cinemaXP

усещане за кино

Archive for май, 2009

XIV Фестивал на европейските копродукции

without comments

… е на път да премине в пълна анонимност. Ето тук малко инфо и пълната програма.

Written by admin

май 29th, 2009 at 2:51 pm

Posted in новини

Post-Cannes

without comments

Ето едно доста интересно обобщение за фестивала в Кан тази година (на английски).

В него се намеква и за моите 3 основни наблюдения:
– комерсиалното кино е в криза и се опитва да го докара със sex & violence
– 2 часа и 30 минути е новото 90 минути
– малките кинематографии ще спасят света

Written by admin

май 26th, 2009 at 11:55 pm

Posted in micro

Inglourious indeed

with 2 comments

Този път ще бъда много кратка, понеже признаците на мозъчна дейност при мен са вече доста слаби. Искам само да отбележа, че досега гледах доста безумни филми, особено от основната селекция, но „Inglourious Basterds“ на Тарантино наистина ме метна в джаза. Изобщо не мога да разбера защо е направен този филм, освен просто като скъпо струващо забавление. Също така недоумявам как мислят да го разпространяват, специално в САЩ, където комбинацията от 148 минути и субтитри е самоубийствена.

P.S. Джим Кери е супер готин и забавен на живо!

Written by admin

май 20th, 2009 at 10:46 pm

Posted in micro

Fatigue

with one comment

Вчера поставих личен рекорд, като успях да прибавя цели четири заглавия, но за целта жертвах закуската, а вечерята ми беше разделена между няколко опашки. Колкото повече филми гледам обаче от основната програма, толкова по-разочарована се чувствам. Чаках почти два часа под слънцето, за да видя новия филм на Анг Лий, но вместо някаква хипи експлозия, трябваше да се задоволя с драма за момче от малкия град, което се бори да преодолее семейните си проблеми и да признае пред самия себе си, че е хомосексуален. Единственото, с което ще запомня този филм, е Лив Шрайбър с дълга руса перука и на токчета. Между другото, изглеждаше наистина страхотно!

Другото голямо разочарование от вчера и още една overrated опашка, беше „Antichrist“. Не бих могла да се определя като краен фен на Ларс фон Триер, но съм гледала всичките му проекти досега и в общи линии имах големи очаквания. ОК, идеята е много добра, актьорите са страхотни и очевидно са вложили много повече отколкото се е изисквало от тях, но останалото е просто неудобно абсурдно. В прескита има доста подробно интервю с режисьора, в което обяснява, че с този филм е искал да разчисти някакви призраци от миналото, понеже очевидно класическата психотерапия не може да му помогне. Е, може би е време за психиатрия. Имаше сцени, които очевидно е трябвало да са грандиозно шокиращи, но вместо това са по-скоро смешни. От момента, в който една окървавена лисица се обръща към Уилям Дефо и проръмжава през зъби „Chaos reigns“, този филм губи аудиторията си и вместо ужас, остава едно трайно WTF усещане, което трае до финала.

Може би затова реших да пропусна „Agora“ днес, не исках да се разочаровам отново и то от режисьор, когото наистина харесвам. Засега ще се придържам към програмата от Седмицата на критиката, а пък точно в момента зачезвам да се приготвям за тяхното парти.

Written by admin

май 18th, 2009 at 6:27 pm

Posted in macro

Wanderland

with one comment

Оказа се, че въпреки петте ми Вин Чун степени, този фестивал е много сериозно физическо предизвикателство, защото освен безкрайното обикаляне и висене по опашки, се изискват специални умения да ходиш на токове из пресечен терен, да пиеш какъвто алкохол се сервира по всяко време на денонощието и също така да издържаш с по 3-4 часа сън на ден – и това е само програмата минимум.

Снощи изтървах славно „Taking Woodstock“ на Анг Лий от основната програма, но вместо него гледах „Precious“ на Лий Даниълс от Un Certain Regard. За моя голяма изненада, в него участваха Марая Кери и Лени Кравиц, при това в някакви съвсем реалистични негримирани роли. Според мен филмът може да се опише като вариация на „Entre les murs“, заснета от Спайк Лий и Тод Солонц. Със сигурност няма да забравя представянето на екипа на сцената, Лени Кравиц погледна към мен няколко пъти *sigh*

Също така се разписах на цели две партита – едното по повод представянето на „Ordinary People“ в Международната седмица на критиката (чийто coverage е основната ми задача тук). Другото беше industry party на Wild Bunch в истинска централна полуразпадаща се вила. Вече имам теория-допълнение към психологията на тълпата – всички се блъскат там, където е най-фрашкано, независимо че само няколко метра встрани е празно и спокойно. Подозирам, че голяма част от хората тук нямат навика да се возят в обществен транспорт или най-малкото техният обществен транспорт няма нищо общо с този в София, така че гмежта им създава някакво специално фестивално усещане :-D

А, и ако някога дойдете насам – пригответе се за много извратена храна…

Written by admin

май 16th, 2009 at 5:46 pm

Posted in macro

Descente

without comments

Ето ме в тоталната лудница – друго по-точно описание в момента не ми хрумва. Колкото и да е чел човек предварително за Кан или да е гледал снимки / видео, изобщо не може да се сравни с откачената реалност. Папараците се разхождат в смокинг, а истинските звезди се мотаят небрежно по малките улички с огромни черни очила. На пръв поглед програмата (като брой пълнометражни заглавия поне) е относително скромна, но за сметка на това и в най-дребната опашка има строга йерархия. И като казвам опашка – чакането отнема огромна част от преживяването. За мой късмет се оказа, че съм с гранд журналистическа акредитация, която ми дава priority pass за прожекции и пресконференции, но за да се вредя първа спрямо стотиците други като мен, трябва да застана в нисък старт около час и половина по-рано.

Също така, няколко души ме бяха предупредии, че голяма част от комуникацията минава на френски и въпреки това останах изумена как по време на официалното откриване на Седмицата на критиката преводачката почти не можа да вземе думата от директора на програмата. А когато започна късометражният филм, увертюрата към същинското откриване, направо ми причерня – бразилска фонограма с френски субтитри. В общи линии разбирам доста неща, когато слушам френска реч, но мисълта да издържа пълнометражен филм, за който съм чакала 2 часа и то при продължително безсъние, жажда и глад… май професионализмът ми не стига до там. Слава Богу, основният филм, „Rien de personnel“ беше с английски субтитри! Сега като разглеждам програмата на Седмицата се успокоявам, че все пак само три от късометражните филми са без субтитри на английски, но 3 от 7… В тази връзка ми направи много силно впечатление и това, че около мен масово хората с прес-акредитация говорят на френски. Но пък така веднага установявам емоционална близост с обърканите и омерзени англоговорящи :)

Иначе „Rien de personnel“ беше приятен, със симпатичен сценарий, добре заснет и вероятно с много нисък бюджет. Навремето гледах много подобни филми в залата на Euromage – непретенциозни, но изпипани по френски. Сега леко ми домъчня за този период, но се надявам, че в следващите дни ще успея да наваксам. Почти съм уточнила график максимум, в който ще се опитам да включа поне 3-4 заглавия от основната програма + пресконференциите към тях. Will see!

Written by admin

май 15th, 2009 at 1:03 am

Posted in macro

Cannes!

without comments

Този път обещавам да поствам редовно и също така се надявам депресията от предишния ми пост да изчезне с премиерата на „Източни пиеси“ :-)
Stay tuned!

Written by admin

май 13th, 2009 at 9:38 pm

Posted in micro

Bonjour tristesse

without comments

Напоследък ми е много трудно да пиша за който и да е от филмите, които гледам, тъй като ми се струват ужасно изтъркани, предвидими и плоски. В очакване на големите sci-fi продукции, съм се затворила вкъщи и наваксвам с разни заглавия които съм пропуснала в последните няколко години. След двата сезона на „Mad Men“ всичко ми се вижда еднакво блудкаво – и веселите европейски копродукции, и претенциозния американски артхаус, и дори (съжалявам за богохулството) пълната колекция на студио Гибли.

Преди десетина дни обаче гледах един порядъчно депресиращ естонски филм, за който отвреме-навреме се хващам, че продължавам да мисля. От една страна напоследък чета доста отзиви (все негативни) за „Прогноза“ на Зорница София, от друга страна пък се опитвам да не чета новини от българската действителност. В тази връзка все се чудя как човек може да прави искрено и стилно кино, дори и ако живее в кофти реалност. Е, явно има начин, макар че крайният резултат не винаги понася добре на мнозинството. Така или иначе, „Есенна топка“ не е заснет за мнозинството, това си е типичен фестивален филм, но пък ако повече хора у нас можеха да го видят и разберат…

Още преди години станах върл фен на естонската анимация, но май за втори път в живота си гледам естонски игрален филм. Поводът беше откриването на фестивала „Северно сияние“ и от описанието беше ясно, че ще е тегаво. И наистина доста хора си затръгваха по време на прожекцията. Аз обаче имах нужда да гледам точно нещо подобно – много различно от общоприетите клишета на съвременното кино. Не че съм чак такъв сноб, харесвам си пъстричкия поп, но понякога наистина изпадам в абстиненция за бавни и внимателно построени кадри, с интересни лица и интелигентна музика за фон. А в полза на саундтака е достатъчно да спомена Godspeed You! Black Emperor и Nick Cave and the Black Seeds.

Не бих могла да кажа, че някой от персонажите в „Есенна топка“ ми стана симпатичен, с изключение може би на едно много красиво момиченце с дълга червена коса. Явно хората в Естония са много различни от нас като темперамент и въпреки това сюжетът на филма е съставен от истории, които се разиграват всеки ден и тук. Не само заради приликата между Lasnamäe в Талин и Младост в София или общото социалистическо минало, а защото хората по цял свят са самотни и объркани. В нито един кадър обаче не забелязах разкрасени тапети или пък гротескно подчертаване на мизерията – все неща, на които сме се нагледали в родното кино.

В YouTube попаднах на интервю с оператора на филма, Mарт Таниел, който разказва, че се е старал стилът му да е максимално изчистен и близък до Свен Нюквист. В същото време, екипът се е състоял само от 5-6 души, близки приятели, които заедно с актьорите са си поделяли всички задължения по време на снимките. Вероятно „Есенна топка“ впечатлява именно с това усещане, че от екрана говори цяло едно поколение, израснало в „преди и сега“. Един роман от 1979 година е превърнат във филм през 2007 година, за да докаже абсурдната актуалност на панелната депресия.

Чудя се кога ще се научим да показваме нещата такива, каквито са – без театрална претенциозност в стил noir и без приповдигнат патос в стил „аз не съм от тук и съм за малко“. Мисля си, че дори и някой най-накрая да се хване да екранизира „Естествен роман“, една от любимите ми български книги, вече няма да искаме да се познаем в тази история – нейните емоции останаха безвъзратно изгубени в ’90-те.

Written by admin

май 4th, 2009 at 2:00 am

Posted in macro