cinemaXP

Доколкото разбирам, от Fox са искали нещо по-стилничко, което да доизцеди боксофиса от първите три серии на X-Men и да изтрие срама от Wolverine, нещо от типа на „Watchmen“, само че според мен, някак не им се е получило. На пръв поглед, проблемът не е персонално в режисьора Матю Вон, който е имал възможност да докаже прословутото си чувство за хумор с цяла една смешна сцена, а именно едноминутната поява на Хю Джакман, нито в относително симпатичния кастинг от преобладаващо британски произход. Епохата е нацелена удачно, напоследък ’60-те се харчат доста покрай „Mad Men“, а и „X-Men: First Class“ прави много приятен tribute към шейсетарските епизоди на Джеймс Бонд – и като визия, и като злодеи. Документалните кадри от Кубинската криза също са интересна иновация, като Роджър Еберт дори смята, че най-добрите актьорски умения в този филм са именно на Джон Кенеди.

Проблемът е по-скоро в сценария и желанието да се угоди на феновете, вместо да се създаде нещо наистина ново и оригинално. Вярно че вселената на X-Men би могла да си съперничи с „Пътеводна светлина“ по комплексност на генеалогичните връзки и това усложнява всеки опит за сглобяване на нови истории, но вместо reboot в стила на Батман, на Матю Вон му се е наложило да се съобразява с прекалено много условия. Доста сцени са презаснети буквално от първия епизод на Брайън Сингър, но липсва мрачната им красота. Музиката пък е сходна с тази от втората серия на поредицата, но в „X-Men: First Class“ класическите мотиви по-скоро накъртват, вместо да носят усещането за епичност. Поне на фона на предишните части, триковете на мутантите стават по-разнообразни и находчиви, като младият професор Ксавие дори кара учениците си да развиват някакви вторични умения – всяко едно внимателно обяснено и представено, за да не се объркаме после, като започне мелето. Освен това, благодарение на факта, че Студената война отдавна е свършила, вече можем да се наслаждаваме на руска реч без акцент – нещо напълно невъзможно в старите филми за Джеймс Бонд, но за съжаление тези персонажи продължават да са с психологическата дълбочина на NPC-та, нищо че битката на Азазел със съветските военни може да донесе някакви бегли асоциации за „Майстора и Маргарита“.

В действителност, филмът беше забавен, но не толкова, че да ме накара да се концентрирам през цялото време върху действието. Вместо това, прекарах два часа мислейки си как в момента темата за супер героите се възражда, понеже човечеството е обсебено от идеята за оцеляване на всяка цена. Само че докато Супермен има извънземен произход, Спайдърмен е ухапан от радиоактивен паяк, а Батман е просто добре трениран гийк, мутантите от X-Men нямат никаква заслуга за специалните си способности. В повечето случаи дарбите им са вродени, но пък могат с лекота да се развият, което е перфектния начин да демотивираш всеки „нормален“ зрител в тийнейджърска възраст, който се сблъска с този франчайз. И като стана дума за младежка аудитория, доста ме подразни начина, по който „X-Men: First Class“ се опитва да назидава тийнейджърите, като им натяква, че трябва да се приемат такива, каквито са, както и че трябва да се научат да контролират гнева си. Що се отнася до намека за борбата за равни права, нека не забравяме, че когато се появяват първите комикси за X-Men през ’60-те, мнозина сравняват Магнето с Малкълм Екс, а професор Ксавие – с Мартин Лутър Кинг. В последния филм доста се коментира алюзията за равноправието между хора с различна сексуалност, но фразата „mutant and proud“ ми се струва елементарно-обидна, какъвто и смисъл да са искали да вложат в нея авторите й.

Естествено, каквото и да си говорим/пишем, в момента се твори съотвеният sequel на този prequel.