Archive for юли, 2014
French smile
Вече от три години живея в Париж, а все още не съм писала нищо за френското кино. Въпреки че съм израснала в залата на Eurimages във Варна и мога спокойно да кажа, че познавам тукашната филмова класика, отне ми доста време, за да започна да гледам новите заглавия с увереност, че бих могла да ги разбера – ако не с всички пластове на диалога и културните препратки, то поне по-голямата част от тях.
Наскоро обаче приключи Paris Cinéma и това би бил един добър повод да споделя онова, което се върти в главата ми от известно време. Не само защото това вероятно ще бъде последното издание на фестивала (лудостта да се организира подобно културно събитие в Париж, финансови проблеми, артистичният директор преминава в UniFrance и т.н.), а и във връзка с една от тазгодишните специални програми, която, според мен, се оказа особена сполучлива. Става дума за секцията French Touch и по-специално за подбраните осем комедийни проекта на френски режисьорки и сценаристки плюс кръгла маса за проблемите на така нареченото “женско” кино.
Може би все пак е добре да започна по-отдалеч, с едно въведение по темата, защото ми се струва, че френското кино стига все по-бавно и трудно до българската публика, а дори и когато това се случи инцидентно на някой фестивал, липсва франкофонският контекст, с който като че ли бяхме свикнали допреди 10-15 години, когато един нов филм на Жан-Пиер Жьоне беше събитие. Та, доста разсъждавах по въпроса за френската комедия и изобщо френското чувство за хумор и стигнах до извода, че те са базирани изцяло върху езика, както и изкуството на общуването – интонацията, диалекта, играта на думи, културните особености, inside jokes и прочие. За доказателство, ако се върнем към периода на нямото кино, няма нито едно голяма звезда от Франция в първите десетилетия на бурлеската, като изключим Макс Линдер, но най-известните му заглавия са заснети в американския му период. В същото време, преди един век тези комедии се оказват финансов провал и френският актьор остава в сянката на Чаплин, който всъщност е бил сред най-запалените му фенове. За сметката на това, Чаплин е обожаван във Франция, дори и когато в САЩ е вече персона нон грата. Неслучайно в момента в Синематеката честват 100 години от появата на неговия прословут персонаж заедно с рождението на Анри Ланглоа, защото Чаплин отдавна е част от този храм, за който писах (на английски) тук. Превъртайки лентата с историята на френското кино и пост-бурлеската, следват Фернандел, Бурвил, Луи дьо Фюнес, Жак Тати, Пиер Ришар… чак до Венсан Макен, който е едва на 35 години, но вече е изградил забавния и изключително успешен образ на невротичен неудачник – въпреки експресивните им лица и силуети, всички те разчитат изключително на диалога и стереотипите на местното ежедневие, което прави хумора им труден за екпорт.
Що се отнася до съвременното френско кино, за него съдя по най-нашумелите заглавия, които много автори приемат дори за нова Нова вълна. Това са все нискобюджетни продукции, заснети от млади автори, като фактът, че са били селектирани за някоя от паралелните секции на Кан и особено ACID, им дава добър фестивален старт, а впоследствие – и отлично разпространение. Сред тези филми са “Донома” на Джин Карена, “Рефрен” на Рашид Джайдани, “2 есени, 3 зими” на Себастиан Бетбеде, “Момичето от 14-и юли” на Антонин Перетятко (преводът на заглавията е мой и се придържа към оригинала на френски, но уверявам ви, авторите на този филм със сигурност не са имали предвид “Дъщерята на 14-ти юли”, както вече са го представили във Велико Търново), “Битката при Солферино” на Жустин Трие или “Войната е обявена” на Валери Донзели. Общото между тези истории е, че те са изключително фрагментарни, с превъзбуден ритъм, който кара многобройните им персонажи да препускат из големия град (обикновено – Париж), лутайки се между фантазия и реалност. Едновременно с това, в тези филми често има задкадров глас, който въвежда зрителите във фабулата и играе ролята на свързващ елемент между отделните новели, скечове или сюжетни линии. Има и още нещо, по което изброените заглавия си приличат и заради което ми се струва, че са толкова добре приети от младата публика във Франция. Както Венсан Макен казва в едно интервю в Кан през 2013-а, тези филми са за това как се оцелява в днешна Франция, за малките борби, които всеки води. Към това бих добавила и самоиронията – на авторите, които се борят да изразят себе си в една преситена от култура среда, на персонажите, които се борят, за да оцелеят финансово и емоционално в една преситена от буржоазност държава, дори на аудиторията, която с лекота открива себе си и в най-налудните действащи лица, и се смее на собственото си ненаситно желание да се бори.
След това предисловие вече можем да погледнем внимателно осемте заглавия, избрани от Paris Cinéma, за да представят френската комедия, създадена от и за жени. Веднага прави впечатление, че авторките им са в пълния смисъл на думата онова, което във Франция се нарича “cineast” – едновременно сценарист, режисьор, актьор, често и продуцент. Изключението е Бая Касми, която е съавтор единствено на сценария на “Имената на хората”, а филмът е режисиран от нейния партньор Мишел Льоклер, но предполагам, че е попаднала в селекцията заради силно изразения автобиографичен елемент в сюжета. Разглеждайки самите филми, те са подбрани за публика, която е отишла на кино да се забавлява. Включени са “отличничките” “По-лесно една камила…” на Валерия Бруни-Тедески от 2002-а и “Два дни в Ню Йорк” (продължението на “Два дни в Париж”) на Жюли Делпи, както и откровено комерсиалните “Под полите на момичетата” на Одри Дана от 2004-а и премиерата “Газели” (“Мацки”?) на Мона Ашаш. На този фон Валери Донзели с нейния ултра нискобюджетен пълнометражен дебют “Кралицата на ябълките” изглежда като бедна роднина, но компания й прави Ноеми Лвовски с “Втори шанс”, която бих сложила в графа mainstream, обаче според френските ми колеги нейната комедия е много twisted. Има и един документален проект, който трябва да изиграе ролята на интелектуален ключ към програмата, заснет от Жули Гайе (същата, за която вероятно сте чували покрай френския президент Франсоа Оланд) – заглавието би могло да се преведе като “Режисьор(к)и” и е резултат от съвместната й работа с Матийо Бусон. За да бъде тази програма напълно представителна, по мое мнение липсва Софи Летурньор с “Les Coquillettes” (не бих се наела да преведа играта на думи в заглавието, английската версия е Macaroni & Cheese), с нейната пофренчена версия на телевизионното шоу Girls, но за Лена Дънам така или иначе ще стане дума много скоро.
Каква е жената във фокуса на тези филми? В повечето случаи е тя е бяла, около 30-те, няма деца, обградена от предани приятелки, от добро семейство и с добро образование, с чувство за вина заради това, че е от добро семейство и с добро образование, финансово обезпечена или поне щастливо незасегната от финансови проблеми, изпитваща панически ужас от обвързване или напротив, стремяща се натрапчиво към обвързване. Дотук няма нищо по-различно от образа, който ни натрапват средностатистическите американски комедии, с тази разлика, че комедийният му потенциал е доста изчерпан, дори и ако прибавим малко екшън, пък бил той и не съвсем изискан. И ето какво казва самата Мона Ашаш по време на разговора, организиран от Paris Cinéma – че нейните “газели” също черпят вдъхновение от Girls, но когато имаме предвид близо десетте години разлика между едните и другите, усещането е по-скоро за гротеска, в полза на по-възрастните, за съжаление. Точно в този абсурден порив за вечна младост у французойките (а може би и у повечето жени на средна възраст в така наречения Първи свят?) обаче се прицелва Ноеми Лвовски, чийто персонаж, изигран от самата нея, се връща в тийнейджърските си години, но без да се промени физически и от това следват ред забавни ситуации, а някои биха подхвърлили също – и немалко политически импликации.
В тази връзка, в изброените комедии се наблюдават и някои елементи, които са типично френски, особено когато става дума за степента на завимост от американската култура. Като за начало, в много от филмите има забавни въведения към историята на персонажите, която започва чак до детството на родителите им – сякаш човек не може да заснеме сюжет за средната класа, без да опише семейната среда като в текст на Жорж Перек. Всеки родолюбив французин изпръхтява презрително при споменаването на Амели Пулен, но в случая няма как да не си припомня начина, по който е конструирана тази толкова известна комедия – защо е нужно да видим детската версия на Одри Тоту? Умиление? Емпатия? Вникване в нейната зряла ексцентричност? Очертаване на картата, в която е ситуирана играта? Вероятно всичко заедно и най-вече последното, особено със самосъзнанието за днешната мултикултурност на Франция. Не бива да пропускаме също, че заснетите изповеди в селекцията на French Touch са изключително лични, независимо дали става дума за Валери Донзели, чиято Кралица се опитва да се раздели с любовта на живота си (в ролята – Жереми Елкаим, разбира се), или за Валерия Бруни-Тедески, която прави всичко по силите си, за да се откъсне от семейните травми и богатства и да бъде себе си.
Именно опитът да се естетизира този драматургичен/режисьорски/актьорски мазохизъм прави подбраните комедии толкова привлекателни и в същото време трудни за гледане. Смехът е през сълзи, защото е насочен към човешката слабост и ранимост по принцип. Тази безпощадна клоунада на тялото и душата няма как да не събуди асоциации за Уди Алън, с тази разлика, че обикновено той не се разхожда полугол на екрана, за щастие. Когато обаче една французойка в началото на 21-и век се съблече в собствения си филм, това не е за да привлече зрителско внимание, а за да демонстрира своята еманципираност от обществените очаквания, а може би и да подчертае, че онова, което споделя като емоция, е много по-интимно от гърдите й. Изобщо, голотата, а също и сексът са въпрос на политически избор – една теза, която в “Имената на хората” е изведена до крайност, но все пак за главната роля е избрана доста приятната за окото Сара Форестие, не самата Бая Касми. Говорейки за френско кино и политика, има и още нещо, което ми изглежда важно – желанието на съвременната жена да се дистанцира от властта, нищо че в действителност тези две сфери са били и си остават силно привлечени. Когато “Замък в Италия” на Валерия Бруни-Тедески беше избран за Официалната програма на Кан през 2013-а, злите езици заговориха, че този филм никога не би попаднал в надпреварата за Златна палма, ако не бяха роднинските връзки на авторката с бившия вече президент Саркози. Що се отнася до Жули Гайе, трудно е да си представя колко е сложно да маневрираш между желанието да правиш обществено значимо кино във Франция и едновременно с това да изглеждаш благоприлично редом до настоящия президент.
Симптоматично е, че в тази дихотомия между “ляво” и “дясно” съществува цялото френско общество – модерно е да мислиш с термините на социализма, нормално е да живееш с благата на капитализма. За мен беше много любопитно, след като се пренесох да живея в Париж, да наблюдавам как утайката на американската поп култура се приема във Франция като светена вода, която носи просветление и утеха за глобалните хуманистични проблеми. В момента САЩ е като че ли единствената държава, с която Франция има желание да общува и да се конкурира в областта на изкуството, като това важи в пълна сила за киното. Затова за финал ще се върна отново към френската комедия и Paris Cinéma и ще отбележа как Ню Йорк се мярка многократно в много от филмите, като някакво имагинерно пространство на щастие и пълноценност. “Два дни в Ню Йорк” борави доста добре с тези клишета, но единствено ако гледате филма с очите на французи. Ако сте американец, който няма никаква представа нито коя е Жули Делпи, още по-малко – актьорите, които изпълняват ролята на семейството й, ще видите Крис Рок като жален опитомен хипстър, ще чуете куп измъчени шеги на тема културни стереотипи, ще се убедите чистосърдечно, че французите са мързеливи, нечистоплътни и вулгарни и накрая може евентуално поровите в интернет, за да проверите откъде Винсънт Гало ви се струва така познат. А после може и да се присетите, че отдавна планирате екскурзия в Париж, но не за да се смеете.