cinemaXP

усещане за кино

Archive for януари, 2009

Да нахраним тигрите

with one comment

И така, най-накрая в Ротердам. Пътуването си беше цяло road movie, а детайлите по самия тренинг тънат в неяснота и странна храна, но предполагам с малко сън и повече пиене, всичко ще си дойде на място.

Първият ми филм още в първия ден – „Milk“

Written by admin

януари 22nd, 2009 at 8:53 pm

Posted in micro

Ego gets you killed

with 3 comments

Започвам 2009-а с един истински критичен текст :-) Едно от първите заглавия, които гледах от началото на годината, беше „Appaloosa“. По принцип, обичам уестърни и харесвам голяма част от актьорите в този филм, но усещането накрая беше за нещо половинчато. Зачудих се каква е причината и си потърсих дебюта на Ед Харис като режисьор: „Pollock“. След него тихото ми недоумение премина във възмущение. Вероятно всички актьори тайно мечтаят да застанат зад камера, както и повечето режисьори се изкушават да попаднат в кадър уж за кадем. Но едно е да режисираш, след като десетилетия си играл в театъра и киното, съвсем друго е също така и да пишеш сценарий, да продуцираш + да изпълняваш главната роля в собствения си проект. Ако Ед Харис не разбира защо това не бива да се прави, нека погледа малко българско кино. А ако все пак се смята за Сам Шепърд – е, не е!

Може би от всички изброени дейности, в „Appaloosa“ най-много куца драматургията. Сценарият e адаптация по едноименния роман на Робърт Паркър от 2005-а година. Този писател е добил голяма популярност като автор на криминална литература. Уестърн-експериментът му също се превръща в бестселър, още повече съдържа някаква криминална интрига. Освен това има много намеци за паралел между престъпността в Дивия Запад и днес, а пък американците мрат за такива „скрити“ послания. Ед Харис решава, че тази дълбочина ще бъде подходяща за неговата интелектуална изява и се обръща към Робърт Нот – друг актьор, който според IMDB няма никакъв опит като сценарист и продуцент, но за сметка на това двамата вече са играли братя в „Pollock“. Крайният резултат е на ниво TV. Върджил Коул и Еверет Хитч обикалят мълчаливо пустошта, налагат закона със сила и изведнъж попадат в прашно градче, където започват да се държат нелогично. На всичко отгоре се появява чаровна вдовица с объркани чувства, а двамата подхващат дебати за сложната й женска емоционалност, все едно от години са абонирани за „Коспомолитън“. Предполага се, че Виго Мортенсън ще бъде нещо като задкадров разказвач, но той замлъква след встъпителните реплики и започва на свой ред да се учудва на нещата, които върши Ед Харис. Уж има резки обрати, но някак се налага мотивацията на всеки персонаж да се коментира, а от това характерите стават ужасно плоски.

В последните няколко години уестърните се завърнаха и има доста добри примери за това как хем да се използва класиката, хем да се добави нещо ново. Например „The Assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford“, „The Three Burials of Melquiades Estrada“, „The Proposition“, „Blueberry“, „Seraphim Falls“, „3:10 to Yuma“. Как е възможно да се обогати един толкова експлоатиран жанр като уестърна? След като напрегнатата фабула отпадне като възможност, остават добрите актьори и качествената операторска работа. Ако трябва да съм честна, лицата на Ед Харис и Ланс Хенриксън определено са с подходящото излъчване. Виго Мортенсън обаче има невероятно сладникав вид, колкото и да се старае да е обратното. В много интервюта по повод „Appaloosa“ разказва как търсил оригинални изображения на стрелци от едно време, за да проучи техната стойката и облеклото им. Това е похвално, но е прекалил с мъчителните въздишки и косите мачо погледи до такава степен, че много хора коментират по форумите как постоянно са имали усещането за някакъв втори план в а ла „Brokeback Mountain“. Ролята на Али Френч пък е била предвидена за Даян Лейн, която със сигурност би добавила нюанс на изтънченост (така може би бихме разбрали защо закоравялото ергенско сърце на Върджил Коул е било спечелено от факта, че една жена се къпе всяка вечер). Рене Зелуегър има доста по-автентичен вид за конкретния период, но успява да придаде леко комичен отенък и на най-сериозната сцена. За поредното превъплъщение на Джеръми Айрънс като изискан гадняр изобщно няма какво да се коментира.

Както винаги операторът Дийн Семлър си е изпълнил задачата безупречно. Все пак има някои гледни точки и ракурси, които ми се сториха доста насилени, но за това по-скоро трябва да се държи отговорен режисьора (хаха). Напоследък като че ли има тенденция камерата да се позиционира на някакво изненадващо място, независимо дали това би добавило определен смисъл към сцената или не. В екшъни или sci-fi филми такива решения не правят натрапчиво впечатление, дори работят много за динамиката. Но когато действието се развива в нищото и уж напрежението трябва да се трупа на малки дози, се очакват дълги статични кадри с широкоъгълен обектив и с дребни цветови акценти. Вместо това – някакъв saturated материал, който иска да мине за film-noir…

Нямам нищо против доброто кино забавление, стига да няма напъни за нещо повече. В случая мисля, че художествената претенция понакъртва, също както и в „Pollock“. Поне първият режисьорски опит на Ед Харис е струвал само 6 милиона долара, а при този мизата се е вдигнала на 20. И тъй като току що гледах „Millions“, няма как да не се запитам – за колко ли кладенеца в Африка биха стигнали тези пари…

Written by admin

януари 12th, 2009 at 10:57 pm

Posted in ревю