cinemaXP

усещане за кино

The world of poll

without comments

Ей ме на, в крак с Новата година и всекидневно четяща новини за всички награди, които кинореколтата от 2011-а заслужава по нечие мнение. Ако кажа, че за мен изминалата година беше разочароваща откъм филми, ще прозвучи даже добронамерено, но все пак ми е любопитно да видя как хиляди организации оправдават съществуването си под формата на номинации и призове. Сред цялата тази глъч определено ми е забавно случващото се с The Artist – един продукт, който благодарение на слонски дози publicity в рамките на половин година успя да се превърне от приятно забавление за Кан до „шедьовър на нямото кино“. А и всички разпалени дебати около факта дали Мишел Азанависиюс има право на награда в САЩ, както и дали филмът му е независим или комерсиален, ми се виждат направо умилителни. Докато преди няколко дни не попаднах на кинокласацията, организирана от един наистина уважаван от мен сайт, Senses of Cinema, и открих всички обичайни заподозрени, включително и The Artist, в топ три на доста от авторите. Оказва се, че единствено The Guardian притежават стил и здрав разум, за да отразят заформящата се истерия, затова ви препоръчвам следния шеговит видеокоментар от тяхна страна:

Разбира се, остава въпросът защо при такова изобилие от продукция, толкова малко заглавия носят същинско удовлетворение (и явно това не е само мой проблем). За мое огромно съжаление, дори и Tinker Tailor Soldier Spy не успя да ми допадне толкова, колкото се надявах, но може би изводите ми от него все пак донякъде могат да обобщят в какво се състои проблемът. Всеки елемент в този филм е перфектен – режисура, сценография, ритъм, актьори… само че освен да регистрирам механично добрата работа, нищо от сюжета не успя да стигне до мен емоционално. Прехвърляйки наум всички разочарования от 2011-а, си дадох сметка, че те по никакъв начин не са ме развълнували, защото темите им са били прекалено далечни и неангажиращи за мен. В това отношение, усещам много по-силна връзка с реалността, изграждана от сериали като Community, Boss или Homeland, въпреки очевидните им драматургични или режисьорски пропуски на моменти. А разделението между кино и телевизия тепърва ще расте, защото стратегиите за тези две медии все повече се отдалечават. Има и нещо друго – Роджърт Еберт наскоро публикува много интересен текст, който анализира защо приходите от киносалоните в САЩ са толкова ниски. Според него, освен нарастващите цени на билетите (предимно заради 3D прожекциите), се наблюдава и рязък спад в културата на аудиторията по време на прожекция. Все повече хора вярват, че плащайки определена сума за билет, могат да се държат „все едно са си вкъщи“, защото в края на краищата става дума за една по принцип телевизионна аудитория, която няма киномански навици или респект към онова, което гледа на голям екран. И както се досещате, болшинството от филмите се произвеждат именно за тези хора…

А може би всички тези мисли са знак, че е време да изпратя старата година и да започна новата както обикновено – с Ротердам. Надявам се, че и този път ще се завърна оттам с нови открития и крепка вяра в творческата мощ на киното :) Обещавам да рапортувам, скоро!

Written by admin

януари 25th, 2012 at 2:41 am

Posted in macro

Leave a Reply