cinemaXP

Крис Корнел е мъртъв, така поне пише в интернет. Гласът му, лицето му са все още тук, но всички сме покрусени – още една отломка от тийнейджърските ни години се е откъснала и изчезнала завинаги.

Започва обичайната рутина (поне това добре го оттренирахме през 2016-а) в опити да се превърти машината на времето: музика, клипове, филми. От саундтрака на “Любовни квартири” до “Луда любов” има няколко клика. Докато подскачам из стаята на поредното сиатълско парче, изведнъж погледът ми улавя в огледалото жена на средна възраст с очила. Малко прилича на майка ми, но не е тя. Като че ли съм аз.

Колкото повече години минават, толкова повече си мисля, как така гръндж движението се превърна във верую на цяло едно пост-1989 поколение в Източна Европа. Този бунт на децата на средната американска класа не беше точно наш бунт, но искахме да притежаваме техния нихилизъм, тяхната самоирония и вътрешна свобода. У нас развлечените поли и оръфаните дънки се оказаха контра на соц униформата, а инди вълната от Сиатъл – въведение към поп-културата. Е, да, за нас беше увод, а то излезе епилог.

И ако цялото това еуфорично преживяване на ’90-те може да се обобщи визуално, то това е възможно благодарение на видеоклипа на Black Hole Sun. Тези апокалиптични пет минути, режисирани от Хауърд Грийнхал, гравираха завинаги в паметта ни тембъра на Крис Корнел и тежките сиатълски акорди, натежали от дъжд и екзистенциален бяс. По онова време все още не познавахме естетиката на Дейвид Линч отпреди “Туин Пийкс”, нито бяхме чели Айра Левин. Възрастните около нас тепърва започваха да издигат в култ парите и охолния живот, но ние вече живеехме с едно смътно усещане, че тази фасада е враг. Черната дупка, която се появяваше услужливо с включването на MTV и засмукваше всичко, се превърна в колективна фантазия, която ни помогна да преживеем най-трудното.

Тогава все още не знаехме, че някой ден ще можем да отидем на концерт на героите от нашата младост, да си купим истински оригинално издание на албумите им, дори да се разхождаме навсякъде с музиката им благодарение на технологии, които през ’90-те не съществуваха. Но най-малко сме подозирали, че докато всичко това се случва, някак постепенно ще пораснем.

Алексо Петров се завърна в България след четири години изгнание и представи „Баклава“ в едно скоростно ъндърграундно турне из цялата страна. Все пак няколкостотин зрители е по-добре от няколко, а съдейки по отразяването в медиите и Фейсбук страницата на събитието, полемиката все още е епична. Паралелно с това, британците от The Attic Room успяха да организират показа на „First Orbit“ едновременно по цял свят и така да отбележат подобаващо 50-годишния юбилей от първия полет на човек в космоса. За 48 часа филмът е гледан в YouTube от над два милиона потребители. Също така, тези дни Арт Фест разпратиха информацията, че в идната седмица, от 15 до 22 април, дългоочакваната „Пина“ ще бъде показана у нас „ексклузивно“, тъй като същинската премиера е насрочена за септември. Go figure.

Докато медиите се пълнят с годишни класации за най-някаквите филми, а в пощата ми се събират призиви за освобождението на Джафар Панахи или празнични честитки от десетки кинофестивали, ще използвам момента да ви досадя с моите лични киномански събития за 2010-а.

Като цяло годината беше доста безлична и разочароваща откъм заглавия, но мога да кажа, че за мен тя започна емоционално с „Up in the Air“ и завърши обнадеждаващо с „Monsters“. Най-очакваният филм за мен беше „Womb“ и след като премиерата му беше отложена няколко пъти, успях най-накрая да го докопам във видеобиблиотеката на фестивала в Солун. Проектът е истинска находка и като сценарий, и като Ева Грийн, въпреки наличието на грешки в режисурата и кастинга, затова смятам, че след 20-30 години, когато евентуално започне масовата репликация на хора, „Womb“ може да се превърне в малко стилно откритие.

Най-важната за мен среща от всички пет международни фестивала, които посетих – от Ротердам до Солун, беше тази с Джон Лури в Албасете. Разговорите ни бяха всякакви – лични на по цигара пред поредния бар или професионални в хотелската му стая с бутилка уиски между нас. Нещата, които той ми разказа за живота и кариерата си, както и онези, които изведнъж се чух да изричам пред напълно непознат човек, ме накараха да се замисля за естеството на така наречените арт среди, за това какви са хората, които се чувстват призвани да съществуват в „изкуството“ и откъде черпят енергия, за да работят десетилетия наред. Уверявам ви, изводите не са особено оптимистични, но пък един полезен съвет – ако решите да превземете това богоизбрано общество, способността да се пие алкохол продължително и в големи количества помага доста.

Иначе, моето лично откритие за 2010-а се нарича Апичатпонг Верасетакул. Да, Златна палма ала-бала, но нямаше как да ми просветне колко е идеен този режисьор наистина, докато не присъствах на негов мастърклас, отново в Солун, на който той описа различните си проекти, заснети за кино и за мултимедийни инсталации. Ако все още не сте прочели интервюто му за Позор, не е късно и освен това ви препоръчвам да следите техните събития, защото единствено Здравко и Ангел биха показали нещо на Апичатпонг в България. По време на лекцията в Солун записах почти 2 часа и много ми се искаше да кача директно файла, за да чуете този приятен мек глас, който на края на почти всяко изречение добавя „Yeah“, но явно за догодина трябва да се целя не само в телефон, който снима по-добре (знам, че моите ломо експерименти с древния ми Sony Ericsson изглеждат трагично), но и такъв, чийто recorder изолира по-успешно звуците на една кашляща и сумтяща гръцка аудотория.

За края на годината ви поздравявам с този късометражен проект на Емануил Пападопулос. Освен че Journey With a Film показва предколедния Солун, описва много добре фестивалната глъч, сред която всеки филм има потенциала да бъде двучасово мъчение или спомен за цял живот.

Разполагате с още пет дни, за да подкрепите документалния филм на Саймън Клозе за създаването и концепцията на The Pirate Bay. Както можете да видите на страницата на проекта в KickStarter, първоначалните планове за 25 хиляди долара са надхвърлени почти двойно, но явно любителите на торенти не са/сме чак такива изпаднали скръндзи, както се смята. Повече информация за продукцията може да намерите на официалния й сайт, а големият дебат за това как да се продава изкуството според мен тепърва започва.

След като ни отне един месец, за да установим, че Световното първенство по футбол е предварително записано, за да рекламира аквариума в Оберхаузен, време е да се завърнем към реалността. По кината няма нищо интересно, британските сериали имат свойството да приключват много бързо, а пък още не мога да се насиля да изгледам внимателно селекционирания best of Жан-Люк Годар, когото се надявам да срещна на живо след десетина дни.

От пролетта насам Булдок и Склада+ организират ъндърграундни безплатни прожекции на тема документално кино. Така наскоро попаднах на „Married at the Mall“ на Мелъди Гилбърт – един филм, който ме настрои позитивно и ме държа усмихната дни наред. Имах удоволствието да го гледам съвсем сама, тъй като нямаше други зрители. Тоест пуснаха диска специално за мен, връчиха ми чифт слушалки и ме оставиха да се смея тихичко, докато около мен кипеше подготовка за изложба.

Склада се намира на „Георги Бенковски“ 11, мястото е сюрреалистично, с потенциал и всъщност доста приятно, особено ако е пусто 🙂

Наскоро попаднах на информация за Алекс Андреев, който се оказа, че работи по concept art за анимационната версия на „Кин-дза-дза!“. Рисунките му са много впечатляващи и ако сте фенове на филма като мен, сигурно направо ще се размечтаете 🙂

Уважаеми другари и другарки, докато нормалните хора точат зъби и нокти за Оскарите или пък за новото предизвикателство на CineMafia, аз планирам да отпразнувам 8 март с ексклузивно фестивално интервю за този скромен блог. В понеделник вечер трябва да се срещна с режисьора на „Ливан“, Самуел Маоз. Онези, които следят торентите изкъсо, вероятно вече са гледали филма. За останалите – призовавам да свършите това през уикенда. След което ще се радвам да изпратите и вашите въпроси. Може да ги поствате като коментари на тази тема, или да ги пуснете по мейла: my {at} cinemaXP {dot} com.

Благодаря предварително!

ОК, както обещах в предпоследния ми пост, изгледах доста съвременни български филми. Първо мислех да пиша гневен текст. После планирах да си подредя мислите в саркастични препоръки, които уж трябваше да са само 10. Най-накрая реших, че поводи за ядосване от българското кино (и по-скоро от българските кинодейци) – много. По-добре човек да подходи конструктивно към въпроса и да потърси онези неща, които го карат да се усмихва, да се чувства горд и най-вече спокоен, че може да ги покаже на някой чужденец, без да умре от притеснение.

Преди малко се върнах от нещо като възпоменателна вечер за Тодор Динов в Дома на киното. Поводът – 90 години от рождението му. Прожектираха последното му анимационно произведение – „Двуокият“ (с музика на Ambient Anarchist!) и документален филм за живота му – „Парижкият дъжд на българската анимация“ (с режисьор Господин Неделчев-Дидо). Да си призная честно, почти нищо не знаех за този човек, освен, че е учител на Доньо Донев и Стоян Дуков. Е, гледала съм и „Иконостасът“ разбира се, но никога не съм била сигурна каква част от красивата му визия дължим на сърежисьора Христо Христов или на оператора Атанас Тасев. Що се отнася до Тодор Динов, нямах идея, че самият Жан Ефел му е бил фен и е искал да направят съвместен пълнометражен филм. Нито че е имал номинация за Оскар още по „онова“ време или пък че е рисувал толкова интересна живопис.

1:0 за моя нов проект „Българското кино може да бъде на световно ниво, стига да поиска“.

Може би сте мярнали тук-таме в новините, че съвсем скоро започва една нова фестивална инициатива с името „СФФ за учащи“. По този повод в Actualno.com има просторно интервю със Стефан Китанов. Любимият ми откъс: „Началото е на 12 октомври със „Светът е голям…“. С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони.“

Честно казано, мислех че вече са минали поне 2-3 години откакто това заглавие е flood-нало всички местни салони (че и международни фестивали). Филмът е приятен, режисьорът също е готин, но от това постоянно въртене на едни и същи неща, те просто се обезценяват в очите на публиката.

On a side note, не мога да разбера какъв е този извратен начин на мислене сред мениджърите на българските кина. Например, много исках този уикенд да гледам „Кървави скали“ на кино. Но защо да показват нов филм, когато може за 6347-и път да видим „Кика“, „Апартаментът“ или „Една добра жена“? За никого не е тайна, че някои салони въртят ленти с отдавна изтекли права за киноразпространение, а после реват, че имало пиратство! По същата логика, за да не би нещо ново и различно да обсеби драгоценната им програма, тази година Филмини няма да се провежда в „Дома на киното“, а ще се подели между Одеон, Червената къща и бар Амстердам. Дам.

Това писмо е едно от най-красивите обяснения в любов, които някога съм чела. Не става дума само за любовта към Ника или към киното, а за смисъла от това да се пише и преподава любовта към киното. Чух да се споменава за тази прословута статия още когато бях в Ротердам, защото там всички говореха за Алексис и Ника. После един приятел ми препрати текста като pdf и в продължение на много месеци файлът стоеше на десктопа на офисния ми компютър. От началото на тази година съм го препрочитала няколко пъти и винаги вдъхновението, което ме е заливало, ми е помагало да взема някакво важно решение, свързано с моето лично развитие.
Това писмо все пак убедило Ника да заживее в Манила при Алексис, където онзи ден вечерта двамата са били застреляни при обир в дома им.