cinemaXP

След като ни отне един месец, за да установим, че Световното първенство по футбол е предварително записано, за да рекламира аквариума в Оберхаузен, време е да се завърнем към реалността. По кината няма нищо интересно, британските сериали имат свойството да приключват много бързо, а пък още не мога да се насиля да изгледам внимателно селекционирания best of Жан-Люк Годар, когото се надявам да срещна на живо след десетина дни.

От пролетта насам Булдок и Склада+ организират ъндърграундни безплатни прожекции на тема документално кино. Така наскоро попаднах на “Married at the Mall” на Мелъди Гилбърт - един филм, който ме настрои позитивно и ме държа усмихната дни наред. Имах удоволствието да го гледам съвсем сама, тъй като нямаше други зрители. Тоест пуснаха диска специално за мен, връчиха ми чифт слушалки и ме оставиха да се смея тихичко, докато около мен кипеше подготовка за изложба.

Склада се намира на “Георги Бенковски” 11, мястото е сюрреалистично, с потенциал и всъщност доста приятно, особено ако е пусто

Наскоро попаднах на информация за Алекс Андреев, който се оказа, че работи по concept art за анимационната версия на “Кин-дза-дза!”. Рисунките му са много впечатляващи и ако сте фенове на филма като мен, сигурно направо ще се размечтаете

Уважаеми другари и другарки, докато нормалните хора точат зъби и нокти за Оскарите или пък за новото предизвикателство на CineMafia, аз планирам да отпразнувам 8 март с ексклузивно фестивално интервю за този скромен блог. В понеделник вечер трябва да се срещна с режисьора на “Ливан”, Самуел Маоз. Онези, които следят торентите изкъсо, вероятно вече са гледали филма. За останалите - призовавам да свършите това през уикенда. След което ще се радвам да изпратите и вашите въпроси. Може да ги поствате като коментари на тази тема, или да ги пуснете по мейла: my {at} cinemaXP {dot} com.

Благодаря предварително!

ОК, както обещах в предпоследния ми пост, изгледах доста съвременни български филми. Първо мислех да пиша гневен текст. После планирах да си подредя мислите в саркастични препоръки, които уж трябваше да са само 10. Най-накрая реших, че поводи за ядосване от българското кино (и по-скоро от българските кинодейци) - много. По-добре човек да подходи конструктивно към въпроса и да потърси онези неща, които го карат да се усмихва, да се чувства горд и най-вече спокоен, че може да ги покаже на някой чужденец, без да умре от притеснение.

Преди малко се върнах от нещо като възпоменателна вечер за Тодор Динов в Дома на киното. Поводът - 90 години от рождението му. Прожектираха последното му анимационно произведение - “Двуокият” (с музика на Ambient Anarchist!) и документален филм за живота му - “Парижкият дъжд на българската анимация” (с режисьор Господин Неделчев-Дидо). Да си призная честно, почти нищо не знаех за този човек, освен, че е учител на Доньо Донев и Стоян Дуков. Е, гледала съм и “Иконостасът” разбира се, но никога не съм била сигурна каква част от красивата му визия дължим на сърежисьора Христо Христов или на оператора Атанас Тасев. Що се отнася до Тодор Динов, нямах идея, че самият Жан Ефел му е бил фен и е искал да направят съвместен пълнометражен филм. Нито, че е имал номинация за Оскар още по “онова” време или пък че е рисувал толкова интересна живопис.

1:0 за моя нов проект “Българското кино може да бъде на световно ниво, стига да поиска”.

Може би сте мярнали тук-таме в новините, че съвсем скоро започва една нова фестивална инициатива с името “СФФ за учащи”. По този повод в Actualno.com има просторно интервю със Стефан Китанов. Любимият ми откъс: “Началото е на 12 октомври със “Светът е голям…”. С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони.”

Честно казано, мислех че вече са минали поне 2-3 години откакто това заглавие е flood-нало всички местни салони (че и международни фестивали). Филмът е приятен, режисьорът също е готин, но от това постоянно въртене на едни и същи неща, те просто се обезценяват в очите на публиката.

On a side note, не мога да разбера какъв е този извратен начин на мислене сред мениджърите на българските кина. Например, много исках този уикенд да гледам “Кървави скали” на кино. Но защо да показват нов филм, когато може за 6347-и път да видим “Кика”, “Апартаментът” или “Една добра жена”? За никого не е тайна, че някои салони въртят ленти с отдавна изтекли права за киноразпространение, а после реват, че имало пиратство! По същата логика, за да не би нещо ново и различно да обсеби драгоценната им програма, тази година Филмини няма да се провежда в “Дома на киното”, а ще се подели между Одеон, Червената къща и бар Амстердам. Дам.

Това писмо е едно от най-красивите обяснения в любов, които някога съм чела. Не става дума само за любовта към Ника или към киното, а за смисъла от това да се пише и преподава любовта към киното. Чух да се споменава за тази прословута статия още когато бях в Ротердам, защото там всички говореха за Алексис и Ника. После един приятел ми препрати текста като pdf и в продължение на много месеци файлът стоеше на десктопа на офисния ми компютър. От началото на тази година съм го препрочитала няколко пъти и винаги вдъхновението, което ме е заливало, ми е помагало да взема някакво важно решение, свързано с моето лично развитие.
Това писмо все пак убедило Ника да заживее в Манила при Алексис, където онзи ден вечерта двамата са били застреляни при обир в дома им.

След известна ъм… едномесечна пауза, се завръщам с една добра новина - след няколко часа потеглям за фестивала в Сараево и обещавам да пиша редовно какво се случва там.

В интерес на истината, почти бях изгубила надежда да ми одобрят акредитацията, понеже не ми отговориха на нито един email, но по стар балкански обичай ми изпратиха небрежно онлайн потвърждение ден преди крайния срок, който самите те си бяха определили за обратна връзка. Така че stay tuned!

Толкова го чаках Т4 и така се надявах целият hype около него да е оправдан, но уви! Планирах едно сочно ревю, обаче в момента се чувствам много обидена за това, че вместо едно достойно продължение с много екшън получихме някаква блудкава и объркана история, която да влезе в ограниченията на PG-13 рейтинга. Романтичната постапокалиптична атмосфера и прекрасните индустриални звуци са тотално похабени от лигавия typecasting. Да не говорим за Крисчън Бейл, който явно развива синдрома на Киану Рийвс след “Матрицата”, така че още дълго ще го слушаме да говори като Батман. Според слуховете, Джеймс Камерън ще се намеси за Т5, но пък от вездесъщите студиа искали Робърт Патинсън в главна роля, та следвашият епизод може да е още по-сбозан…

Ето едно доста интересно обобщение за фестивала в Кан тази година (на английски).

В него се намеква и за моите 3 основни наблюдения:
- комерсиалното кино е в криза и се опитва да го докара със sex & violence
- 2 часа и 30 минути е новото 90 минути
- малките кинематографии ще спасят света

Този път ще бъда много кратка, понеже признаците на мозъчна дейност при мен са вече доста слаби. Искам само да отбележа, че досега гледах доста безумни филми, особено от основната селекция, но “Inglourious Basterds” на Тарантино наистина ме метна в джаза. Изобщо не мога да разбера защо е направен този филм, освен просто като скъпо струващо забавление. Също така недоумявам как мислят да го разпространяват, специално в САЩ, където комбинацията от 148 минути и субтитри е самоубийствена.

P.S. Джим Кери е супер готин и забавен на живо!