cinemaXP

усещане за кино

Archive for март, 2011

They shoot film critics, don’t they?

without comments

Снимка: Стефан Галибов / stefangalibov.blogspot.com

Когато се срещаме с Йордан Тодоров, официалната част от София Филм Фест вече е приключила и можем да обсъдим първото му ФИПРЕССИ жури на спокойствие. С Данчо се познаваме отдавна – когато все още ъпдейтваше редовно блога си и работеше като журналист в „168 часа“. В момента пише като freelancer за най-популярните български списания, а във филмографията си има два документални проекта като режисьор, и двата продуцирани от Мартичка Божилова.

Нека да започнем с това защо реши да кандидатстваш за членство във ФИПРЕССИ?

Всъщност, официално все още не съм член на ФИПРЕССИ – доколкото знам, кандидатурата ми е висяща, така да се каже. А защо изобщо съм решил – както знаеш, аз съм завършил Кинознание и смятам, че всеки човек, който се занимава с нещо подобно, трябва да е част от някаква общост. По същата причина станах член и на Съюза на българските филмови дейци, сектор Критика, защото се чувствам като част от тази общност, колкото и да е трудно да я наречем точно така в България.

Какви са очакванията ти от ФИПРЕССИ като организация, какво знаеш за нея?

Тази асоциация в момента е точно на 80 години. Първоначално е сформирана като федерация на изданията, в които се пише за кино. Това е най-старата съсловна организация в нашия бранш и съответно за мен е въпрос на чест да съм част от нея. Както разбирам, в България много хора не членуват във ФИПРЕССИ поради една основна причина, а именно, че не говорят нито един от двата официални езика в организацията, френски и английски.

А как точно се случи така, че те избраха за ФИПРЕССИ журито на София Филм Фест?

Един ден Антония Ковачева, с която се познаваме от няколко години и която е наясно в общи линии за това с какво съм се занимавал, тоест тя имаше решаваща роля и при приемането ми в Съюза, та тя ми се обади и просто ме попита дали имам нещо против това да предложи кандидатурата ми за член на журито на феста. Аз, естествено, нямах нищо против, дори се почувствах много поласкан, че са се спрели точно на мен, още повече че това е първото ми жури изобщо. Около една седмица по-късно Тони потвърди, че аз ще съм един от тримата в журито. В тази връзка може би е добре да спомена нещо и за другите двама?

Да, това е следващият ми въпрос.

Освен мен от българска страна, за членове на журито бяха избрани Мустафа Горгюн от Турция и Габриеле Барера от Италия. Мустафа е може би един от най-известните турски журналисти, който пише за кино. Има собствен блог с впечатляващите 60 хиляди посещения на месец, но той го рекламира основно по телевизията, тъй като всяка седмица има петминутна рубрика в една от националните им телевизии. Както обаче самият той призна, не печели нищо от блога си и когато го попитах защо, ми обясни, че в Турция бизнесът с онлайн рекламата не е особено развит. Иначе в продължение на дълги години Мустафа е бил редактор на турското издание на „MAX“, което е фалирало, тъй като, както той ми каза, турците не четат мъжки списания. В момента пише за „Esquire“, но, по неговите думи, хонорарите са много ниски. Стана дума за това дали в Турция човек може да се издържа с писане за кино и явно там положението е аналогично, дори и по-зле. По съвсем друг начин стои въпросът в Италия, защото с Габриеле също коментирахме тази тема. Според Габриеле, в Италия има минимум десет специализирани издания за кино, включително и такива за B-movies. Тоест, човек, който пише там като freelancer за кино, ако е достатъчно сериозен и има редовен приток на ангажименти, може да печели доста добре. Не знам дали това би стигнало, за да си купиш Vespa например, но в Италия има организация, която е регламентирала минималното възнаграждение за пишещите на свободна практика.

Обикновено, когато се сформира жури за фестивал, се избира един местен журналист или кинокритик, който формално да изпълнява функциите на домакин. Как се чувстваше в тази роля?

Вероятно ще кажа неща, които знаеш, но те са логически свързани с въпроса ти. По принцип ФИПРЕССИ журито е съставено от три до пет души.

На по-големите фестивали има и по-големи журита.

Да, в Кан или Венеция част от журито се занимава с отделна секция от фестивала, но когато са само трима души, няма председател или президент, поне в нашия случай нямаше такъв човек. Определено Габриеле беше поел тази отговорност, понеже е най-опитен в журирането, а и дългогодишен член на ФИПРЕССИ. Все пак аз, бидейки от България, малко или много се чувствах длъжен да се представя наистина като домакин и, доколкото имах възможност, да улесня престоя на колегите си, да го направя по-приятен. Като цяло, мисля, че нещата протекоха доста гладко. Също така, не сме имали много разговори по време на самия фестивал, понеже, струва ми се, никой не искаше да повлияе на другите, макар и косвено, с някакви свои предварителни заключения. Един от филмите в нашата програма нямаше субтитри на английски, става дума за „The Woman with a Broken Nose, но впоследствие Мустафа и Габриеле го гледаха във видеозалата в Гранд Хотела. Така че дори и в това отношение организацията беше добра.

Забавното беше, че аз самият пропуснах едно заглавие – причината беше в това, че имах ангажимент на София Мийтингс, затова изтървах прожекцията за „Sound of Noise“, а така се случи, че впоследствие връчихме наградата точно на този филм и той дори се превърна в мой личен фаворит. Така по ирония на съдбата го гледах половин час преди награждаването.

Как ти се стори София Филм Фест отвътре – предполагам, че редовно се акредитираш като журналист за това събитие в последните десет години?

Тази година определено имах възможност да погледна фестивала по-задълбочено отвътре. Първо, отговорността е съвсем различна. Като журналист мога да избирам филмите, които гледам, да си направя собствена селекция, въз основа на която да напиша някакъв текст, поне така е било в предишните години. В нашия случай разполагахме с 14 заглавия, с фиксиран график за прожекции и събития, отговорността е по-голяма. Колкото и да имаш някакви лични пристрастия, в крайна сметка награденият филм трябва да отговаря на повече условия от това просто да ти харесва лично на теб. Аз, да кажем, също си имах фаворити от състезателната програма…

Например?

Например турският филм, „White As Snow“, или „The Day I Was Not Born“. Важно условие за награждаването на един филм с награда на ФИПРЕССИ е да се вземе предвид факта дали е бил награден вече на друг фестивал със същия приз. Разбира се, не е изключено понякога отличието да се даде на един и същи проект, на различни фестивали, но стремежът е да се избягва повторение. Ако това условие не съществуваше, аз лично бих подкрепил „The Day I Was Not Born“, но доколкото знам, този филм вече има награда от кинофестивала в Монреал. Като цяло, този поглед отвътре определно беше интересен и то за фестивал, който смяташ, че познаваш добре.

По време на София Филм Фест се проведе тази прословута среща с генералния секретар на ФИПРЕССИ, Клаус Едер, и си спомням, че някой ти подхвърли „И да настояваш за българския филм!“ Ти самият имаше ли усещане за отговорност, че трябва да лобираш за българското кино?

По-скоро не. В нашата програма имаше три български заглавия – „Подслон“, „Тилт“ и „Лов на дребни хищници“. Първите два филма ги бях гледал преди, възприемайки ги съвсем безпристрастно, защото иначе контекстът на състезателната програма е различен, но определено не се чувствах склонен, или длъжен, или дори повлиян от това изказване, че да лобирам за българското кино. В крайна сметка, тук нещата са поставени в съвсем друга плоскост, на подобен фестивал има толкова много други добри филми, така че човек може да направи доста по-широк избор. Според теб това насериозно ли беше?

Да, според мен беше насериозно. Смятам, че в последните години тук има такава традиция да се подбутват местни продукции, а това не ми се вижда добра практика, защото някак дискредитира качествата на съответния филм.

Аз честно казано не съм забелязал подобна тенденция, наистина тази година голямата награда беше присъдена на „Подслон“, но в журито имаше само един българин. Може би наистина това се случва с цел да се даде възможност на младите режисьори да се наложат. Надявам се все пак журито да е било достатъчно безпристрастно. Иначе в нашето жури нямаше изявено желание да наградим някое от българските заглавия, въпреки че ги коментирахме.

Според теб на какви естетически условия трябва да отговаря един филм, за да бъде селектиран за наградата на ФИПРЕССИ?

Според мен най-важното качество е иновативността, доколко този филм е свеж и оригинален. Тук включвам всичко – режисура, драматургия, актьорска игра, операторска работа и така нататък. Винаги можеш да направиш разлика между филм, който харесваш, просто защото той по някакъв начин те е докоснал, но в същото време не е кой знае колко иновативен като изразни средства, и филм, който е различен. Ще ти дам пример с „The Day I Was Not Born“ и „Sound of Noise“. Сюжетът на първия определено ме докосна, но в същото време филмът е заснет с по-стандартни средства, даже, ако щеш, и драматургията е традиционна, докато вторият те въвлича още от самото начало. В първите пет минути вече знаех, че ще наградим „Sound of Noise“, бях на път да се обадя по телефона на Габриеле и да му кажа: „Ами да, наистина това е нашият филм“. Той абсолютно те засмуква и те хвърля в някаква паралелна реалност, едновременно абсурдна и достоверна.

Каква според теб тогава е разликата в критериите за наградата на ФИПРЕССИ и наградата на основното жури?

Това е добър въпрос… Вероятно критиците, като хора, които гледат доста филми, имат малко по-различни критерии от режисьорите или актьорите, но честно казано, за мен би било трудно да ги изброя. Не е невъзможно и в двата случая да се избере един филм, но много често става обратното. Все пак критиците са гледали кино години наред и доста трудно можеш да ги впечатлиш, затова според мен призът на ФИПРЕССИ наистина има своята тежест. Аз самият си говорих с режисьорите на филма, който ние подкрепихме – Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон, и им казах как „Sound of Noise“ е бил избран единодушно, а те ми благодариха, защото според тях е много трудно един филм да допадне едновременно на трима различни души.

Точно това исках да те попитам – как точно процедирахте при взимането на решение, имахте ли разговори или използвахте точкова система?

Нямахме точкова система, но аз предложих една система на действие, която впоследствие се оказа сполучлива. В деня, в който трябваше да вземем финалното решение, всеки написа на едно листче три фаворита, като ги класира в обратен ред, от трето до първо място, след което търсихме съвпадения. Ако някой от филмите беше събрал повече точки, даже и ако е бил класиран на второ или трето място, щяхме да изберем него.

Как точно беше подредена твоята класация?

Моята изглеждаше така: 3. „The Day I Was Not Born“, 2. „White As Snow“, 1. „Sound of Noise“. Оказа се, че сме напълно единодушни за първото място, така че цялата процедура ни отне не повече от десет минути.

А при тази среща с Клаус Едер по време на феста, какви бяха твоите впечатления за ситуацията във ФИПРЕССИ, за бъдещето на тази организация?

На първо място, това е организация с много голяма история, но останах с впечатление, че в момента ситуацията е в стил one-man band. Това, което аз смятам, е, че трябва да се привлекат повече хора към тази асоциация, най-малкото за да се занимават с различни дейности, като да кажем поддръжката на сайта. Струва ми се, че сайтът, който така или иначе е лицето на тази организация, може да бъде направен по-динамичен и както каза Клаус, за това не е нужно да има специално заделена сума. Парите, разбира се, винаги са важни, но този проблем може да бъде решен с crowdsourcing. Иначе това, което Клаус сподели за кризата в момента и за закриването на журита, мисля, че е валидно за всички области в киното и на изкуствата въобще.

Как смяташ, какво е бъдещето на професионалната кинокритика? Мислиш ли, че всеки, който иска да се занимава с това, трябва да се ориентира към интернет като медия, или напротив, борбата за напечатаното слово трябва да продължи?

Може би първо трябва да започна с това да щрихирам набързо ситуацията в България – такава, каквато аз я виждам. Според мен, в последните около 15 години, с появата на лайфстайл изданията и електронните медии, едва ли не се създаде мнението, че всеки може да бъде кинокритик. ОК, доста хора не се наричат точно кинокритици, но имат самочувствието на такива. Пак ще се върна към този мой колега в журито от Турция – неговото образование не е свързано с кино, но очевидно се занимава с това и го канят в журита на ФИПРЕССИ. Аз самият смятам, че ако човек иска да пише текстове в областта на кинокритиката, това по никакъв начин не е задължително да е свързано с образованието му. Всичко зависи от индивудиалното желание да се самообразоваш, информираш, усъвършенстваш и така нататък. Иначе, ако трябва да се върна конкретно към твоя въпрос, дали един текст е напечатан или в електронен вид, за мен няма особено значение. Тежестта на този текст е свързана основно с аудиторията, която го чете. Както знаеш, аз самият пишех онлайн в продължение на доста време, защото винаги съм разсъждавал така – не е ли по-добре да пишеш в интернет и да те четат 60 хиляди души, както в случая с Мустафа, отколкото да пишеш за печатна медия и да те четат 1000? Много бих се радвал, ако в България има печатно издание с 50-60 хиляди читатели, за което аз да пиша като кинокритик, но мисля, че това не е реалистично, не и в момента.

Written by admin

март 31st, 2011 at 12:08 am

Posted in интервю

Как я провела этим фестивалем

without comments

Снимка: Гео Калев / Студио Фо

Както всяка година, София Филм Фест е сбор от положителни и негативни емоции. За добро или за лошо обаче, сега за първи пъти имах възможност да посветя почти цялото си време на фестивала и дори успях да гледам над 20 заглавия, както и да събера доста пъстри впечатления. Възможно е в някои от точките по-долу да се повтарям от предишни години, но хей – снимката на прес баджа ми е от 2002-а…

+ Като за начало, селекцията беше доста по-хомогенна и стойностна спрямо последните няколко години. Не знам дали причината за това е свързана с факта, че екипът е подходил реалистично в условията на криза, но аз лично успях да наваксам с всичко пропуснато от фестивалите през последните една-две години. Равните дози класика, комерсиално кино и балкански находки носят усещане за пълноценно преживяване, а традиционно силни секции като Големите надежди, Големите майстори и Голямата петорка биха вдъхвали още повече доверие, ако се преименуват с малко въображение. Една от любимите ми програми тази година беше документалната и смятам, че решението тази селекция да се повери на Андрей Паунов и Борис Десподов е голяма крачка напред в правилната посока. Не всички избрани от тях филми бяха на необходимото техническо ниво, но историите бяха страшно занимателни, а може би аз просто остарявам – като цяло напоследък документалното кино ми става все по-интересно, така че сега след края на феста знам много повече за Берлускони, Тито, Хю Хефнър и правата на жените в Индия. Другият голям плюс за мен беше наличието на толкова много български заглавия във всички програми и да, някои от тях наистина си струва да се гледат. За мен лично най-приятната българска прожекция беше премиерата на „Манчестър Юнайтед от Свищов“. Усещането да седиш в залата с екипа на филма, с техни приятели и с напълно непознати зрители, които искрено се забавляват, може да зареди с оптимизъм даже и дългогодишни скептици като мен.

– И както всяка година, на всички нива във фестивалната организация цареше обичайния хаос. Нямам предвид задължителното забавяне с обявяването на заглавията или гостите, но разни технически грешки в каталога или програмата ми се виждат недопустими за един екип, който работи в продължение на 15 години по дадено събитие. Заради една подобна грешка например така и не догледах финала на „The Poll Diaries“, тъй като изобщо не ми хрумна, че в описанието на филма може да пише 127 минути, а в брошурата с програмата – 105. Ако някой го е гледал – нека да бъде така любезен да разкаже какво се случва накрая 🙂 Също така, докато се радвах на това, че повечето Фейсбук статуси на София Филм Фест са на български и английски, за пореден път установих, че този фестивал не е предвиден за чужденци и те някак не са приоритет, нищо че по правило са основни персонажи в прес-рилийзите. Изключвам липсата на английски субтитри при голяма част от прожекциите под предлог, че тези филми са закупени за разпространение в България. Хайде, да кажем, че и пресконференциите нямат нужда от превод, но да имаш ежедневно издание на хартия и то да е само на български, при наличието на над 100 задгранични гости, е непрофесионално. Убедена съм също така, че всеки чужденец би предпочел вместо бутилки с вино в чантата си или шофьор от/за летището, да разполага с изчерпателна информация на английски за фестивала и за всички събития, свързани с него.

+ Една от приятните изненади на тазгодишното издание на кинофестивала, беше програмата Психоанализа и кино, която започна с лекция на професор Андреас Хамбургер. Доколкото разбрах, това е инициатива на Мюнхенската академия за психоанализа и психотерапия, която се осъществява с помощта на Музея на киното в Мюнхен. Самата лекция беше доста обща и обхващаше теми от образа на психотерапевта в поп културата до изкуството като алтернативна реалност. За конкретния метод, по който се избират и обсъждат филмите, все пак получихме повече информация в Q&A с немския лектор след изложението му. Някои детайли не ми станаха съвсем ясни, затова избрах една от прожекциите в програмата към Психоанализа и кино, тоест отидох да гледам „Drei“ в претъпкана с психолози зала, за да чуя как протича дискусията след филма. Този експеримент приключи безславно и алкохолно след репликата за това как всички сме станали свидетели на „перверзия в центъра на София“. В действителност, даже не съм убедена, че „Drei“ е наистина удачен избор за психоаналитична интерпретация, тъй като според мен Том Тиквер си е разчистил сметките по приятно-ироничен начин с жените, семейството и цялото немско общество.

+/- За мен самата сред най-важните събития в тазгодишното издание на София Филм Фест беше режисьорската версия на „Тенекиеният барабан“. Нямах възможност да остана на разговора с Фолкер Шльондорф след прожекцията, но си купих автобиографичната му книга от Колибри и в момента я чета. Що се отнася до филма, за съжаление вече никой не може да работи с такава свобода. Изобщо не искам да си представя какво би се случило, ако в наши дни някой заснеме дете, което се целува с джудже, и покаже тези сцени на голям екран. От другите филми, които си бях набелязала, наистина много исках да гледам „Пина“ и все още недоумявам как 3D-то на Вим Вендерс се е оказало несъвместимо с 3D-то у нас. Поне не се наложи горкият човек да бере срам в София, защото по съвпадение се оказа, че няма да присъства на феста, както и Клод Льолуш, а също и Алексей Учител. За последния най-много съжалявам, защото беше единственият, чието име попълних в бланките за интервю в прес офиса на фестивала. От Ротердам насам съм се потопила в руското кино и много ми се искаше да направя един по-подробен текст, базиран на евентуален разговор с Учител. Оттук-оттам се чуват мнения, че последният му филм, „Край“, е свързан с новата путинска стратегия за патриотично кино (което съответно е порядъчно субсидирано), но на мен ми харесва историческия контекст в почти всички проекти на Учител и изобилието на чеховска атмосфера.

-/+ Естествено, няма фестивал без партита и тук е момента за още един амбивалентен параграф. Ако сте от онези хора, които години наред са се чудили какви са тези прословути сбирки за отриването и закриването на София Филм Фест, не е нужно да изпитвате съжаление, че сте ги пропуснали. На мен ми беше достатъчно само едно подобно парти, за да се закълна тържествено, че повече няма да отида на друго. Нямам нищо против Стефан Китанов, който свири на китара и пее съвсем прилично, но смятам, че не заслужавам да слушам Васко Кръпката, освен ако не ми се плащат вредни за това. От друга страна е похвално, че организаторите на феста бяха решили да отворят зала Мати’Д за външни хора и че бяха ангажирали диджеи на възраст под 40 години за всекидневни соарета. Иначе в Sofia Live Club се заформиха няколко много приятни събития около Миленита, съвместното парти на „Тилт“ и „Подслон“ и концерта на Баба Зула. Кино на чорчик пък се очерта като фестивалното off и все още съжалявам, че не успях да отделя нито една вечер за техните „бунтарски“ партита.

Така като гледам, плюсовете са повече от минусите. Ще се въздържа от дълбокомислени препоръки, понеже тукашната реалност е от тази, която човек до голяма степен не може да промени, но за сметка на това трупа мъдрост, или поне – драматургичен материал, а в най-лошия случай може да се поучи от чуждите грешки. Очаквайте още един текст за феста – интервю с Йордан Тодоров, член на журито на FIPRESCI, което на 12-и март връчи наградата си на „Sound of Noise“.

Written by admin

март 22nd, 2011 at 3:56 am

Posted in macro