cinemaXP

Израелският филм „Ливан“ на Самуел Маоз е в програмата Голямата петорка на XIV София Филм Фест, само половин година след Златния лъв от Венеция. Изкушението да се срещна с този автор беше много голямо, още след като присъствах на негово Q&A в Солун. Когато някой дебютира в игралното кино на 47 години и веднага спечели толкова престижна награда, вероятно би демонстрирал звездно его, обаче Самуел Маоз даже не прилича на режисьор. Спокойният му глас е в разрез с вътрешното напрежение у него, но колкото повече разговаряме, толкова повече това напрежение изчезва.

Успях да гледам “Ливан” на фестивала в Солун през есента и още тогава си мислих как ли се чувствате, когато представяте филма си на Балканите. Разбира се, не можем да се сравняваме с Близкия Изток, но все пак живеем в район със сложна история, където до неотдавна се водеха войни.

Да Ви кажа честно, наистина смятах, че ще е различно, но в края на краищата се оказа, че е същото. Не искам да Ви разочаровам, но нека да го кажа така – след като завърших филма, исках да се подготвя сериозно за представянето му и по-специално за онези задължителни осем въпроса, които биха ми задавали. Подготвих отговорите си и се научих да се контролирам, когато коментирам темите около тях. Първата пресконференция беше във Венеция, много грандиозна и плашеща, но първият въпрос беше номер едно от моя списък. След това съм правил стотици интервюта и постоянно ми задават тези въпроси, за които вече съм се подготвил.
Разбира се, навсякъде има конкретни политически или религиозни проблеми, но също така навсякъде човек вижда McDonald’s, Starbucks, Nokia, iPhone и така нататък. Често, когато съм в хотелската си стая, пускам телевизора, само за да установя, че програмите са напълно, ама напълно еднакви. Може би това е празната чаша на глобализацията. В същото време, вероятно това е и част от ефекта на филма. Много пъти виждам зрители, които идват с предварителна налгаса, едва ли не готови за конфликт, обаче след прожекцията стават много мили и позитивни.

А кои са тези въпроси, за които се подготвихте?

“Защо направихте този филм?”

Хаха, това е наистина култов въпрос…

И също разбира се “Как решихте да снимате целия филм в танк?” или за моята психологическа травма от войната, или пък за актьорите, как точно съм ги подготвил за снимките и прочие.

Добре, нито един от тези въпроси не е в списъка ми!

За мен няма проблем да отговоря и на тях, но би било по-добре да говорим за кино.

Когато гледах “Ливан”, си мислех за това противоречие – от една страна визията напомня на first person shooter, от друга страна имаме пример за антигероичен филм. Сблъсъкът между тези два подхода създава много интересна реалност.

Да, очевидно и Вие, като много други хора, забравяте факта, че видео игрите черпят вдъхновение от войната. Войната е същинският източник, игрите са просто имитация.
Нека да кажам, че войната е звяр и има нужда от постоянни жертви, за да съществува. Войниците обаче нямат желание да умират за някакви абстрактни висши идеали, те са обикновени хора. Трикът е да вземеш едно човешко същество и да го поставиш в ситуация, която застрашава живота му. Като го казвам сега, сигурно звучи много теоретично, но когато човек е в такава ситуация, започва да го усеща с всяка клетка от тялото си. Не след дълго всички базисни инстинкти се събуждат и това е като дрога. Изведнъж започваш да ядеш всичко, без да разсъждаваш дали ти харесва, и 10-15 минути сън се оказват достатъчни за цяло денонощие. В последната фаза изчезнат всички морални дилеми. Войната е джунгла и хората се превръщат в животни, които се ловуват помежду си. Накрая вече никой не се бие за страната си, за принципите си, за родителите си, за жена си и дори не и заради децата си, а за живота си.
Затова предпочитам да не показвам цялата картина, защото това се случва и по време на война – трябва да си концентриран и да реагираш на онова, което те заплашва непосредствено.

Как се чувствате когато сравняват филма Ви с “Валс с Башир” на Ари Фолман?

Подобно сравнение изглежда напълно логично. И двамата сме участвали във войната в Ливан през 1982-а, отне ни 25 години да преработим тази травма, след това снимахме по едно и също време, само че той приключи една година по-рано, а аз трябваше да търся допълнително пари за постпродукция. Мисля, че филмите и на двама ни отправят едно и също послание.

Може да се каже, че двамата с Ари Фолман сте късметлии, понеже сте успели да намерите начин да споделите преживяното и да се оттърсите от него, но как се справят онези хора, които не разполагат с такава възможност?

Когато започнах да пиша сценария, съвсем не съм мислил, че мога да използвам проекта си за терапевтична цел. Това се случи в процеса на работа. Не мога да кажа, че в момента се чувствам пречистен, тъй като това е много сериозен проблем, с който трябва да живея до края на дните си. Да, научих се да живея с тези преживявания, да се смея и наистина съм щастлив, че “Ливан” ми даде тази възможност.
След премиерата започнах да получавам огромно количество писма и мейли от хора, които споделяха онова, което им се е случило. Това се е оказал техният начин за справяне, макар и пасивен. Може би затова в обществото ни има толкова напрежение.

Четох, че Вашият филм е провокирал сериозна дискусия в Израел, имало е опасения, че много младежи биха се отказали от военна служба под влияние на “Ливан”?

Нека го признаем – съвременната армия няма нужда от всички тези хора. Модерната война е високотехнологична. Надписът от моя филм, че войнът е от стомана, а танкът е само желязо, отдавна не е актуален.
Всъщност основната част от дискусиите в Израел беше свързана с това, че не е добре за имиджа на нашата армия да показваме плачещи войници. Все пак, позитивните мнения надделяха. Вероятно и заради националната гордост от Златния лъв във Венеция.

На фона на този успех, как гледате на факта, че “Ливан” е бил отхвърлен от Берлинале и Кан?

Интересното е, че първият поздравителен sms, който получих само две минути след връчването на Златния лъв, беше от директора на Берлинския фестивал. Сега доколкото разбрах, са организирали уъркшоп за продуценти с мотото “Ако някой голям фестивал отхвърли филма ви, това не означава, че филмът е лош”.

Сигурно след този неочакван професионален триумф е трудно човек да си представи някаква кариера, особено след като току що е превъзмогнал и толкова сериозни лични проблеми от миналото си.

За първи път се опитах да напиша сценария на “Ливан” през 1988-а, след като приключих образованието си в киноуниверситета. Бях изписал няколко страници и изведнъж си спомних мириса на месо, на горящо човешко месо. Тогава спрях и си казах, че трябва да се дистанцирам от преживяванията си, за да мога да направя този филм по математически изпипан и успешен. Докато усещам тази миризма, значи не съм готов. После по време на втората война през 2006-а гледах по телевизията как нашите деца заминават за Ливан. След което започнах да пиша отново.

Докато писахте сценария, гледахте ли някакви филми за войната, за да получите това усещане за отстраненост?

Спомням си много ясно, когато гледах за първи път “Апокалипсис сега” в университета. Моите състуденти бяха разочаровани, понеже са очаквали филм за войната, а онова, което са видели, не е имало нищо общо с представите им за война. За мен обаче, това беше точно тази война, която очаквах да видия. Хаосът, мизерията, лудостта…
Ако ме питате за моя списък с десетте най-добри филма за войната, нямам такъв. Когато имам нужда от вдъхновение, за да пиша, обикновено гледам Ален Рене – “Хирошима, моя любов”, “Миналата година в Мариенбад”. Или Крис Маркер. Нищо, че техните истории нямат нищо общо с моята тема. Какво още… Тарковски, Кубрик – опасявам се, че не съм много оригинален! Може би също и “Ъндърграунд” на Кустурица. Точно преди да отпътувам от Израел гледах по телевизията “Ничия земя” на Данис Танович с тези трима души в един окоп – този сюжет ми напомни доста за моята идея.
Затова много ме радва фактът, че именно “Войната е опиат” спечели в категорията за най-добър филм. Все още не съм го гледал, но смятам, че този Оскар е важен и за мен. Допада ми посланието, което Холивуд отправя с тази награда. Пък и много ми хареса това, че бившата жена на Джеймс Камерън го победи.

На мен също! А успяхте ли да гледате нещо от фестивалната програма в София?

Шегувате ли се? От Венеция насам съм посетил повече от 40 фестивала и на нито един от тях не съм успял да гледам каквото и да било, при това – не защото не съм искал. През цялото време има интервюта, вечери и стари замъци, които трябва да видя на всяка цена. Нали разбирате – купуват ти билет, настаняват те в хубав хотел, водят те на вкусни вечери и всичко, което искат от теб, е да видиш замъка им. И да, разбира се, обикновено искат да ме водят и на разни стари еврейски гробища.

Хех! Искате ли да кажете нещо по-оптимистично за финал?

Всеки антивоенен филм има тази наивна, направо патетична амбиция да спре войната, или поне да направи някаква крачка в тази посока. Аз самият се опитах да направя възможно най-ефективния филм, не най-политически коректния филм. Бих искал да вярвам, че “Ливан” може да разшири границите на съзнанието ни, да ни накара да се замислим кои сме, в какво се превръщаме и кои повече никога няма да бъдем.

П.П. Всички фотографии са на Йосиф Аструков – специални благодарности за неговия безплатен, но безценен труд!

Уважаеми другари и другарки, докато нормалните хора точат зъби и нокти за Оскарите или пък за новото предизвикателство на CineMafia, аз планирам да отпразнувам 8 март с ексклузивно фестивално интервю за този скромен блог. В понеделник вечер трябва да се срещна с режисьора на „Ливан“, Самуел Маоз. Онези, които следят торентите изкъсо, вероятно вече са гледали филма. За останалите – призовавам да свършите това през уикенда. След което ще се радвам да изпратите и вашите въпроси. Може да ги поствате като коментари на тази тема, или да ги пуснете по мейла: my {at} cinemaXP {dot} com.

Благодаря предварително!

Докато преглеждах мартенските кинопремиери, попаднах на два филма, които ужасно бих искала да мога да гледам, някога…

The People vs George Lucas

Tales from the Script

Cheers!

Съвсем не съм забравила за Ротердам – тази година успях да видя само 15-16 филма, даже умишлено орязах всякакви странични събития от програмата си и пак впечатленията ми са много наситени. Хората бяха по-малко, организацията беше доста затегната, вместо Tiger Beer се сервираше само Grolsch, но нищо не може да замени усещането да принадлежиш към една малка група посветени и да имаш достъп до филми, които не могат да се видят никъде другаде. Още преди няколко десетилетия основателят на ротердамския фестивал, Хюберт Болс, е твърдял, че бъдещето на киното е в малките кинематографии. Затова много журналисти се шегуват, че ако един филм е прекалено странен за паралелните секции в Кан или Торонто, накрая попада в програмата на Ротердам.

Докато преглежда синопсисите на стотиците заглавия в каталога, човек бързо си дава сметка, че всички истории вече са разказани и въпросът не е в това какво се случва в един филм, а как се случва. Някои наричат тази ситуация постмодернизъм, други – пост-постмодернизъм, трети отдавна са се отказали да дават определения. В последните няколко месеца трупам доста фрустрация по повод онова, което се разиграва в българските киногилдии, а наскоро, докато се ровех в нета за фестивала в Ротердам, попаднах на миналогодишния текст на Геновева Димитрова за вестник „Култура“. Някъде по средата на статията можем да прочетем следното: „В този аспект ми е непонятно тоталното отсъствие на български филм – и Дзифт на Явор Гърдев, и Хиндемит на Андрей Слабаков биха обогатили с абсурд, атрактивност и смисъл иначе богатия фестивален контекст.“ Истината е, че единственият пълнометражен български филм от последните десет години, който би имал някакъв шанс да бъде селектиран в Ротердам, е „Баклава“. Всички други са нетърпимо комерсиални за стандартите на този фестивал, дори не откривам нито една съвременна наша продукция, която да е получила субсидия от Hubert Bals Fund.

Така едничкото българско заглавие в ротердамския каталог тази година беше късометражната анимация „Anna Blume“, която мен лично направо ме закова на стола във видеобиблиотеката. За да разберете обаче по-ясно защо игрално българско кино скоро няма да попадне в Ротердам, ще наруша един от основните си принципи за писане на „фестивален репортаж“ и ще ви разкажа за три филма, които за съжаление никой от четящите този блог няма шанс да види в България. Трите продукции са филипински, изключително нискобюджетни и имат доста сложно отношение към историята. Да уточня, че „история“ включва не само фабулата, но и историческия контекст, както и събитията около заснемането на самия филм. Спокойно, няма да изнасям лекции за Лакан, нито ще се занимавам с деконструктивизъм, само бих искала да стане ясно за всички, които намират „Moon Lake“ за филм с ебаси многото нива, че това е една псевдоинтелектуална подигравка, при това издекламирана от млади хора с лоша дикция.

Вече писах за филипинското кино в брой #88 на списание „Едно“, но обемът на текста беше ограничен, а и след първоначалната еуфория, си дадох сметка за много детайли, които в Солун ми убягнаха. И така, ако за първи път разбирате, че във Филипините се правят филми, имайте предвид, че става дума за държава, която има политическа независимост от 1946 година и е разположена на над 7000 острова. Огромна част от населението е католическо, а 80% живеят под прага на бедността. От 2000 година там снима една група режисьори, които използват евтини дигитални технологии и организират целия кинематографичен процес сами – сценарий, камера, режисура, музика, монтаж и дистрибуция. Тези автори си имат собствен фестивал, наречен .mov, и благодарение на усилията на Алексис направиха истински международен пробив. Сега, след смъртта на Алексис, неговите функции са поделени донякъде между Фил Ди (единствения официален филмов критик във Филипините в момента и мое другарче от миналогодишния тренинг в Ротердам) и Кавн Де Ла Круз (основател на .mov и плашещо неуморен боец в промотирането на дигиталното филипинско кино).

От трите заглавия „Manila Skies“ има най-голям шанс да бъде намерен поне в международните торенти. Въпреки че режисьорът Реймънд Ред е един от пионерите на експерименталното кино във Филипините, последният му филм е заснет с RedOne и представлява увлекателно разказана драма. Югоизточна Азия е размирен район и голяма част от държавите са обявени за потенциално опасни заради множеството терористични атентати на политическа и религиозна основа. На 25 май 2000 година в новините се появява съобщение за мъж, който отвлича самолет, летящ по маршрута Давао – Ниной. Заплашва екипажа с пистолет, събира пари и бижута от пътниците и скача със самоделен парашут от почти два километра височина. Три дни по-късно полицията открива тялото на терориста и самоличността му е идентифицирана по намерената в него шофьорска книжка. Въпреки това, намеренията на Реджиналд Чуа остават дълбока загадка. Колкото и странно да ни се вижда, обикновените хора във Филипините съществуват в тотална анонимност, тъй като тромавата администрация не може да се справи с население от над 90 милиона души, при това една голяма част от тях са неграмотни.

Това е изходната позиция на „Manila Skies“ – сценарият не се стреми към документална възстановка на събитията, а се опитва да изгради една достоверна верига от взаимоотношения и мотиви с ясното съзнание за тяхната фиктивност. Филмът има още едно ниво – започва и завършва със сцени с едно семейство в дълбоката филипинска провинция. Децата плетат кошници и помагат на майка си да ги продава, а бащата поучава малкия си син, че ако отиде в големия град да учи, никога повече не трябва да се връща обратно. Няма никакви индикации за епоха – всичко това може да се е случило преди пет века или в наши дни. Едновременно с това, главният персонаж на филма, невротик на средна възраст, страда от чувство за вина, че е изоставил родното си село, както и че възрастният му баща е прекалено болен и беден, за да се грижи сам за себе си. Разбира се, зрителят остава с впечатлението, че началните сцени обясняват по някакъв начин мотивацията на един потенциален престъпник. На финала обаче бащата, който е давал наставления на сина си в първите кадри, попада в гората на труп с парашут на гърба, до него – чанта с пари и бижута. Напъхва в дрипите си колкото може да носи и с тази „манна небесна“ изпраща малкия си син да учи в Манила. Цикълът е затворен и всеки може да интерпретира това открито социално обвинение както намери за добре. Лав Диаз има също няколко незабравими cameo сцени, в които се търкаля по земята и повтаря „Wasak“, което на тагалог може да означава луд, пиян или надрусан.

Номер две е „Cameroon Love Letter (For Solo Piano)“ на Кавн Де Ла Круз. В последното издание на ротердамския фестивал имаше специален фокус върху киното на Африка и селекцията беше разделена наполовина. Where Is Africa обхваща продукции, които са създадени от африкански автори, а Forget Africa включва филми, които за специално възложени на режисьори от цял свят за 39-тото издание на фестивала. Един от програматорите на ротердамския форум, Гертян Зуилхоф, прекарва в Африка пет месеца, среща се с местни кинопрофесионалисти и организира снимките на проектите за Forget Africa. Пътеписът му е интересен не само заради всички събития в него, но и заради тънкото чувсто за самоирония, което един холандец може да прояви в подобна експедиция. Това сафари за филми е с малък бюджет, но резултатите са изумителни. Първият заснет сценарий е този на Кавн, в Камерун. Изборът не е случаен – оказва се, че филипинската сапунена опера „Pangako Sa ’Yo“ е изключително популярна в тази африканска държава.

За начало разполагаме с двама пресни гринговци, за които всичко в Африка е ново и любопитно. Кавн джазира с камерата и не се колебае да я потопи във всеки слой на камерунския бит. Пред обектива му Гертян е напъхан в ролята на преуспял, но уморен от живота си мъж, който е отпътувал за Африка, за да се самоубие. Причината за решението му е свързана с това, че любимата му го е изоставила. Думите на нейното дълго прощално писмо се изписват по екрана. Неговите реплики пък са произнесени зад кадър от Лурд Де Вейра, известен филипински поет, журналист и музикант. Вечните обвинения и оправдания, точно като в теленовела, макар и с голяма доза европейска изтънченост. На всеки телевизионен монитор в Камерун виждаме Майкъл Джексън, новината за чиято смърт е току що обявена. „Cameroon Love Letter“ започва с посвещение на Алексис и Ника, убити два месеца след снимките, но през тази призма целият сюжет преминава като една хипотеза за онова, което би могло да се случи с тяхната любов, ако разполагаха с достатъчно време. Дали единственият изход от любовта е смъртта? Дали Африка е убийствена със своята реалистичност или благодат за западния човек, защото му дава надежда, че гузната съвест може да бъде изкупена на достъпна цена?

Още по-сложно е конструиран „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“. Джон Торес обича да снима така, както някои хора си драскат на хвърчащи листчета. Двата часа филмово действие не могат да се синтезират в няколко изречения, тъй като подобно на „Todo Todo Teros“, става дума по-скоро за видеоарт, отколкото за кино. През 1986 година във Филипините се състои премиерата на „Revolutions Happen Like Refrains in a Song“. Този документален филм на Ник Деокампо коментира последните години от режима на Фердинанд Маркос, но тази игра със заглавията е само най-грубата рамка, в която могат да се поместят евентуалните анализи. Всъщност Джон осъществява антропологически експеримент, като отива на острови в границите на собствената му държава, на които се говори непознат за него диалект. Всичко, което се разиграва пред камерата, е само във въображението на режисьора. За какво точно разговарят хората, които той снима, никой не знае, но той им дава думи в зависимост от мелодията на гласовете и интонацията им.

Филмът започва със Сара, младо момиче, което навестява задлъжнелите жители на остров Гуимбал, за да събере от тях ценни предмети и истории. Това момиче се оказва и починалата дъщеря на генерал, който ръководи едно от местните въстания, както и tamawo – героиня-призрак от древна легенда за несбъдната любов. Същата актриса се появява в още няколко паралелни нишки, които биха могли да са сънища, спомени или фантазии. Само след първия половин час зрителят се отказва да следи фактите и започва да се носи сред изображенията заедно с топлия глас на Джон, който обединява елементите на повествованието в задкадров разказ. Скоро историите започват да се преплитат и навързват, революциите вървят в комплект с природните бедствия, митовете – с мизерията, любовта – с песните. Когато питам Фил какво наистина означава tamawo, той ми обяснява, че няма такава дума в тагалог и че според него Джон си я е измислил, заедно с всички други „понятия“ от ежедневието и митовете на Гуимбал. В този смисъл, при цялата си „документалност“, „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“ е фикция във фикцията. Тъй като успях да гледам филма на публична прожекция (от която излезе само 1 зрител), след нея имаше Q&A сесия с авторите, но аз избягах умишлено, защото исках да запазя моето усещане.

Последният надпис от „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“ може да послужи за финал и на този текст: para kay Alexis.

P.S. След като изпратих английския превод на този текст на Кавн, той ми направи следния коментар: „Raymond Red was actually anti-digital and a celluloid purist; and only conceded to the format after a decade of dilly-dallying“.

Напоследък не пиша поради лични причини, даже и нищо не гледам. Последните заглавия, които ме впечатлиха и мога спокойно да ги препоръчам, бяха „Up In The Air“ и „Bright Star“. Да кажем, че съм в предстартова почивка, тъй като събота сутринта заминавам за Ротердам по покана на същия фестивал, за който писах в началото на 2009. За разлика от миналата година, сега ми предложиха само 3 нощувки, а аз ще си платя още 2, така че имам 5 дни, за да изгледам към двайсетина запланувани филма. Определено опитът от четири международни фестивала вече си казва думата и смятам, че коефициентът ми на полезно действие сега ще бъде доста по-висок.

Иначе предлагам на вашето внимание три неща, които са предназначени за различна аудитория, но вярвам, че все някой прекликващ може да се заинтересува:

* Ако се прежалите да гледате „Когато си в Рим“ и се чудите защо сте си го причинили, поне може да спечелите тридневна екскурзия до Рим. За целта трябва да си регистирате билета на сайта на Форум Филм България.

* Нещо се е случило с екипа на София Филм Фест и започнаха да пускат подробна информация за предстоящото издание повече от месец преди началната дата на събитието! Ако се вярва на този press release, тази година най-накрая ни очаква достойна селекция.

* Във флайера по-долу подчертавам думата „филми“. Някои от тези пичове ги познавам лично и са много готини, а доколкото разбрах, на миналогодишното събиране е имало и стрийптизьорка.

В деня на българското кино (точно така, 13 януари) напомням, че от утре започва второто издание на „Цветята на Корана“ – с още по-добра селекция и много паралелни събития. Този път Здравко и Ангел дори са организирали игра, при която два пъти седмично някой може да спечели покана за двама. Машалла!

Предлагам да започнем годината с нещо cheerful. Докато „30 Rock“ са в зимна ваканция, попаднах съвсем случайно на пълната колекция на „Little Britain“ – трите британски сезона, коледното специално издание, Live представлението, „Little Britain Abroad“ и документален филм за австралийското турне „Little Britain Down Under“. При добро желание, може да се намери и целият, единствен засега, американски сезон „Little Britain USA“. Честно казано, изобщо не бях чувала за това шоу и дори си мислех, че никога не е било купено от българска телевизия. Оказа се, че Диема 2 го е излъчвала за кратко преди около година със заглавието „Малката Британия“. Доколкото подразбрах обаче, от Диема са закупили щатската версия, която HBO явно продава на кило, тъй като тя определено не може да се мери с качествата на оригинала.

И така, Мат Лукас и Дейвид Уалиамс са британски актьори на средна възраст, които измислят персонажите си и ги изиграват, като едновременно с това сами режисират изпълнението си. Първоначално „Little Britain“ стартира като радио предаване на BBC, но скоро се прехвърля на малкия екран. Скечовете напомнят на Бени Хил и Монти Пайтън, но носят свой собствен почерк, който съчетава едновременно бруталност и сюрреализъм. Героите, така наречените „обикновени хора във Великобритания“, са обединени от мъдрия задкадров разказ на Том Бейкър, който е най-известен като четвъртото превъплъщение на „Doctor Who“ (култова британска поредица с над 750 епизода към този момент).

Основните критики към „Little Britain“ са, че разиграва сходни ситуации, а хуморът е дебелашки и дори жесток, особено в представленията на живо. В действителност, персонажите търпят някакво развитие и във финалния епизод на всеки сезон „си получават заслуженото“. Защото хората, които Мат Лукас и Дейвид Уалиамс представят, са всъщност ужасяващо реалистични и несимпатични и на зрителя тайно му се иска да ги види на свой ред унижени, препикани и оповръщани. Също така, благодарение на елегантните вариации на едни и същи случки, в главите на аудиторията се набиват куп яки реплики, които човек без да иска започва да повтаря.

Най-приятното в „Little Britain“ е, че отвъд обичайната slapstick комедия, има втори пласт, който кърти всички представи за политическа коректност и изобразява реалността такава, каквато често е: двама травестити са опитват да убедят целия свят, че са жени; инвалид се разхожда тайно зад гърба на своя болногледач; войнствен гей-хомофоб живее с илюзията, че е единсвеният гей в селото си; злостна дебелана води курс за отслабване; селска леля повръща обилно всеки път, когато хапне нещо, приготвено от чужденец; квартална кака напуска училище и се сдобива с куп нежелани деца, често заменяни за пакет цигари; британският министър-председател и американският президент си разменят палави закачки… Неслучайно протестните писма и заплахите за съд за част от ежедневието на шоуто.

Вероятно нямаше да седна да пиша всичко това, ако не се бях разчела повече за двамата автори на „Little Britain“. Изключвам факта, че догадките около личния им живот пълнят британските таблоиди. Онова, което наистина ме впечатли, е благотворителната дейност, която развиват. Мат Лукас е патрон на фондация, която подпомага пациенти с левкемия и през 2004-а дарява на тази организация спечелените 62500 лири в „Who Wants to be a Millionaire“. През 2007-а издава кавър-сингъла „I’m Gonna Be (500 Miles)“, който с лекота стига върха на UK Top 40. От своя страна, Дейвид Уалиамс, който никога по-рано не е тренирал каквото и да било, успява да преплува Ламанша през 2006-а. Е, не завършва първи, но привлича общественото внимание и събира над един милион лири. Оттогава не спира да плува и участва редовно в събитията на Sport Relief. Като част от кампанията на Comic Relief с мотото Red Nose Day пък „Little Britain“ прави специално celebrity издание, в което Елтън Джон се шегува със своята сексуалност, Джордж Майкъл е обвинен публично в лигавост, а Робин Уилямс се преоблича като викторианска дама и открива, че това ужасно му харесва. Представяте ли си как някоя местна чалга звезда се появява в подобно предаване у нас и започва да пуска майтапи по повод собствената си зашморцаност?

Въпреки, че „Little Britain“ приключва като проект с края на първия щатски сезон, тоест през 2008-а, създателите на сериала са се залостили здраво в Холивуд и се трудят върху американските си кариери. Ако се вярва на IMDBPro, в момента се готви и някакъв техен съвместен пълнометражен филм, за който обаче не можах да открия кой знае каква информация…

Видях го този прословут „Аватар“, но единственото, което провокира у мен, е желание да задълбая в trivia-та му.

Затова по повод празниците и в името на онези прекрасни дни от детството ни, които прекарвахме сити пред телевизора, пускам 3 трейлъра. Премиерите на всички тези заглавия са през декември месец и много ми се иска да имам възможност да ги гледам, някога.

ОК, както обещах в предпоследния ми пост, изгледах доста съвременни български филми. Първо мислех да пиша гневен текст. После планирах да си подредя мислите в саркастични препоръки, които уж трябваше да са само 10. Най-накрая реших, че поводи за ядосване от българското кино (и по-скоро от българските кинодейци) – много. По-добре човек да подходи конструктивно към въпроса и да потърси онези неща, които го карат да се усмихва, да се чувства горд и най-вече спокоен, че може да ги покаже на някой чужденец, без да умре от притеснение.

Преди малко се върнах от нещо като възпоменателна вечер за Тодор Динов в Дома на киното. Поводът – 90 години от рождението му. Прожектираха последното му анимационно произведение – „Двуокият“ (с музика на Ambient Anarchist!) и документален филм за живота му – „Парижкият дъжд на българската анимация“ (с режисьор Господин Неделчев-Дидо). Да си призная честно, почти нищо не знаех за този човек, освен, че е учител на Доньо Донев и Стоян Дуков. Е, гледала съм и „Иконостасът“ разбира се, но никога не съм била сигурна каква част от красивата му визия дължим на сърежисьора Христо Христов или на оператора Атанас Тасев. Що се отнася до Тодор Динов, нямах идея, че самият Жан Ефел му е бил фен и е искал да направят съвместен пълнометражен филм. Нито че е имал номинация за Оскар още по „онова“ време или пък че е рисувал толкова интересна живопис.

1:0 за моя нов проект „Българското кино може да бъде на световно ниво, стига да поиска“.

Тъй като все още чакам да мине аватарската навалица, препоръчвам един филм, който ме изненада приятно. По време на фестивала в Кан за премиерата на „Bakjwi“ / „Thirst“ на Парк Чан-Уук се говореше с леко пренебрежение. Падението на автора на прословутата трилогия за отмъщението се коментираше едва ли не с неприязнено учудване, а при обявяването на приза на журито, реакцията беше доста снизходителна. Повлияна от всички тези мнения, умишлено пропуснах да гледам филма на няколко фестивала, но тъй като съм на азиатска вълна, разглеждайки детайлите за филипинския „Serbis“, видях, че една от актрисите играе в „Thirst“. Загложди ме любопитството и открих съвсем пресен торент с чудесно качество.

Всъщност, филмът разчита много силно на клишетата и на хумористичното отношение към тях, но зад вампирската фабула има доста философия. Е, не като в „The Hunger“ или „Låt den rätte komma in“, но неизмерно повече в сравнение с цялата „Twilight“ сага. Ако пък човек предпочете да изгледа „Thirst“ за забавление, удоволствието е гарантирано от порциите sex & violence, яката сценография и онези типични, по корейски налудничави изблици, без които не може. Страшните моменти не са толкова страшни, гнусотиите са по-скоро от битов характер и изобщо определението „хорър“ е само някаква семпла рамка, в която всеки може да вмести каквото реши.