cinemaXP

В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.

Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.

До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.

Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен “екзотичен” фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.

Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата е не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате “Април”, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.

Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше “Как я провёл этим летом”. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – “Возвращение”. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между “Изгубени”, “Сталкер” и “Повелителят на мухите”. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със “Сказка про темноту” в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита “Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?”. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в “Сказка про темноту” всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.

Съвсем не съм забравила за Ротердам - тази година успях да видя само 15-16 филма, даже умишлено орязах всякакви странични събития от програмата си и пак впечатленията ми са много наситени. Хората бяха по-малко, организацията беше доста затегната, вместо Tiger Beer се сервираше само Grolsch, но нищо не може да замени усещането да принадлежиш към една малка група посветени и да имаш достъп до филми, които не могат да се видят никъде другаде. Още преди няколко десетилетия основателят на ротердамския фестивал, Хюберт Болс, е твърдял, че бъдещето на киното е в малките кинематографии. Затова много журналисти се шегуват, че ако един филм е прекалено странен за паралелните секции в Кан или Торонто, накрая попада в програмата на Ротердам.

Докато преглежда синопсисите на стотиците заглавия в каталога, човек бързо си дава сметка, че всички истории вече са разказани и въпросът не е в това какво се случва в един филм, а как се случва. Някои наричат тази ситуация постмодернизъм, други - пост-постмодернизъм, трети отдавна са се отказали да дават определения. В последните няколко месеца трупам доста фрустрация по повод онова, което се разиграва в българските киногилдии, а наскоро, докато се ровех в нета за фестивала в Ротердам, попаднах на миналогодишния текст на Геновева Димитрова за вестник “Култура”. Някъде по средата на статията можем да прочетем следното: “В този аспект ми е непонятно тоталното отсъствие на български филм - и Дзифт на Явор Гърдев, и Хиндемит на Андрей Слабаков биха обогатили с абсурд, атрактивност и смисъл иначе богатия фестивален контекст.” Истината е, че единственият пълнометражен български филм от последните десет години, който би имал някакъв шанс да бъде селектиран в Ротердам, е “Баклава”. Всички други са нетърпимо комерсиални за стандартите на този фестивал, дори не откривам нито една съвременна наша продукция, която да е получила субсидия от Hubert Bals Fund.

Така едничкото българско заглавие в ротердамския каталог тази година беше късометражната анимация “Anna Blume”, която мен лично направо ме закова на стола във видеобиблиотеката. За да разберете обаче по-ясно защо игрално българско кино скоро няма да попадне в Ротердам, ще наруша един от основните си принципи за писане на “фестивален репортаж” и ще ви разкажа за три филма, които за съжаление никой от четящите този блог няма шанс да види в България. Трите продукции са филипински, изключително нискобюджетни и имат доста сложно отношение към историята. Да уточня, че “история” включва не само фабулата, но и историческия контекст, както и събитията около заснемането на самия филм. Спокойно, няма да изнасям лекции за Лакан, нито ще се занимавам с деконструктивизъм, само бих искала да стане ясно за всички, които намират “Moon Lake” за филм с ебаси многото нива, че това е една псевдоинтелектуална подигравка, при това издекламирана от млади хора с лоша дикция.

Вече писах за филипинското кино в брой #88 на списание “Едно”, но обемът на текста беше ограничен, а и след първоначалната еуфория, си дадох сметка за много детайли, които в Солун ми убягнаха. И така, ако за първи път разбирате, че във Филипините се правят филми, имайте предвид, че става дума за държава, която има политическа независимост от 1946 година и е разположена на над 7000 острова. Огромна част от населението е католическо, а 80% живеят под прага на бедността. От 2000 година там снима една група режисьори, които използват евтини дигитални технологии и организират целия кинематографичен процес сами - сценарий, камера, режисура, музика, монтаж и дистрибуция. Тези автори си имат собствен фестивал, наречен .mov, и благодарение на усилията на Алексис направиха истински международен пробив. Сега, след смъртта на Алексис, неговите функции са поделени донякъде между Фил Ди (единствения официален филмов критик във Филипините в момента и мое другарче от миналогодишния тренинг в Ротердам) и Кавн Де Ла Круз (основател на .mov и плашещо неуморен боец в промотирането на дигиталното филипинско кино).

От трите заглавия “Manila Skies” има най-голям шанс да бъде намерен поне в международните торенти. Въпреки че режисьорът Реймънд Ред е един от пионерите на експерименталното кино във Филипините, последният му филм е заснет с RedOne и представлява увлекателно разказана драма. Югоизточна Азия е размирен район и голяма част от държавите са обявени за потенциално опасни заради множеството терористични атентати на политическа и религиозна основа. На 25 май 2000 година в новините се появява съобщение за мъж, който отвлича самолет, летящ по маршрута Давао - Ниной. Заплашва екипажа с пистолет, събира пари и бижута от пътниците и скача със самоделен парашут от почти два километра височина. Три дни по-късно полицията открива тялото на терориста и самоличността му е идентифицирана по намерената в него шофьорска книжка. Въпреки това, намеренията на Реджиналд Чуа остават дълбока загадка. Колкото и странно да ни се вижда, обикновените хора във Филипините съществуват в тотална анонимност, тъй като тромавата администрация не може да се справи с население от над 90 милиона души, при това една голяма част от тях са неграмотни.

Това е изходната позиция на “Manila Skies” - сценарият не се стреми към документална възстановка на събитията, а се опитва да изгради една достоверна верига от взаимоотношения и мотиви с ясното съзнание за тяхната фиктивност. Филмът има още едно ниво - започва и завършва със сцени с едно семейство в дълбоката филипинска провинция. Децата плетат кошници и помагат на майка си да ги продава, а бащата поучава малкия си син, че ако отиде в големия град да учи, никога повече не трябва да се връща обратно. Няма никакви индикации за епоха - всичко това може да се е случило преди пет века или в наши дни. Едновременно с това, главният персонаж на филма, невротик на средна възраст, страда от чувство за вина, че е изоставил родното си село, както и че възрастният му баща е прекалено болен и беден, за да се грижи сам за себе си. Разбира се, зрителят остава с впечатлението, че началните сцени обясняват по някакъв начин мотивацията на един потенциален престъпник. На финала обаче бащата, който е давал наставления на сина си в първите кадри, попада в гората на труп с парашут на гърба, до него - чанта с пари и бижута. Напъхва в дрипите си колкото може да носи и с тази “манна небесна” изпраща малкия си син да учи в Манила. Цикълът е затворен и всеки може да интерпретира това открито социално обвинение както намери за добре. Лав Диаз има също няколко незабравими cameo сцени, в които се търкаля по земята и повтаря “Wasak”, което на тагалог може да означава луд, пиян или надрусан.

Номер две е “Cameroon Love Letter (For Solo Piano)” на Кавн Де Ла Круз. В последното издание на ротердамския фестивал имаше специален фокус върху киното на Африка и селекцията беше разделена наполовина. Where Is Africa обхваща продукции, които са създадени от африкански автори, а Forget Africa включва филми, които за специално възложени на режисьори от цял свят за 39-тото издание на фестивала. Един от програматорите на ротердамския форум, Гертян Зуилхоф, прекарва в Африка пет месеца, среща се с местни кинопрофесионалисти и организира снимките на проектите за Forget Africa. Пътеписът му е интересен не само заради всички събития в него, но и заради тънкото чувсто за самоирония, което един холандец може да прояви в подобна експедиция. Това сафари за филми е с малък бюджет, но резултатите са изумителни. Първият заснет сценарий е този на Кавн, в Камерун. Изборът не е случаен - оказва се, че филипинската сапунена опера “Pangako Sa ’Yo” е изключително популярна в тази африканска държава.

За начало разполагаме с двама пресни гринговци, за които всичко в Африка е ново и любопитно. Кавн джазира с камерата и не се колебае да я потопи във всеки слой на камерунския бит. Пред обектива му Гертян е напъхан в ролята на преуспял, но уморен от живота си мъж, който е отпътувал за Африка, за да се самоубие. Причината за решението му е свързана с това, че любимата му го е изоставила. Думите на нейното дълго прощално писмо се изписват по екрана. Неговите реплики пък са произнесени зад кадър от Лурд Де Вейра, известен филипински поет, журналист и музикант. Вечните обвинения и оправдания, точно като в теленовела, макар и с голяма доза европейска изтънченост. На всеки телевизионен монитор в Камерун виждаме Майкъл Джексън, новината за чиято смърт е току що обявена. “Cameroon Love Letter” започва с посвещение на Алексис и Ника, убити два месеца след снимките, но през тази призма целият сюжет преминава като една хипотеза за онова, което би могло да се случи с тяхната любов, ако разполагаха с достатъчно време. Дали единственият изход от любовта е смъртта? Дали Африка е убийствена със своята реалистичност или благодат за западния човек, защото му дава надежда, че гузната съвест може да бъде изкупена на достъпна цена?

Още по-сложно е конструиран “Refrains Happen Like Revolutions in a Song”. Джон Торес обича да снима така, както някои хора си драскат на хвърчащи листчета. Двата часа филмово действие не могат да се синтезират в няколко изречения, тъй като подобно на “Todo Todo Teros”, става дума по-скоро за видеоарт, отколкото за кино. През 1986 година във Филипините се състои премиерата на “Revolutions Happen Like Refrains in a Song”. Този документален филм на Ник Деокампо коментира последните години от режима на Фердинанд Маркос, но тази игра със заглавията е само най-грубата рамка, в която могат да се поместят евентуалните анализи. Всъщност Джон осъществява антропологически експеримент, като отива на острови в границите на собствената му държава, на които се говори непознат за него диалект. Всичко, което се разиграва пред камерата, е само във въображението на режисьора. За какво точно разговарят хората, които той снима, никой не знае, но той им дава думи в зависимост от мелодията на гласовете и интонацията им.

Филмът започва със Сара, младо момиче, което навестява задлъжнелите жители на остров Гуимбал, за да събере от тях ценни предмети и истории. Това момиче се оказва и починалата дъщеря на генерал, който ръководи едно от местните въстания, както и tamawo - героиня-призрак от древна легенда за несбъдната любов. Същата актриса се появява в още няколко паралелни нишки, които биха могли да са сънища, спомени или фантазии. Само след първия половин час зрителят се отказва да следи фактите и започва да се носи сред изображенията заедно с топлия глас на Джон, който обединява елементите на повествованието в задкадров разказ. Скоро историите започват да се преплитат и навързват, революциите вървят в комплект с природните бедствия, митовете - с мизерията, любовта - с песните. Когато питам Фил какво наистина означава tamawo, той ми обяснява, че няма такава дума в тагалог и че според него Джон си я е измислил, заедно с всички други “понятия” от ежедневието и митовете на Гуимбал. В този смисъл, при цялата си “документалност”, “Refrains Happen Like Revolutions in a Song” е фикция във фикцията. Тъй като успях да гледам филма на публична прожекция (от която излезе само 1 зрител), след нея имаше Q&A сесия с авторите, но аз избягах умишлено, защото исках да запазя моето усещане.

Последният надпис от “Refrains Happen Like Revolutions in a Song” може да послужи за финал и на този текст: para kay Alexis.

P.S. След като изпратих английския превод на този текст на Кавн, той ми направи следния коментар: “Raymond Red was actually anti-digital and a celluloid purist; and only conceded to the format after a decade of dilly-dallying”.

Още преди да вляза да уча кинознание в НАТФИЗ, много пъти си представях как хващам влака за Солун, купувам си една CineΚάρταF и се наслаждавам на всичко онова, което никога няма да видим на София Филм Фест или Киномания. Солунският филмов фестивал е сред най-старите и най-мащабните кинофоруми на Балканите и тази година празнува 50-тия си юбилей - какъв по-добър повод от това да отида за първи път и то вече с журналистическа акредитация?

За да може човек да си представи фестивалната атмосфера, първо, трябва да има предвид, че Солун е много спокойно място. Доста ми напомни за Варна - не само заради мащабите и морето, но и по манталитета на жителите, като за разлика от родния ми град, има доста млади хора и арт живец (макар и по гръцки). Нищо чудно, че прекарах 10-те си най-мързеливи фестивални дни досега. Слънцето и необятното спокойствие на гърците ме завладяха още в началото и спрях да спринтирам между колите с лаптоп в чантата. Направих си една реалистична програма за гледане на филми с малко светски прояви за цвят, а в пролуките го ударих на живот.

Алтернативна видео реалност по фасадата на Olympion

По подобие на Сараево, фестивалните venues в Солун са пригодени специално за събитието. Официалната зала се намира в Olympion, но първоначално сградата е замислена и построена за театър. Фестивалният център е на пристанището, където човек може доста да се обърка, тъй като халетата там са еднотипни и едва на третия ден сложиха пред всяка постройка големи светещи букви на латиница. Идеята за пристанището е много добра, тъй като придава ъндъграундно-индустриален чар на всеки филм, а и нищо не може да се сравни с усещането да излезеш от n-тата прожекция и да се натъкнеш на залез в морето. Известен проблем представляваше амбицията във всяка сграда да се поместят две кина, дори и само с по една зала. Като изключим “Джон Касаветес”, имената на останалите зали бяха израз на почит към някакви местни киновеличия, тоест, не подлежаха на запомняне.

На партито за откриването Фатих Акин се развъртя зад dj пулта

Много логистични пропуски имаше около организацията AGORA-та, а за тази секция на фестивала пристигат industry гости от цял свят. Сградата на AGORA беше на края на пристанището, което означаваше 7-8 минути бърз ход и липса на тоалетни с течаща вода. За съжаление, там бяха сместили и видеобиблиотеката, като помещението й не беше шумоизолирано - както може да се досетите, когато едно място се нарича Агора, в него се говори доста. В самата видеобиблиотека липсваха заглавия, някои записи бяха повредени и обсегът на дистанционните не беше лимитиран, така че често между преградките се разиграваше истинска война с play/pause или volume up/down. При все това, видеобиблиотеката е от първостепенна важност на всеки фестивал и именно поради недостатъците на Солунската, в нея винаги имаше свободни места.

Фестивалният символ красеше крайбрежната алея

За моя изненада, в Солун нямаше някакво специално фестивано оживление, според мен местните бяха много по-развълнувани от подготовката за Коледа. Не видях някаква реклама на събитието, освен около Olympion и пристанището, затова много хора изобщо не знаеха, че се провежда фестивал, или пък просто не се интересуваха. Затова бях учудена, когато влизах на прожекция на всевъзможни екзотични филми и откривах залите пълни, при това често с гръцка публика на всякаква възраст. Това обаче в никакъв случай не беше фестивална аудитория, а по-скоро хора, които бяха решили да разширят малко спектъра на молските си удоволствия. Телефони звъняха нон стоп, говореше се, а най-любимо ми беше как някои цъкат с език възмутени, ако на екрана се случва нещо драматично. Сцените от Pinku Eiga панорамата предизвикваха смях, а на концерта на Джейн Бъркин направо потънах от ужас, когато някакъв чичо щракаше през цялото време с пръсти и викаше “Опа, опа!”. Също така, от много години не ми се беше случвало да седя на стълбите по време на прожекция, като за “Katalin Varga” дори бях на пода зад последния ред седалки (поне да си струваше). Вероятно режисьорът на “L’enfer d’Henri-Georges Clouzot” също е бил в шок, когато излезе пред претъпкана зала да представи филма си - след десетина минути приказки публиката започна да го освирква и да сочи многозначително към часовниците си. Половин час след началото на прожекцията хората започнаха да си излизат.

Изглед към фестивалното пристанище в един от малкото облачни дни

Сигурно звучи неприятно, но всъщност всички тези неща си имат положителна страна. В подобна атмосфера чужденците са много по-склонни да се социализират, само като забележат, че си с бадж и говориш английски. Освен това си дадох сметка защо болшинството от гръците филми не стават за нищо, а те напомнят много на нашата родна кинопродукция. През цялото време на фестивала се коментираше бойкота на гръцките режисьори и факта, че от всички 65 произведени заглавия, в Солун ще бъде показана една малка част, което де факто обезсмисля ежегодната награда за гръцки филм. Призът за най-добър пълнометражен гръцки филм беше присъден само от журито на FIPRESCI и то едва ли не след хвърляне на чоп. Наистина е странно, че в Гърция са толкова напред във всички видове визуални изкуства, арт-оформлението на фестивала например беше изключително стилно и новаторско, но когато трябва да разкажат една обикновена история, се провалят с гръм и трясък. Може би затова от гръцката програма експерименталният проект “Empirical Data” ме впечатли, а пълнометражните “The Building Manager”, “Kantina” и “Biloba” едва успях да издържа до средата.

Гледката пред сградата на AGORA

И така, след няколко опита да вникна в новото гръцко кино, “Dogtooth”, който първоначално ме подразни с претенциозността си, вече направо ми изглежда като шедьовър. Докато агонизирах на поредната прес прожекция с местна продукция, си спомних любимата фраза на Йосиф във връзка с българското кино, а именно, че “няма такива образи, няма такива ситуации, няма такива взаимоотношения”. Хрумна ми, че и ние, и гърците не обичаме да се вглеждаме в себе си и да правим заключения отвъд очевидното. Затова разработката на персонажите ни остава на ниво народопсихологически скечове. Друг е въпросът, че очевидно гърците нямат сериозни проблеми в наши дни, а нали все пак всеки сценарий се гради на някакъв конфликт. Ако човек съди по филмите им, най-голямата драма в съвременна Гърция са изврънбрачните връзки на средна възраст. Вероятно затова Тео Ангелопулос е толкова успешен като автор - вярно, че неговите опуси се смилат трудно, но те винаги се базират върху големите истории от миналото.

Изложбата за Вернер Херцог се помещаваше в изоставен склад за лед

За сметка на това, в Солун успях да наваксам с моите любими румънски филми, които от няколко месеца следя и не пропускам. Признавам си, че от състезателната програма на Солунския фестивал гледах само румънското заглавие, като бях абсолютно убедена, че то ще получи няколко награди, както и стана - “Medal of Honor” е вторият пълнометражен филм на Калин Петер Нетцер и можем да се гордеем че през 2008-а този проект е бил подкрепен на Sofia Meetings. Другите два филма от Румъния, които видях, бяха “First of All, Felicia” и “Kino Caravan”. Явно напоследък има тенденция в съвременното румънско кино сюжетите да се връщат няколко десетилетия назад и да описват някакви тъжно-забавни соц премеждия. Подобно начинание може да е много рисковано, ако липсва правилната отправна точка, но техните режисьори се справят, за разлика от българските. През цялото време се опитвах да разбера как точно я правят тази магия, и то с толкова малко пари. Изведнъж ми просветна, че техните филми са много близки до “комедиите” на Георги Мишев - взимат една малка абсурдна ситуация, забъркват в нея неприятно-реалистични персонажи и ги оставят да се оправят сами. Друго, което много ми харесва в румънското кино, е употребата на американския план - хората и техния живот са сведени до орнамент от ковьорчето на стената.

Q&A с Пепе Диокно след прожекцията на “Engkwentro”

Най-голямото ми откритие в Солун обаче си остава селекцията Philippines Rising. В Кан за първи път гледах филипински филм, но тъй като това беше “Kinatay” на Бриланте Мендоса, преживяването не беше приятно. Впоследствие си дръпнах “The Blossoming of Maximo Oliveros”, но отново не знаех в какъв контекст да го поставя. На Солунския фестивал положих известно усилие на волята и се накарах да започна да гледам тези заглавия едно по едно (ОК, без “Melancholia”), като накрая се зарибих ужасно. Добре че Кавн Де Ла Круз ми връчи един стек със свои DVD-та, та ще ги използвам, когато абстиненцията ми стане особено силна. Мога да пиша много за филипинското кино, за амбициите на неговите автори, за разговора ми с Лав Диаз и за модерираната от фестивала дискусия, на която всички дойдоха с махмурлук и не спряха да се майтапят. Вече мога да разбера и какво точно е имал предвид Алексис с текста си Wishful Thinking For Philippine Cinema, знам защо Джон Торес би трябвало да снима с по-малка HD-камера и защо Кетчуп Еусебио трябва да получава повече сериозно роли. Но за това - друг път…

Вернер Херцог благодари по немски за своя Златен Александър, а Тео Ангелопулос очевидно изпитва вселенско омерзение към всичко

Ако сте изчели всичко дотук, мога само да ви благодаря за търпението и интереса. Този път ми се искаше да споделя повече лични наблюдения, отколкото да ви обяснявам колко са яки “Soul Kitchen” и “Lebanon” или колко е лош “Лошият лейтетенант: Port of Call New Orleans”. За финал - поздрав с един клип от “Todo todo teros”

Някои гледаха церемонията по закриването така

Както казала хрътката в онзи виц: “Еми…” Само това мога да отбележа като оправдание, понеже на по-мързелив и сюрреалистичен фестивал досега не съм била. За десет дни се сблъсках с най-различни странности и понеже “Кан на Балканите” празнува петнадесетата си годишнина, има от всичко по много.

Всъщност, трудно може да се пише за фестивала в Сараево, ако човек няма никаква представа какво точно е това място. Първото издание се провежда още докато градът е обсаден и разбира се, посетителите не са били кой знае колко. Клипът към “Miss Sarajevo” е достатъчен, за да стане ясно как са изглеждали улиците само преди 15 години. От 1995 година насам обаче явно организаторите са събрали опит oт цял свят, селектирали са внимателно гостите и още по-внимателно - спонсорите, тъй като крайният резултат е наистина впечатляващ. Сараевският приз вече има тежестта на кариерен законодател, а небрежната атмосфера и количествата безплатно пиене могат да доведат до сърдечни контакти от всякакъв род.

Пресконференцията на “Източни пиеси”

Сравненията с нашенския СФФ биха били неуместни, понеже мерните единици са напълно различни. На първо място, Сараево е доста тих и спокоен град в сравнение със София. Престоят е направо като почивка в планината. Когато човек се разходи за първи път из Башчаршията, трудно може да си представи, че сравнително доскоро тук се е водила гражданска война. Второ, всички витрини и тераси за окичени с фестивалния плакат. Има и голямоформатни снимки на известни гости от предишни години, например инди физиономията на Стив Бушеми наднича сред лъскави мъжки костюми, изложени в магазин на главната улица, а брадата на Джон Малкович се кипри сред басмичките на Sarajevotekstil. Всички тук са спокойни и любезни, а по-голямо стълпотворение от приятно натокани девойки не съм виждала отдавна. Червеният килим се взима много насериозно, но пък екипът сигурно пафка на всеки кръгъл час, понеже за толкова време не забелязах паника, нервни изблици или пък неразрешима ситуация. Фестивалният център се охранява от вдъхващи респект военни части, обаче това е само проформа. Оказа се, че когато човек е дори с newby press акредитация (т.е. син бадж като моя), все пак има достъп до всичко.

Q&A след прожекцията на “15″ с Мартичка Божилова, Борис Десподов и Андрей Паунов

Не знам дали нарочно или по случайност, програмата е направена така, че през деня тук-таме остават дупки от по час-два, точно колкото да се запълнят с чаша Сараевско пиво и да отпаднат планираните прожекции. След това, логично, чувството за вина се тушира с още по-големи количества пиене. За такива случаи е предвиден видео-бар, в който се предлагат на DVD голяма част от заглавията, а най-якото е, че мониторите не са отделени един от друг и човек може гледа симултанно това, което са си избрали и съседите му (макар и без звук). Всяка вечер има по 2-3 партита, които се застъпват, така че при наличието на social mood, могат да бъдат спокойно обиколени. На всички събития има изобилие от безплатни продоволства, дори за журналисти. Генералната лежерност се потвърждава и от факта, че в press room-a се цъкат предимно Facebook и YouTube.

Що се отнася до самата селекция, мога да изразя само абсолютня си респект от това, че един балкански фестивал в нищото е успял да обере най-доброто от Берлинале и Кан. Самата състезателна програма не беше кой знае впечатляваща и още отначало се коментираше, че победителят ще е или “Източни пиеси” на Камен Калев, или “Ordinary People” на Владимир Перишич. За мен лично румънските заглавия (“Tales from the Golden Age”, “Police, Adjective”, “The Happiest Girl in the World”) бяха особено интересни. Унгарските филми (“Transmission”, “I Am Not Your Friend”, “Fata Morgana”) както обикновено бяха много шантави и макар че някои детайли дразнят, в тях има нещо специално, което те кара да си ги припомняш дълго време след това. Турските предложения бяха по-скоро разочароващи, местното кино също ми се стори на ниво телевизионна продукция, която е избрана “да има”.

Разговорът с Мики Рурк беше кратък и съдържателен

Аз лично успях да понаваксам с онова, което пропуснах в Ротердам и Кан, така че се забавлявах страхотно с “A Town Called Panic”,“I Killed My Mother” и “Another Man”. Към фестивала в Сараево има специална Open Air панорама, която ме върна в детските години, когато с родителите ми ходехме често на лятно кино. Освен всичко, са предвидени детски и тийнейджърски програми, от които поне половината селекция ми се стори достатъчно интересна за гледане, но за съжаление нямаше време за всичко. Разбира се, най-голям наплив имаше за “Антихрист”, но се изумих как и на най-нищожната среднощна прожекция с късометражни филми залата се пълни с ентусиазирани млади хора. И най-странното е, че не само влизат ентусиазирани, ами и остават до края дори на филми като “Vacation”, от който, признавам си чистосърдечно, проспах средните 30-40 минути.

Дарън Аронофски сред плебса на Meeting Point, отдалеч изглеждаше съвсем нормален и готин

Що се отнася до наградите, честито на Камен за приза на CICAE - посредством тяхната мрежа от артхаус кина, “Източни пиеси” ще стигне до 3000 екрана в Европа! Малко ме изненада фурорa около “Dogtooth”, но причината може да се потърси в липсата на подобни филми на Балканите. В челната петица за наградата на публиката се бориха три документални заглавия, като един от тях (”Sevdah”) спечели - не знам дали има друг фестивал по нашия край, на който това би могло да се случи….

Вчера поставих личен рекорд, като успях да прибавя цели четири заглавия, но за целта жертвах закуската, а вечерята ми беше разделена между няколко опашки. Колкото повече филми гледам обаче от основната програма, толкова по-разочарована се чувствам. Чаках почти два часа под слънцето, за да видя новия филм на Анг Лий, но вместо някаква хипи експлозия, трябваше да се задоволя с драма за момче от малкия град, което се бори да преодолее семейните си проблеми и да признае пред самия себе си, че е хомосексуален. Единственото, с което ще запомня този филм, е Лив Шрайбър с дълга руса перука и на токчета. Между другото, изглеждаше наистина страхотно!

Другото голямо разочарование от вчера и още една overrated опашка, беше “Antichrist”. Не бих могла да се определя като краен фен на Ларс фон Триер, но съм гледала всичките му проекти досега и в общи линии имах големи очаквания. ОК, идеята е много добра, актьорите са страхотни и очевидно са вложили много повече отколкото се е изисквало от тях, но останалото е просто неудобно абсурдно. В прескита има доста подробно интервю с режисьора, в което обяснява, че с този филм е искал да разчисти някакви призраци от миналото, понеже очевидно класическата психотерапия не може да му помогне. Е, може би е време за психиатрия. Имаше сцени, които очевидно е трябвало да са грандиозно шокиращи, но вместо това са по-скоро смешни. От момента, в който една окървавена лисица се обръща към Уилям Дефо и проръмжава през зъби “Chaos reigns”, този филм губи аудиторията си и вместо ужас, остава едно трайно WTF усещане, което трае до финала.

Може би затова реших да пропусна “Agora” днес, не исках да се разочаровам отново и то от режисьор, когото наистина харесвам. Засега ще се придържам към програмата от Седмицата на критиката, а пък точно в момента зачезвам да се приготвям за тяхното парти.

Оказа се, че въпреки петте ми Вин Чун степени, този фестивал е много сериозно физическо предизвикателство, защото освен безкрайното обикаляне и висене по опашки, се изискват специални умения да ходиш на токове из пресечен терен, да пиеш какъвто алкохол се сервира по всяко време на денонощието и също така да издържаш с по 3-4 часа сън на ден - и това е само програмата минимум.

Снощи изтървах славно “Taking Woodstock” на Анг Лий от основната програма, но вместо него гледах “Precious” на Лий Даниълс от Un Certain Regard. За моя голяма изненада, в него участваха Марая Кери и Лени Кравиц, при това в някакви съвсем реалистични негримирани роли. Според мен филмът може да се опише като вариация на “Entre les murs”, заснета от Спайк Лий и Тод Солонц. Със сигурност няма да забравя представянето на екипа на сцената, Лени Кравиц погледна към мен няколко пъти *sigh*

Също така се разписах на цели две партита - едното по повод представянето на “Ordinary People” в Международната седмица на критиката (чийто coverage е основната ми задача тук). Другото беше industry party на Wild Bunch в истинска централна полуразпадаща се вила. Вече имам теория-допълнение към психологията на тълпата - всички се блъскат там, където е най-фрашкано, независимо че само няколко метра встрани е празно и спокойно. Подозирам, че голяма част от хората тук нямат навика да се возят в обществен транспорт или най-малкото техният обществен транспорт няма нищо общо с този в София, така че гмежта им създава някакво специално фестивално усещане

А, и ако някога дойдете насам - пригответе се за много извратена храна…

Ето ме в тоталната лудница - друго по-точно описание в момента не ми хрумва. Колкото и да е чел човек предварително за Кан или да е гледал снимки / видео, изобщо не може да се сравни с откачената реалност. Папараците се разхождат в смокинг, а истинските звезди се мотаят небрежно по малките улички с огромни черни очила. На пръв поглед програмата (като брой пълнометражни заглавия поне) е относително скромна, но за сметка на това и в най-дребната опашка има строга йерархия. И като казвам опашка - чакането отнема огромна част от преживяването. За мой късмет се оказа, че съм с гранд журналистическа акредитация, която ми дава priority pass за прожекции и пресконференции, но за да се вредя първа спрямо стотиците други като мен, трябва да застана в нисък старт около час и половина по-рано.

Също така, няколко души ме бяха предупредии, че голяма част от комуникацията минава на френски и въпреки това останах изумена как по време на официалното откриване на Седмицата на критиката преводачката почти не можа да вземе думата от директора на програмата. А когато започна късометражният филм, увертюрата към същинското откриване, направо ми причерня - бразилска фонограма с френски субтитри. В общи линии разбирам доста неща, когато слушам френска реч, но мисълта да издържа пълнометражен филм, за който съм чакала 2 часа и то при продължително безсъние, жажда и глад… май професионализмът ми не стига до там. Слава Богу, основният филм, “Rien de personnel” беше с английски субтитри! Сега като разглеждам програмата на Седмицата се успокоявам, че все пак само три от късометражните филми са без субтитри на английски, но 3 от 7… В тази връзка ми направи много силно впечатление и това, че около мен масово хората с прес-акредитация говорят на френски. Но пък така веднага установявам емоционална близост с обърканите и омерзени англоговорящи

Иначе “Rien de personnel” беше приятен, със симпатичен сценарий, добре заснет и вероятно с много нисък бюджет. Навремето гледах много подобни филми в залата на Euromage - непретенциозни, но изпипани по френски. Сега леко ми домъчня за този период, но се надявам, че в следващите дни ще успея да наваксам. Почти съм уточнила график максимум, в който ще се опитам да включа поне 3-4 заглавия от основната програма + пресконференциите към тях. Will see!

Напоследък ми е много трудно да пиша за който и да е от филмите, които гледам, тъй като ми се струват ужасно изтъркани, предвидими и плоски. В очакване на големите sci-fi продукции, съм се затворила вкъщи и наваксвам с разни заглавия които съм пропуснала в последните няколко години. След двата сезона на “Mad Men” всичко ми се вижда еднакво блудкаво - и веселите европейски копродукции, и претенциозния американски артхаус, и дори (съжалявам за богохулството) пълната колекция на студио Гибли.

Преди десетина дни обаче гледах един порядъчно депресиращ естонски филм, за който отвреме-навреме се хващам, че продължавам да мисля. От една страна напоследък чета доста отзиви (все негативни) за “Прогноза” на Зорница София, от друга страна пък се опитвам да не чета новини от българската действителност. В тази връзка все се чудя как човек може да прави искрено и стилно кино, дори и ако живее в кофти реалност. Е, явно има начин, макар че крайният резултат не винаги понася добре на мнозинството. Така или иначе, “Есенна топка” не е заснет за мнозинството, това си е типичен фестивален филм, но пък ако повече хора у нас можеха да го видят и разберат…

Още преди години станах върл фен на естонската анимация, но май за втори път в живота си гледам естонски игрален филм. Поводът беше откриването на фестивала “Северно сияние” и от описанието беше ясно, че ще е тегаво. И наистина доста хора си затръгваха по време на прожекцията. Аз обаче имах нужда да гледам точно нещо подобно - много различно от общоприетите клишета на съвременното кино. Не че съм чак такъв сноб, харесвам си пъстричкия поп, но понякога наистина изпадам в абстиненция за бавни и внимателно построени кадри, с интересни лица и интелигентна музика за фон. А в полза на саундтака е достатъчно да спомена Godspeed You! Black Emperor и Nick Cave and the Black Seeds.

Не бих могла да кажа, че някой от персонажите в “Есенна топка” ми стана симпатичен, с изключение може би на едно много красиво момиченце с дълга червена коса. Явно хората в Естония са много различни от нас като темперамент и въпреки това сюжетът на филма е съставен от истории, които се разиграват всеки ден и тук. Не само заради приликата между Lasnamäe в Талин и Младост в София или общото социалистическо минало, а защото хората по цял свят са самотни и объркани. В нито един кадър обаче не забелязах разкрасени тапети или пък гротескно подчертаване на мизерията - все неща, на които сме се нагледали в родното кино.

В YouTube попаднах на интервю с оператора на филма, Mарт Таниел, който разказва, че се е старал стилът му да е максимално изчистен и близък до Свен Нюквист. В същото време, екипът се е състоял само от 5-6 души, близки приятели, които заедно с актьорите са си поделяли всички задължения по време на снимките. Вероятно “Есенна топка” впечатлява именно с това усещане, че от екрана говори цяло едно поколение, израснало в “преди и сега”. Един роман от 1979 година е превърнат във филм през 2007 година, за да докаже абсурдната актуалност на панелната депресия.

Чудя се кога ще се научим да показваме нещата такива, каквито са - без театрална претенциозност в стил noir и без приповдигнат патос в стил “аз не съм от тук и съм за малко”. Мисля си, че дори и някой най-накрая да се хване да екранизира “Естествен роман”, една от любимите ми български книги, вече няма да искаме да се познаем в тази история - нейните емоции останаха безвъзратно изгубени в ‘90-те.

Току що се връщам от церемонията по награждаването на Jameson Short Online 2009, леко опиянена разбира се, но много доволна от новата културна придобивка към уискито - пластмасова чашка, пълна наполовина с няколко вида ядки. Какво повече му трябва на човек

Сайтът на конкурса тази година е доста по-прегледен и новият плеър е стъпка напред, но навигацията е недомислена и няма къде да се види топ 10, освен на живо, така да се каже. Иначе, по мои впечатления, участниците са по-малко спрямо 2008 година. Що се отнася до качеството… е, има и попадения. Все още се наблюдава разделението между филмчета, направени с много внимание за конкурси и/или курсови работи vs такива, които са скалъпени, като за някое предизвикателство. Дано броят на първите започне да преобладава, въпреки че в официалната селекция на Jameson учудващо често попадат такива от втория вид.

Гледайки десетте филмчета, събрали най-много точки онлайн, и сравнявайки ги с останалите на сайта, започвам да се чудя дали авторите на “Последна среща” и “Икона” не са се обадили на всички роднини и приятели с молба да гласуват за тях. Също така е странно защо филмчета като “Rome&Juliet” или “Рибешка история” не са в класацията. След тази прожекция продължавам да смятам, че анимацията ни вече е на светлинни години пред игралното кино. Така нареченият “експериментален” жанр пък не е нищо повече от клипчета без сценарий, а “5-6-17″ ме накара да се замисля сериозно как стои въпросът с авторските права и дали някой от организаторите гледа тези филмчета, преди да ги пуснат онлайн за масовата аудитория.

В заключение съм готова да изнеса цяла лекция за това как съвременните млади хора очевидно не са гледали класиката, нито истински експериментално кино, така че когато се опитат да кажат нещо с камера, крайният резултат е на ниво следобедна програма в БНТ. Вместо това, ето филмчето от десетте избрани, което мен като че ли най-много ме зарадва:

Струва ми се, че от година на година се увеличава пропастта между ниските очаквания към Оскарите и драматичните речи на наградените. Да не говорим за лудницата в медиите впоследствие - анализ на модните тенденции, сравнение със статистиката от предишни церемонии, кой какво казал в интервютата си, кой какво ще прави със статуетката си и т.н. Специално този път интригата изчезна още с обявяването на номинациите, но вече дни наред новинарските сайтове се пълнят със снимки и коментари. Аз самата се колебая от понеделник насам дали да се включа в общата снобария, но реших, че при тази еуфория от “Беднякът милионер”, дори сред мои близки и познати, може и да има смисъл от моите две с’тинки.

Ето накратко нещата, които ме издразниха най-много:

- Опитите да се освежи церемонията (дори и с безвкусни шеги за сметка на Хоакин Финикс) са довели до още по-нисък рейтинг и така им се пада! Не знам какво са си въобразявали, като са решили да изкарат петима души на сцената при връчването на актьорските награди. Вероятно също са преценили, че почетната статуетка за цялостен принос е твърде демоде и за първи път от 21 години са я задраскали от списъка. Идеята за Хю Джакмън като хост е добра, но неговото излъчване не пасваше на целия поп микс.

- Тънките сметки при раздаването на актьорските отличия всяка година ме изумяват и този път не беше изключение. За Шон Пен и Хийт Леджър беше ясно. Мачото на американското кино прави наистина впечатляваща роля като Харви Милк във филма на Гюс Ван Сант, който imho е сред най-успешните за 2008-а. За Джокера можем само да съжаляваме, че останалата част от екипа на “Черният рицар” не е на нивото му. Пенелопе Круз ми е много симпатична и може да има проблясъци като актриса, но точно във “Вики Кристина Барселона” като че ли полага най-малко усилия да бъде нещо различно от себе си. Поне вече може да се омъжи спокойно за Хавиер Бардем и всеки ще спи с по 1 Оскар на нощното си шкафче.

Наградата на Кейт Уинслет заслужава нов параграф, понеже “Четецът” е една от най-ядосващите продукции изобщо. Стивън Долдри досега е проявявал само добър вкус, но имайки предвид, че се говори за негов римейк на “My Fair Lady” с Кийра Найтли, започвам да се питам колко ипотеки изплаща. Сюжетът на “Четецът” е обещаващ сам по себе си, но самото поставяне на Ралф Файнс и Кейт Уинслет в Берлин от втората половина на 20-и век вече крещи “ние имаме претенции”. Дори и при студената пресметливост на всеки кадър, ако на мястото на Кейт Уинслет бяха взели две немскоговорящи актриси, една за Хана на млади години и една за възрастната Хана, филмът можеше да стане много по-сполучлив. Или поне да се бяха консултирали с гримьорите на “Странният случай с Бенджамин Бътън”…

Няма две мнения, че Кейт Уинслет е добра и сериозна актриса, но защо по дяволите не я отличиха за “Пътят на промените”, чиито качества се равняват с тези на “Милк”. Няма да издавам нищо от обрата в “Четецът” по средата на филма, но мога спокойно да кажа, че персонажът на Кейт Уинслет се разпада на две и дори патетичният финал не успява да събере парчетата. Затова ми е криво, че впечатляващият списък с номинациите й за Оскар е увенчан от тази толкова повърхностно режисирана роля. Още повече, че така става поредната европейска актриса, чиито способности са небрежно прибавени към блясъка на Холивуд.

- Илюзията, че в Кодак Тиътър награждават световното авторско кино е забавна, та чак да ти се доплаче. Това, че голяма част от номинираните заглавия се представят зле в американския бокс-офис или пък са с R-рейтинг, не ги прави автоматично некомерсиални, нито пък някога ще станат култови (sorry Дейвид Финчър). Холивуд си отглежда собствена аудитория, която в продължение на един век се подмладява все повече и повече. И сега се опитва да наложи “добрия вкус”, но по един дразнещо премерен маркетингов план. Явното политизиране на Оскарите налага някакви захаросани послания - малко японска екзотика с “Okuribito”, малко environmental responsibility с “Wall-E” и много хепиенд с “Беднякът милионер”.

ОК, с ръка на сърцето си признавам, че с удоволствие гледах и слушах последното творение на Дани Бойл, защото #1 харесвам стила му #2 харесвам Боливуд #3 си падам малко сантиментална. Цялата тази ние-сме-добри-нека-ги-спасим кампания спрямо децата-актьори обаче ми се вижда пошла и елементарна. Отсега ми е мъчно за тях, защото след Дисниленд трябва да се върнат отново в мизерията. Още повече ми е мъчно за родителите им, срещу които медиите нададоха вой, понеже предпочели вместо да пуснат хлапетата в Америка, да осребрят самолетните им билети. Едно feel-good movie успя да прехвърли вроденото чувство за вина у западните хора от кинозалата в действителността, а осемте статуетки само узакониха цялата налудничавост.

Съжалявам също, че “Фрост/Никсън” и “В Брюж” не получиха нито една статуетка, но на фона на наградените, може би това само доказва техните предимства. Както е тръгнало, до 20 години Сънданс и Лос Анжелис окончателно ще си разменят концепциите и нещата ще си дойдат по мястото.