не се наложи горкият човек да бере срам в София, защото по съвпадение се оказа, че няма да присъства на феста, както и Клод Льолуш, а също и Алексей Учител. За последния най-много съжалявам, защото беше единственият, чието име попълних в бланките за интервю в прес офиса на фестивала. От Ротердам насам съм се потопила в руското кино и много ми се искаше да направя един по-подробен текст, базиран на евентуален разговор с Учител. Оттук-оттам се чуват мнения, че последният му филм, „Край“, е свързан с новата путинска стратегия за патриотично кино (което съответно е порядъчно субсидирано), но на мен ми харесва историческия контекст в почти всички проекти на Учител и изобилието на чеховска атмосфера.

-/+ Естествено, няма фестивал без партита и тук е момента за още един амбивалентен параграф. Ако сте от онези хора, които години наред са се чудили какви са тези прословути сбирки за отриването и закриването на София Филм Фест, не е нужно да изпитвате съжаление, че сте ги пропуснали. На мен ми беше достатъчно само едно подобно парти, за да се закълна тържествено, че повече няма да отида на друго. Нямам нищо против Стефан Китанов, който свири на китара и пее съвсем прилично, но смятам, че не заслужавам да слушам Васко Кръпката, освен ако не ми се плащат вредни за това. От друга страна е похвално, че организаторите на феста бяха решили да отворят зала Мати’Д за външни хора и че бяха ангажирали диджеи на възраст под 40 години за всекидневни соарета. Иначе в Sofia Live Club се заформиха няколко много приятни събития около Миленита, съвместното парти на „Тилт“ и „Подслон“ и концерта на Баба Зула. Кино на чорчик пък се очерта като фестивалното off и все още съжалявам, че не успях да отделя нито една вечер за техните „бунтарски“ партита.

Така като гледам, плюсовете са повече от минусите. Ще се въздържа от дълбокомислени препоръки, понеже тукашната реалност е от тази, която човек до голяма степен не може да промени, но за сметка на това трупа мъдрост, или поне – драматургичен материал, а в най-лошия случай може да се поучи от чуждите грешки. Очаквайте още един текст за феста – интервю с Йордан Тодоров, член на журито на FIPRESCI, което на 12-и март връчи наградата си на „Sound of Noise“.

Каква трябва да е съвременната филмова критика, какви са възможностите на социалните мрежи за финансиране на аудивизуални проекти, каква е целта на кинофестивалите изобщо? Това са въпросите, които си задава един престижен форум като Ротердамския фестивал, когато навърши 40 години. Последното издание мина под мотото XL и освен изобилна юбилейна програма, предложи и доста интересни теми за размисъл.

В последните две-три години една от основните теми, за които се шушука на всяка фестивална сбирка, е с колко точно е бил намален бюджета. Цифрите, които дочух тази година в Ротердам, прозвучаха страховито, но съдейки по картата с всички 40 локации и пълната програма с изложби, концерти и паралелни събития, фестивалният директор Рутгер Волфсон се е справил блестящо. Друг е въпросът, че като че ли това издание сложи край на романтичния период в историята на IFFR. Започнал в началото на 70-те години с малките претъпкани зали на Lantaren/Venster, фестивалът в Ротердам винаги е покровителствал некомерсиалното кино, особено ако е произведено в държави, където често изобщо липсва политика за финансиране на изкуство. Когато пристигнах за първи път в Ротердам преди две години, първата ми прожекция беше именно в Lantaren/Venster и веднага се влюбих в това място, но от няколко месеца комплексът е преместен в нова и лъскава сграда, стратегически отдалечена от центъра на фестивала De Doelen – толкова отдалечена, че въпреки примамливите партита, така и не събрах сили да стигна до нея. И не само това, като цяло тази година фокусът се премести към широката аудитория – с програмата за деца Not Kidding, модната селекция Out Of Fashion, фестивалното iPhone приложение и „Черният лебед“, който за всеобщ ужас постоянно атакуваше челното място в зрителската класация и едва в последния момент отстъпи на „Incendies“.

Привличането на „масите“ към изискано киноманско събитие като фестивала в Ротердам обаче има няколко функции. През 2010-а една от основните инициативи на IFFR беше проекта за копродуцентска мрежа CinemaReloaded. С големите очаквания обаче дойде и разочарованието от вялата реакция на публиката. За една година бяха събрани по-малко от 30% от предвидените суми. От първоначалната тройка режисьори Пипилоти Рист се отказа, а заместилият я Хармони Корин донесе доста положителен PR, но си тръгна още по-скоропостижно. Така тази година „оцелелите“ Алексис Дос Сантос и Хо Юханг представиха онова, което са заснели с наличното финансиране. Двойната премиера се проведе по време на фестивала и беше отпразнувана бляскаво, но като се имат предвид ниския бюджет, кратките срокове и неяснотите около проекта, за доста колеги резултатът е меко казано незадоволителен. Като копродуцент на No One Is Illegal, аз лично смятам, че Хо Юханг е успял да направи най-доброто при създалата се ситуация, пък и поне за мен филмът е забавно-образователен. Все пак, през изминалата година тайно се надявах на повече постове в блоговете на режисьорите, на повече интерактивност и прозрачност около продукцията.

Вместо да скръстят унило ръце, организаторите на IFFR решиха да вдигнат мизата. Тази година се анонсира създаването на Tiger Film Mecenaat – специален фонд, който ще се управлява от фестивака съвместно с Prins Bernhard Cultuurfonds. В този фонд всеки може да внесе 300 евро, като със събраните суми ще субсидират различни фестивални дейности, а освен лично удовлетворение, участниците в подобно начинание получават ред данъчни облекчения. Създаването на такъв фонд в Холандия именно в този момент съвсем не е случайно. Новото правителство дава заявка за крайно дясна политика и неотдавна беше съобщено, че за следващите пет години в културния сектор ще се вложат с 200 милиона евро по-малко от предвиденото. След високопоставените подмятания, че Ван Гог не е получавал държавна издръжка, за да рисува, последваха масови демонстрации в различни холандски градове, но без резултат. С присъщата си дипломатичност и обективност, Рутгер Волфсон коментира ситуацията по следния начин: „Ако успеем да съберем пари, браво за нас. Ако пък начинанието не е толкова успешно колкото се надяваме, ако дори ние не можем да го направим, въпреки че сме голямо културно събитие, свързано с киното като достъпна медиа, значи не е реалистично да се очаква, че толкова скоро в Холандия може да настъпи културна промяна и че хората биха могли да изземат функциите на правителството що се отнася до субсидиране на изкуствата.“

Няма какво да се заблуждаваме, кризата е не само финансова, но и ценностна, като изведнъж се оказва, че обетованият Запад не се вълнува чак толкова от висока култура, както тук тайно си фантазираме. Това проличава ясно в начина, по който през последните няколко години се пише за кино. Масово изкуство означава и масова критика, като в повечето случаи става дума за добре платен PR. От 2009-а насам Дана Линсен, главният редактор на едно от най-големите филмови списания в Холандия – Filmkrant, работи по инициативата Slow Criticism. Нейната мрежа от contrarians се опитва да отвоюва повече екранно и медийно пространство за неконвенционалното кино по цял свят. Тази година Дана модерира в Ротердам дебата Out Of The Comfort Zone, чиито две части могат да  бъдат гледани онлайн тук и тук. Най-общо проблемите са следните – в стремежа си да оцелеят, съвременните медии не рискуват с текстове за некомерсиално кино. Съответно, публиката има все по-малко достъп до тези филми, а дори и да успее да ги види, не знае в какъв контекст да ги постави. Тук въпросът е трябва ли да има „тълпа“ и „елит“, когато става дума за гледането на филми, или напротив – за да може един кинокритик да бъде взиман насериозно, трябва поне да познава онова, което е най-популярно, без предразсъдъци и високомерност. След като на няколко пъти гледах дебата в YouTube, си мисля, че самото поставяне на тезата ние-те вече носи романтичния повей на неравната битка и това по-скоро би отблъснало онези, които се колебаят. Съвременната кинокритика има отчайваща нужда от нови комуникационни канали и от това да респектира аудиторията с познание и аналитичност, без да парадира с употребата на „изми“, само че както е известно, казването на сложни неща по прост начин всъщност е най-голямото предизвикателство.

На фона на тези дилеми, IFFR очерта една напълно нова тенденция, за която от години се говори, но досега не съм присъствала на фестивал, който да даде толкова категорична заявка. Става дума за новите аудиовизуални средства и за това как с тях би могъл да се промени начина, по който се разказва една история. Моите преподаватели в НАТФИЗ твърдяха, че каквато и технология да се появи, човекът с неговите възприятия ще си остане същия, затова всичко по тази тема би било просто спекулация. В случая обаче не става дума за конкретно нововъведение като split-screen в стил Майк Фигис, 3D или нелинеен наратив, а за една неочаквана свобода в начина, по който се конструира сюжета. Типичното за Ротердам slow cinema тази година отстъпи пред наративните експерименти, които очевидно бяха толкова успешни, че дори получиха награди в различни категории. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще започна с филма на Никола Провост, „Stardust“, който спечели един от трите Тигъра в късометражната надпревара. Режисьорът е използвал скрита камера и е заснел кадри в Лас Вегас, които показват напълно рутинни дейности или знаменитости като Джон Войт, Джак Никълсън и Денис Хопър. Материалът е така монтиран и озвучен, че да създаде усещането за автентичен трилър и ефектът е наистина невероятен.

Другият филм, който също ме впечатли, е „Water Hands“ на Владимир Тодорович. Заснет с Canon 550D, плътната му текстура е като хипнотичен напев с редуващи се кадри от Сингапур и Черна гора. Един китайски моряк, чието лице никога не виждаме в кадър, улавя с камерата си всичко, което му се струва интересно, пътувайки из Балканите, и описва видяното на своята любима. Тя му отговаря от Сингапур, като го укорява, че се прехласва по пейзажи и легенди, които нямат нищо общо с тяхната култура. Приканва го да се завърне при нея, в тяхното добре подреденото ежедневие. В техния спор се ражда този красив филм, който е много различен от онова, което е правил Владо досега. За да си представите тематичния и стилистичен контраст във филмографията му, имайте предвид той преподава в NTU в Сингапур и в продължение на години разработва компютърни модели, с чиято помощ могат да се създават така наречените generative movies.

Двама руснаци, операторът Павел Костомаров и документалистът Александр Расторгуев решават пък да заснемат филм без режисьор. Локацията е Ростов на Дон, а името на проекта – „Я тебя люблю“ (интересно, че нито един от тези филми няма страница в IMDB). Правят кастинг сред обикновени местни хора, раздават им по една малка дигитална камера, като ги инструктират накратко за това как да се държат и какъв тип сцени са нужни. Участниците бързо забравят за това, че са пред обектива на собствената си камера и спират да играят още след първите няколко дни, така че аз лично успях в рамките на час и половина да си преговоря всички основни псувни и обиди на руски. Интересното е, че вместо да се получи фалшивия ефект на reality шоу, всяка емоция изглежда автентично, дори шокиращо. Все още съжалявам, че не успях да гледам „Я тебя люблю“ на публична прожекция и да чуя повече факти от самите автори, но поне мога да се утешавам с интервютата им онлайн. Все пак, доколкото разбрах, този път дори руската публика в Ротердам, която е крайно взискателна към онова, което се показва на фестивала, е била във възторг.

„Finisterrae“ обаче го гледах на прес прожекция и не си спомням друг път да съм се смяла така в компанията на толкова много кинокритици. Това си остана любимия ми филм от официалната състезателна програма и както и очаквах, една от статуетките отиде за него. Неслучайно журито го нарече „ghost“ и „outsider“, но нямаше как да не го наградят. Също така, не е изключено да прочетете доста негативни ревюта, защото историята за два призрака, които обикалят из снежната испанската пустош на кон и разговарят на руски очевидно не може да се възприеме аналитично, а само със сърцето. „Finisterrae“ е пълнометражен дебют за Серхио Кабалеро, който е по-известен като един от директорите на музикалния фестивал Sonar и разбира се, освен визията, саундтракът е също на ниво. Дресировката на животни, която е използвана по време на целия снимачен процес, също е изумителна и придава съвсем нов пласт от значения към един наглед евтин и минималистичен експеримент. Ако някога пък имате шанс да гледате филма, непременно изчакайте да чуете финалните надписи. Ето и един от любимите ми моменти:

Странни бяха тези няколко дни в Ротердам тази година, особено като се има предвид, че реших да ги запълня основно с балканско и руско кино, но очевидно и в киното границите вече не съществуват в предишния си вид. Оказа се, че сред най-добрите ми попадения са документален филм за Перестройката, заснет от американка, испански филм озвучен на руски и компилация от документални кадри с Чаушеску, монтирани от един от най-известните румънски режисьори, който от години живее в Германия. Светът се променя, а с него – филмите и фестивалите. Остава да видим накъде…

Заглавието на фестивала може да изглежда като оксиморон, но thumbs up за третото издание, за което Здравко и Ангел са селектирали наистина най-доброто от близкоизточното кино в момента. Пълната програма можете да намерите тук. Билетите са на ретро цени, а програмирането изглежда доста удачно (особено за хора с екзотичен график като моя). Калабалъкът стартира от утре и този път съм си обещала, че ще хвана поне 1 прожекция…

Докато медиите се пълнят с годишни класации за най-някаквите филми, а в пощата ми се събират призиви за освобождението на Джафар Панахи или празнични честитки от десетки кинофестивали, ще използвам момента да ви досадя с моите лични киномански събития за 2010-а.

Като цяло годината беше доста безлична и разочароваща откъм заглавия, но мога да кажа, че за мен тя започна емоционално с „Up in the Air“ и завърши обнадеждаващо с „Monsters“. Най-очакваният филм за мен беше „Womb“ и след като премиерата му беше отложена няколко пъти, успях най-накрая да го докопам във видеобиблиотеката на фестивала в Солун. Проектът е истинска находка и като сценарий, и като Ева Грийн, въпреки наличието на грешки в режисурата и кастинга, затова смятам, че след 20-30 години, когато евентуално започне масовата репликация на хора, „Womb“ може да се превърне в малко стилно откритие.

Най-важната за мен среща от всички пет международни фестивала, които посетих – от Ротердам до Солун, беше тази с Джон Лури в Албасете. Разговорите ни бяха всякакви – лични на по цигара пред поредния бар или професионални в хотелската му стая с бутилка уиски между нас. Нещата, които той ми разказа за живота и кариерата си, както и онези, които изведнъж се чух да изричам пред напълно непознат човек, ме накараха да се замисля за естеството на така наречените арт среди, за това какви са хората, които се чувстват призвани да съществуват в „изкуството“ и откъде черпят енергия, за да работят десетилетия наред. Уверявам ви, изводите не са особено оптимистични, но пък един полезен съвет – ако решите да превземете това богоизбрано общество, способността да се пие алкохол продължително и в големи количества помага доста.

Иначе, моето лично откритие за 2010-а се нарича Апичатпонг Верасетакул. Да, Златна палма ала-бала, но нямаше как да ми просветне колко е идеен този режисьор наистина, докато не присъствах на негов мастърклас, отново в Солун, на който той описа различните си проекти, заснети за кино и за мултимедийни инсталации. Ако все още не сте прочели интервюто му за Позор, не е късно и освен това ви препоръчвам да следите техните събития, защото единствено Здравко и Ангел биха показали нещо на Апичатпонг в България. По време на лекцията в Солун записах почти 2 часа и много ми се искаше да кача директно файла, за да чуете този приятен мек глас, който на края на почти всяко изречение добавя „Yeah“, но явно за догодина трябва да се целя не само в телефон, който снима по-добре (знам, че моите ломо експерименти с древния ми Sony Ericsson изглеждат трагично), но и такъв, чийто recorder изолира по-успешно звуците на една кашляща и сумтяща гръцка аудотория.

За края на годината ви поздравявам с този късометражен проект на Емануил Пападопулос. Освен че Journey With a Film показва предколедния Солун, описва много добре фестивалната глъч, сред която всеки филм има потенциала да бъде двучасово мъчение или спомен за цял живот.

Ако по някаква космическа случайност сте стигнали до този блог, вероятно ви е направило впечатление, че постовете в категория TV са доста малко. На всичко отгоре, човек може да си помисли, че живея на отдалечена планета, тъй като „хитовите“ сериали стигат до мен с няколко години закъснение. Е, тъй като телевизионната ми култура зависи изцяло от интернет и лъкатуши в зависимост от необозрим брой фактори, се радвам, че попаднах на „Studio 60 on the Sunset Strip“ в правилния момент. На всичко отгоре, малко след като приключих с последния епизод, започнах да гледам целия сериал за втори път – нещо, което нямам спомен да съм правила в последните 10-15 години.

И така, през есента на 2006-а NBC пускат два сериала посветени на телевизионно шоу – „30 Rock“ и „Studio 60“. Първият е комедия, вторият – драма, а съответните сценаристи и изпълнителни продуценти са небезизвестните Тина Фей и Арън Соркин. „30 Rock“ ме спечели от самото начало с мрачния си екзистенциален хумор и амбицията да превърне жените нърдове в нещо секси. Все още го гледам с удоволствие, въпреки че шегите затъпяха трайно и единственото интересно нещо този сезон беше двойният епизод, изигран и излъчен на живо с три часа разликa. „Studio 60“ обаче представя един доста по-сериозен подход към развлекателната индустрия и разбива още с пилотния епизод, като цитира прословутата сцена на Питър Финч от „Network“. От гледна точка на NBC паралелното показване на два подобни сериала би трябвало да е сигурна печалба, но очевидно през 2006-а американската публика не мисли така. Аудиторията на „Studio 60“ започва да се свива и единствената причина да се договори цял сезон се дължи на факта, че най-запалените зрители влизат в следната категория: „adults 18-49 living in homes with $75,000-plus and $100,000-plus incomes and in homes where the head of household has four or more years of college“. Когато през май 2007-а вървят традиционните upfronts, рейтингът на „30 Rock“ и „Studio 60“ е еднакво лош, но заснемането на половинчасов ситком е много по-евтино и бързо в сравнение с едночасова драма със сложни декори и масовка. Да не забравяме също така, че Тина Фей успя да изцеди всички възможности за публична поява, като се започне от SNL скечовете със Сара Пейлин и се свърши с процъфтяващата й кинокариера. А колко от вас знаят как точно изглежда Арън Соркин?

Разбира се, когато започнах да гледам „Studio 60“, нямах никаква представа, че по време на оригиналното излъчване зрителите са намалели три пъти от първия до двадесет и втория епизод и че вероятно целият екип е работел под огромно напрежение. Непосредственото впечатление от сериала е точно обратното – става все по-добър и по-увлекателен с всяка изминала минута. Структурата на епизодите се усложнява, фабулата се заплита и като изключим факта, че #22 е заснет крайно сълзливо и предвидимо (като форма на отмъщение предполагам), останалите 21 епизода са образец за това как се пише телевизионна драма за публика с висше образование. Моята теория за успеха на така наречените „професионални“ сериали е свързана с подсъзнателното чувството за вина у зрителите, така че според мен илюзията, че може да се научи „нещо ново и полезно“ стои зад налагането на продукти като „ER“, „Law and Order“ или „Mad Men“. За съжаление, голяма част от тези сериали бързо забравят откъде са тръгнали и предпочитат да наблегнат на драмата вместо на автентичните детайли. Дали защото разполага само с един сезон или тъй като Арън Соркин предприема някакво терапевтично разчистване на сметки, „Studio 60“ се отклонява съвсем малко от територията на телевизионното студио, така зрителите бързо са всмукани в очарователния работохолизъм на едно голямо и симпатично семейство. Доста критици цедят през зъби обвинения, че актьорите съвсем не разговарят с маниера, показан в „Studio 60“ , но пък от друга страна, ако човек се интересува от съвременни медии, може да се сдобие с относително реалистична представа за корпоративната страна на бизнеса.

В най-общи линии, „Studio 60“ показва какво се случва зад кулисите на шоу от типа на Saturday Night Live, какво означава да живееш под зверския натиск на ежеседмична 90-минутна програма за primetime в петък вечер и това колко онеправдани хора са сценаристите. След първоначалното впечатление за клиширани и добре пригладени образи, картите се разбъркват и ситуациите започват да провокират най-неочаквани реакции у персонажите. В „The Social Network“ Арън Соркин успява да превърне няколко съдебни процеса в 120 минути трилър, като единствената ми забележка към сценария беше, че развитието на персонажите изглеждаше по телевизионно стегнато и калкулирано. В целия сезон на „Studio 60“ обаче същият този megamind разполага с почти 1000 минути екрано време и е истинско удоволствие е да наблюдаваш как разработва даден характер епизод след епизод. Това усещане за увереност и владеене на сюжета не е случайно. Подобно на героите на Матю Пери и Брадли Уитфорд, Арън Соркин също предпочита да работи в комплект с верния си копродуцент, режисьора Томас Шламе и „Studio 60“ е третият им съвместен сериал след „Sports Night“ и „The West Wing“. Освен това, двамата имат навика да избират едни и същи лица за роли в различни проекти, така че от всеки кадър струи спокойствие и консистентност, въпреки че някои от епизодите са всъщност режисирани от актьорите Брадли Уитфорд и Тимъти Бъсфийлд.

Не бих искала да се впускам в подробности по отношение на каста, тък като когато става дума за сериали, всеки има право да бъде пристрастен. Според мен Матю Пери и Брадли Уитфорд са много удачен избор, вероятно защото в действителност са приятели и се забавляват да се състезават за това кой ще произнесе по-небрежно култовата реплика: „М?“. Екранната химия между Матю Пери и Сара Полсън също е налице и ако сериалът е виновен за нещо, то е защото може да накара всеки средно чувствителен зрител да се депресира от стила и естеството на разговорите, които двамата водят. Аманда Пийт, колкото и да ми е симпатична по принцип, в първите епизоди ме дразнеше, докато не разбрах за какво се бори и къде й офиса. Британският акцент на Луси Дейвис (която ми е любима още от „The Office“) явно е добавен само за цвят, но в поносими количества. Най-предизвикателно е превъплъщението на Стивън Уебър като лошия шеф, който от циничен републиканец се превръща в убеден демократ. Малко е забавно, че актьор, започнал кариерата си в „Докато свят светува“, трябва да пунтира Майкъл Дъглас като Гордън Геко, но резултатът е убедителен и Джак Рудолф определено успява да стане симпатичен на зрителите в рамките на 22 епизода. Към тази идилия трябва да добавим и музикалните гости, които играят себе си, както и приятните guest appearances. За мен самата най-впечатляващо беше да видя 90-годишния Ели Уолак в ролята на привидно склерозирал дядо, който се промъква в студиото, за да отмъкне единствената снимка, която може да му послужи за доказателство в старческия дом за това, че някога наистина е бил сценарист в телевизията.

Интересното е, че за пет сезона „30 Rock“ не можа да ме накара да започна да следя „Saturday Night Live“, колкото и да ми е бил любопитно откъде наистина е започнала кариерата си Тина Фей, но пък „Studio 60“ успя да ме провокира достатъчно, така че да започна тегля епизодите всяка седмица и дори да следя кой ще бъде host / musical guest. Реалността е малко разочароваща и честно казано, вече предпочитам да си фантазирам какво наистина би било едно шоу, заснето по модела на „Studio 60“, тоест с качествена картинка и по-интелигентни скечове. Нищо лично срещу американската телевизионна индустрия – за съжаление, единственият опит в България за вечерно шоу на живо се точи вече десет години и деградира до главозамайващи дълбини, а за всички, които си мислеха, че няма накъде повече – поздрав с Twitter кампанията #siromahovfacts.