cinemaXP

усещане за кино

The Artist Is Not Present

without comments

Вероятно едно от най-използваните клишета в киножурналистиката е това даден фестивал да се описва в зависимост от навършените години. „Младите“ фестивали са „свежи“ и „амбициозни“, „старите“ фестивали са „достолепни“ и „влителни“, юбилеите са винаги „специални“. Как обаче да си представим международен фестивал на 42 години, като този в Ротердам? Като изключим асоциациите с Дъглас Адамс и „отговора на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало“, 42 е приятна възраст, провокираща представата за улегнал господин в разцвета на силите, чийто графитеносив дизайнерски костюм се разгъва безупречно в пространството между лъскавото Ауди и червения килим. Или поне в моето съзнание е останало такова впечатление, след като видях фестивалния директор Рутгер Волфсон да излиза по подобен начин от колата си. Вярно, че седмото изкуство е почти съвременик с най-възрастния жител на планетата и все още не може да избяга от опитите ни да му придадем човешки черти, но като оставим настрана френологичните експерименти, всяко киносъбитие си има собствена логика на развитие и характерен облик.

Не става дума за Берлинале, въпреки че в момена новините от немската столица доминират световните медии. Признавам си, че в случая се опитвам доста спекулативно, с помощта на индивидуалната психология, да проумея как се случи така, че фестивалът в Ротердам, флагманът на световното независимо кино, тази година  обяви за член на главното жури Ай Уейуей – формално, тъй като на него му е забранено да напуска гранциите на Китай. Става дума за същия китайски дисидент, чийто кървящ пръст онзи ден се появи в Instagram като част от анти-СПИН кампанията на Елтън Джон и чието късометражно филмче What Is in Ai Weiwei’s Blood е било удостоено с честта за световна премиера на Таймс Скуеър, на Свети Валентин. По-страшното е, че онова, което наблюдавам в Ротердам вече втора година поред, ми се струва много важно и особено симптоматично за начина по който културния сектор в Западна Европа се справя с така наречената криза, или по-скоро за начина, по който не се справя. Нека обаче първо да хвърлим поглед на предисторията.

Фестивалът в Ротердам винаги е бил с будна политическа съвест, не само защото директорът му Рутгер Волфсон има перфектен кураторски нюх, но защото по подразбиране целта на този форум е да подкрепя и представя независимото кино на онези „развиващи се райони“, в които социалните и икономическите проблеми изобилстват. През 2010-а, когато Джафар Панахи беше арестуван, фестивалът направи всичко възможно да изрази простеста си, като прикани и зрителите да направят същото с помощта на специална фотосесия. В същата година благодарение на усилията на Гертян Зуилхоф бяха реализирани също секциите Where Is Africa и Forget Africa, за които споменавам тук. За юбилейното XL издание на фестивала тези сериозни теми трябваше да минат на заден план, пък и всички коментираха новата политическа ситуация в Холандия с очакваните съкращения в бюджета за култура. През 2012-а IFFR изненада приятно с обновена визия, стегната програма и нови инициативи, които до голяма степен излизат от онова, което днес приемаме за граници на изкуството. Миналата година писах за програмата For Real в блога на Списание 1, но онова, което също ми направо силно впечатление, беше явната тенденция този кинофестивал да се политизира и то не посредством насърчаване на широк обществен дебат, а като категорично се взима страна в конфликти, които голяма част от холандците познават единствено от новинарските емисии.

Така освен обещанието на Рутгер Волфсон, че Ротердам ще приюти кинофестивала в Дамаск, който вече две години поред няма как да се проведе заради кървавите събития в Сирия, за 41-ото издание бяха подготвени програмите Signals: Hidden Histories с документални филми на независими китайски режисьори и Signals: Power Cut Middle East по повод първата годишнина от Арабската пролет. Тези две секции бяха стратегически изнесени в специално подготвеното за целта Ai Weiwei Café, където бяха изложени и видео работи на самия Ай Уейуей, някои от тях показвани за първи път. Всичко това – благодарение отново на продължителната работа на Гертян Зуилхоф в Китай. Съвсем закономерно обаче, по време на фестивала, най-голям интерес предизвикаха видео работите и филмите на Ай Уейуей, които до голяма степен засенчиха останалата селекция от Hidden Histories и й придадоха контекст, с който надали всички китайски автори биха се съгласили. Проблемът беше свръзан не само с факта, че малко преди фестивала в Ротердам, в Сънданс, се състоя световната премиера на Ai WeiWei: Never Sorry (и дори спечели награда), а и със самия медиен образ на китайския дисидент – личността му и преди беше внимателно митологизирана, но след последния му арест и забраната да пътува, прословутият му среден пръст се е превърнал в ready-made щампа, която генерира последователи и противници от цял свят със завидна лекота.

Признавам си, че миналата година и аз изгледах с интерес филмите, заснети от самия Ай Уейуей или по-скоро от неговото „студио“. Особено ме впечатли Fairytale, който документира едноименния проект за дванадесетото издание на Документа в Касел през 2007-а. За да осъществи работата си, Ай Уейуей кани 1001 китайски граждани на различна възраст, с различни професии и от различни райони на страната, да посетят с него Германия и да обитават в продължение на четири седмици изложбеното пространство. Въпреки че всички участници пътуват доброволно, при това изключително щастливи от факта, че могат да сбъднат една съкровена (макар и бюргерска) мечта, Fairytale представлява сериозен етичен казус и най-вече доказва, че зад този замисъл стои човек, готов да действа с размаха на Анди Уорхъл или Деймиън Хърст, за да привлече вниманието към себе си. За мой късмет, малко след като се върнах от Ротердам, в Париж се откри фотоизложба на Ай Уейуей, първата по рода си във Франция, която се прие много ентусиазирано от местната публика. Когато отидох да я разгледам, си дадох сметка че става дума за артист, който не само много добре познава западното изкуство (благодарение на това, че през 80-е години живее и работи в Ню Йорк), но и умее да артикулира с неговите изразни средства, като в същото време осъзнава, че силата му е извън тази скрупольозно разработена територия, извън всички „-изми“ или казано простично – мястото му като автор е на обратната страна на Земята, в Китай.

След като посетих парижката изложбата, се свързах с Гертян и го помолих да коментира фактите около това фестивално „залитане“. Той точно беше приключил с миналогодишното издание на Берлинале и въпреки умората, ми изпрати доста подробен мейл. „Може би е добре да си припомниш реакцията на фестивалния свят при ареста на Джафар Панахи. Подкрепата за него беше глобална, но до голяма степен – символична. В случая с Ай Уейуей имаше възможност да направим нещо повече от това просто да покажем солидарност. Съществуваше също класически кураторски потенциал. Той разполагаше с работи, които не са познати извън китайскоговорящия свят и дори такива, които никой изобщо не беше виждал. Мисля, че всеки фестивален селекционер би се възползвал.“ Гертян се съгласи с мен, че цялата програма с китайско независимо кино за 41-ото издание на ротердамския фестивал е политическа сама по себе си, въпреки че при представянето на форума й беше наблегнато на противното и добави: „Към този момент вероятно можеш да заключиш, че ние не се срамуваме от политическото или злободневното и вероятно само допреди няколко години или пък с друг фестивален директор бихме решили иначе“. За мен това признание беше достатъчно и отговори на голяма част от въпросите, които си задавах. Казах си, че в края на краищата дори и едно световно събитие от ранга на ротердамското понякога може да направи компромиси в името на оцеляването си.

Затова, когато получих съобщение за пресата малко преди тази Нова година с новината, че журито на 42-ото издание ще включи и Ай Уейуей, дистанционно, изненадата ми беше двойна. Изключвам внезапното усещане, че Студената война всъщност не само че не е свършила, ами и аз съм се оказала в противниковия лагер. В случая, за мен, ставаше дума за едно явно неуважение към дългогодишно граденото реноме на този фестивал като поставящ на първо място публиката си и избягващ традиционните PR похвати. Също така, стори ми се малко насилен опитът подобен ход да се оправдае с факта, че IFFR от години изследва полето на пресичане между новите медии и новите технологии и че е дошло време за една по-решителна крачка, представена едва ли не като акт на естетическо дръзновение. С риск да прозвуча като някой от професорите ми в НАТФИЗ, ако постулатът на Аристотел за триединство на време, място и действие все още може да се съотнесе към нещо в съвременното кино, това са фестивалите. Откакто се появи Festival Scope, всеки професионалист може да гледа фестивални филми вкъщи, но живото събитие все още не може да бъде заменено с виртуално (независимо от това колко са полезни социалните мрежи при отразяването на един кинофестивал). Да не говорим за все още съществуващите професионални стандарти на по-представителните фестивали, които изискват членовете на журито да гледат конкурсните заглавия заедно, в определения от организаторите ред и на голям екран, така че в това своеобразно „състезание“ да има равен старт за всеки участник.

Така за мен и колегите журналисти последното издание на фестивала в Ротердам започна сред шеги около това колко средства биха се спестили за транспорт, хотел и скъпи ресторанти, ако журито си седи вкъщи. Премина през раздразнение от категорично отказаната възможност за онлайн интервю с китайския дисидент, въпреки че съдейки по световните новини за изкуство, архитектура и дизайн, за него няма нищо по-нормално от това да работи посредством Skype. Завърши със споделеното горчиво впечатление, че фестивалът се променя по-бързо, отколкото ни се иска, а избраната посока буди смесени реакции. В същото време, самият Ай Уейуей не демонстрира по никакъв начин съпричастност с провеждащото се в Ротердам събитие. Онези, които следят медийната му персона, са запознати с неговата активност в Twitter (за съжаление, непонятна за мен заради езиковата бариера), но там IFFR не се споменава нито веднъж по време на фестивала или след приключването му. Художествената енигматичност на този автор в Instagram пък напомня на прословутия пърформанс на Марина Абрамович, The Artist Is Present (вдъхновила и едноименния документален филм, както и заглавието на моя текст) – артистът стои неподвижно и мълчаливо, а зрителят има правото да проектира интелектуално или да изпита емоционално всичко. Всъщност, докато течеше събитието в Ротердам, в Instagram профила на Ай Уейуей се появиха няколко снимки на оператора Кристофър Дойл, даващи индикации, че двамата в момента работят по някакъв аудиовизуален проект. Така че когато по време на церемонията за раздаването на наградите в Ротердам беше излъчено видео-обръщение от Пекин, със стандартните политически обвинения към китайските власти, това като че ли вече нямаше никакво значение за никого.

Както Едуард Лоренсън, редакторът на фестивалния вестник Daily Tiger, обясни в нашия разговор за Festivalists.com, от няколко години IFFR се опитва да акцентира върху връзката между кино и визуално изкуство и в това няма нищо чудно. Освен че границата между двете територии започва да се заличава все по-настоятелно и много автори мигрират в едната или другата посока, твърди се, че инвестицията в изкуство все още е сред най-доходните. Както става ясно обаче в тази статия на Artinfo, подобни рисковани финансови вложения изискват подходящ политически контекст, а това се случва с много лобиране или казано иначе, на езика на политиката – със създаване на конюнктура и поддържане на статукво. Затова никак не се учудих, когато разбрах, че тазгодишното „участие“ на Ай Уейуей в ротердамския фестивал съвпада с голяма експозиция във Вашингтон, всъщност първата подобна като мащаби в САЩ и обхващаща негови работи от различни периоди. По ирония на съдбата, финалът на американското събитие беше паралелно с церемонията по закриването в Ротердам, така че докато в света на киното се коментираха наградените, в The New Republic се появи една доста критична статия, озаглавена Noble and Ignoble – Ai Weiwei: Wonderful dissident, terrible artist, чиято естетическа програма не споделям напълно, но съдейки по коментарите в Twitter, явно много хора смятат, че около медийния образ на Ай Уейуей като творец и страдалец има нещо гнило. Всичко това, за съжаление, остана извън прожекторите по време на фестивала в Ротердам и вместо на дебат, се наблегна на още по-излъсканата и мета визия, на червения килим и на партитата, изобилстващи с графитеносиви костюми. Разбира се, носени от хора, които смятат, че ще останат завинаги на 42.

Written by admin

февруари 16th, 2013 at 9:46 pm

Posted in macro

Leave a Reply