Lars von Trier remade
Снимка: Михаил Новаков
Разполагате с още една седмица да видите изложбата The Perfect Human. 5 X Obstructed, част от тазгодишното издание на Sofia Design Week. „Петте препятствия“ е любимият ми филм на Ларс фон Триер, тъй като в него нивата на садистична мелодрама са най-ниски. Освен това, е самоиронично завръщане към идеалите на Догма ’95 или по-точно – опит за насилственото им прилагане.
Затова, въпреки че в изложбата става дума за изработка на плакати и прилагането на препятствията като педагогически метод, отидох с голям интерес да я разгледам. За всички, които не са посветени във визията на „Перфектният човек“, на една от стените в залата се прожектира оригиналния документален проект на Йорген Лет. В околното пространство кураторката Дима Стефанова е подредила примери от няколкоседмичния експеримент на един преподавател със студенти в амстердамската академия за изкуство и дизайн. Крайният продукт от този експеримент може да не изглежда съвършен от техническа гледна точка, но пък изобилства от идеи и интерпретации. Много е вдъхновяващо да видиш как разсъждават млади хора, израстнали и живеещи в съвсем друга среда и буквално да проследиш как едно изображение може да се концептуализира до неузнаваемост.
В тази връзка и по повод коментарите за продължението на „Оркестър без име“ си мислех, че тук сме прекалено чувствителни на тема преправяне. Някак се подразбира, че всяко филмово дело е свършено по най-добрия начин и опитите за заиграване или вариация са направо обидни. Вероятно затова в българското кино има само един римейк. И изобщо представяте ли си някой да отиде при Людмил Стайков и да му предложи определен бюджет да направи петминутна версия на „Хан Аспарух“, да кажем – с един кон, или само с жени, или всичко да е в зелена гама… Някак несериозно, нали? Може би е време някой да заснеме „Съвършеният режисьор“.
Ку!
Наскоро попаднах на информация за Алекс Андреев, който се оказа, че работи по concept art за анимационната версия на „Кин-дза-дза!“. Рисунките му са много впечатляващи и ако сте фенове на филма като мен, сигурно направо ще се размечтаете 🙂
Grand finale
Докато някои ходиха по манифестации в утрото на 24 май, други подсмърчаха в синхрон с последните битове от „Lost“. Няма какво да се лъжем – финалните два епизода бяха пълна скръб откъм идеи, динамика и информативност, но все пак сложиха край на един шестгодишен период в живота на милиони хора.
Днес се връщам с носталгия към времето, когато наваксах с първия сезон за десетина дни, а после се втурнах във втория. Ужасно ми харесваше решителността, с която изпукваха персонажите, както и задълбаването в моите любими психологически теории от средата на ХХ век. Третия и четвъртия сезон ги изгледах от добро възпитание. Имаше все пак някой и друг интересен каст, но беше ясно, че сюжетът накъртва все повече към любовна драма. В петия сезон се появи малко свеж полъх от учебниците по физика, но уви, тези теории се оказаха прекалено трудно смилаеми за масовия американски зрител. В шестия сезон просто ми беше любопитно колко по-зле може да стане и финалът не ме разочарова – както на Тина Фей очевидно вече не й се занимава с „30 Rock“, така и авторите на „Lost“ взеха че скупчиха цялата агитка в някакво подобие на църква и както би се изразил Дезмънд – пратиха ги там, където светлината е най-ярка.
Може би са верни слуховете, че ще има пълнометражен филм по „Lost“, в който голяма част от мистериите ще бъдат разкрити, но не знам как би се случило това, след като горките сценаристи в продължение на години са рефрешвали форумите в опит да изсмучат някой и друг оригинален обрат. Най-интересна е обаче способността на възприемащите да фабулират причинноследствени връзки и да откриват смисъл там, където очевидно те не съществуват. Сега като чета коментарите на последните два епизода, не мога да повярвам колко хора са готови да представят своята гледна точка за това какво се е случило, напълно убедени, че това усилие ги поставя няколко интелектуални нива над околните. Но по-добре да приемем, че самото създаване на „Lost“ е вид психологически експеримент и да въздъхнем огорчено, че явно е успешен.
Аз самата бих искала лично да благодаря на този сериал (не се смейте), че преди 4 години в един слънчев майски предиобед ми даде идея за магистърска теза, а след това месеци наред строява блуждаещите ми мисли, така че след като защитих „10 години в Матрицата“, сега обмислям докторантско продължение. И айде най-накрая някой да направи продължително-гледаем sci-fi / fantasy сериал!
Да отвърнем на Кан подобаващо
Всички, които въздишат тежко, че тази година фестивалът в Кан ще премине някак независимо от нас, могат да се утешат с две добре прикрити инициативи, за които разбрах в последния момент. От 10 до 16 май в кино Люмиер се провежда Седмица на испанското и ибероамериканското кино. От 14 до 27 май Домът на киното пък ще ни зарадва с панорама на Микеланджело Антониони.
Ако и това не върши работа, най-добре гледайте „Kick-Ass“. Освен, че ще натрупате завидни количества пост-постмодернистична мана, има голяма вероятност да се забавлявате и да погледнете по-философски на факта, че в Южна Франция показват стотина световни премиери без вас. И не забравяйте, че най-добрите заглавия от миналогодишната реколта все още са само на няколко клика разстояние. Enjoy!
L’Homme de fer 2
Понякога ходенето по романтични задачи в Париж води до неочаквани изненади, като прожекцията на „Iron Man 2“ например. Във Франция програмата на киносалоните се сменя в сряда, така че горната снимка е от парижкото метро от вторник вечер.
Какво да кажа за филма, освен че е приемливо продължение на първата част, към която все още храня топли чувства. Понеже комиксите не са ми мания, честно казано предпочитам онези сцени, в които супергероите са без костюм. Началото на „Iron Man 2“ даваше доста надежди за такъв подход, но нали все пак трябва да се оправдае гигантския бюджет… Иначе имаше забавни моменти, внимание към детайлите и уважение към целия Marvel universe (все пак „Captain America“ вече е в тенджерата).
Най-големият проблем обаче са актьорите. Да изключим факта, че Терънс Хауърд е заменен от Дон Чийдъл, сякаш няма да забележим разликата, и че нищо не се разбира от руския на Мики Рурк, въпреки че специално бил посещавал затвори в Москва, за да се подготви за ролята. Самият Робърт Дауни Младши присъства само на 23%, като че ли става дума за пародия на първата част. ОК, в момента е супер популярен, но започва да ми липсва онзи пиянсконаркомански период, в който играеше в малки артхаус филми и то така все едно дозата му зависи от това. Сам Рокуел винаги е приятен за гледане, но защо се кълне всяка зима в Сънданс, че комерсиалното кино не го интересува, не знам. Скарлет Йохансон е такова падение, че просто нямам думи, като за всички екшън сцени с Черната Вдовица са ползвали значително по-слабичка и тренирана body double. Пък и тоя martial arts гювеч, дето някой хореограф го е сътворил, би подхождал повече за комедии с Бен Стилър и Оуен Уилсън.
А, и не забравяйте да изчакате финалните надписи – след тях има кратка, но съдържателна сцена, която хинтвам тук:
goWest
В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.
Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.
До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.
Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен „екзотичен“ фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.
Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате „Април“, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.
Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше „Как я провёл этим летом“. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – „Возвращение“. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между „Изгубени“, „Сталкер“ и „Повелителят на мухите“. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със „Сказка про темноту“ в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита „Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?“. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в „Сказка про темноту“ всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.
Mission possible
От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името „Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!“, при това – съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на „Мисия Лондон“ във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.
И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на „Обърната елха“ вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.
Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца – точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като „Мисия Лондон“ започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях – за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с „Шоуто на Слави“ или „Комиците“, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски – Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това – една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.
Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови текстове), а то е в дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. „Мисия Лондон“ е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…
Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на „Lost Persons Area“, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите.
Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме „Мисия Лондон“ заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на „Fast&Furious“ на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.
Накратко – „Мисия Лондон“ не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.
Generation Kill
От Оскарите насам изгледах доста филми на военна тематика, а след като публикувах интервюто за „Ливан“, един от моите спорадични читатели ми препоръча на всяка цена да обърна внимание и на „Generation Kill“. Вече години наред не притежавам телевизор съвсем умишлено, така че разните му там нашумели сериали обикновено ме подминават, освен ако не ги забележа по време на някоя наградна кампания. Нищо не бях чувала за този сериал, но го дръпнах и реших да прежаля осем часа от живота си.
По време на първия епизод се смях страшно много. Не можех да си представя как някой американски телевизионен екип, пък бил той и на HBO, е успял да направи толкова тънка и реалистична сатира. Ужасът около предполагаемата гибел на Джей Ло, командирските изцепки на тема grooming standard, както и реплики от типа „This platoon is going down over an espresso maker“ попадат в една и съща плоскост с абсурдната констатация, че точно преди заплануваната инвазия в Ирак елитен батальон с морски пехотинци не разполага с карти, техника и надежден преводач. Същевременно, още от първите минути на „Generation Kill“ си личи мащабността и амбициозността на тази продукция. Хареса ми комбинацията от лекия полудокументален стил на снимане и спокойния прецизен монтаж. Липсват обичайните епични паузи и сладникавите едри планове. Няма надъхваща музика, освен онази, която се пее в хъмвито акапелно. Забравете също за трескавия combat action с множество гледни точки, експлозии на забавен кадър и традиционния милитаристичен gore. Действието се носи плавно, без да гони някакви героични кулминации, така че постепенно зрителят започва да се чувства повече в казарма, отколкото на бойното поле.
Разбира се, след първия епизод се разрових в нета и открих, че сериалът екранизира едноименната книга на Ивън Райт, репортер на „Ролинг Стоун“, който действително преживява началото на втората иракска война в хъмвито на сержант Брад Колбърт. Много ме впечатли решението на един пишещ журналист да се засили към фронтовата линия в пустинята, но открих, че Ивън Райт има предишен опит с отразяване на специални операции в Афганистан. Освен това се шегува в някои интервюта, че краткото му съжителство с гадже от арменски произход го подготвило за всякакви ексцесии. Като повечето американци, и той е смятал, че навлизането в Ирак ще бъде по-скоро като разходка за пикник. На всичко отгоре, специалността му в „Ролинг Стоун“ била младежки субкултури, затова предложил на редактора си да използва възможността и да проучи морските пехотинци, които са известни със своя специфичен език.
И така, с всеки следващ епизод картинката става все по-комплексна и все по-малко смешна. Надъханите за насилие започват да осъзнават, че избиват цивилни, а „освобождаването“ на Ирак се оказва окупация. Моралните дилеми и конфликтите с висшестоящи се задълбочават. Има нещо мъчително и освежаващо в това човек да преживее отново пролетта на 2003-а, когато не само американците, но целият Западен свят смяташе, че Садам Хюсеин складира оръжия за масово поразяване. Само пет години делят тези последни моменти на наивност с премиерата на „Generation Kill“, но през перспективата на всички новини, анализи и филми оттогава, сцената с приветливо махащ американски войник може да бъде само иронична. Превземането на Багдад всъщност слага началото на безкраен списък с бомбени атентати, демокрацията се изражда в гражданска война.
Тези сурови констатации заемат основно място в книгата на Ивън Райт и след публикуването й започват масирани критики, особено от страна на висши военни. Сериалът залага повече на чувствителността и политическата култура на аудиторията, но за сметка на това се старае да пресъздаде атмосферата и бойните действия максимално точно. Няколко от пехотинците са привлечени като консултанти, като на един от тях, сержант Ерик Кокер, е възложена полевата подготовка. Изчетох няколко интервюта, в които този човек разказва как пехотинците изобщо не могат да понасят военни филми. Според него, „Jarhead“ се доближава най-много до истинската ситуация в армията, но пък сюжетът е безумен. Неговата лична амбиция е била да помогне в създаването на поне един филм за пехотинци, който да бъде реалистичен и смислен. След като провежда тренировъчния лагер преди снимките на „Generation Kill“, Ерик Кокер се наема да изпълни и малка роля в сериала, а по време на постпродукцията го ангажират за CGI обработката – една от задачите му е била например да следи дали траекториите на компютърно добавените хеликоптери са правилно генерирани.
Всички актьори са подбрани много внимателно, така че под вещата режисура на Сузана Уайт и Саймън Селан Джоунс разкриват едновременно прекрасни и ужасни страни от човешкия характер. Ако не се брои Келън Лъц, за който през 2008-а все още никой не е чувал, единствената „звезда“ в сериала е Александър Скарсгард. Определено екранното му присъствие не може да се сравнява с класата на баща му, но да кажем, че сковаността му добавя интересни щрихи към темерутщината на Iceman, а важното е, че самият сержант Колбърг е доволен от резултата. Аз лично имах проблем с образа на Руди, тъй като само той не търпи никакво емоционално развитие в сериала. Да не говорим, че всичките му пози, фешън аксесоари и new age реплики стоят като кръпка на фона на останалите многопластови персонажи. Оказа се, че истинският Руди е точно такъв и понеже не намерили кой да го изиграе, той лично се предложил за ролята. След успеха на „Generation Kill“ неговата едноплановост се явява перфектна за Холивуд, така че в момента Руди Рейес е търговска марка, която продава книги, фитнес програми, екипировка, шоуто на History „Apocalypse Man“ и бъдещия кинопроект „Odysseus in America“ (Tagline: War is war is war is war). За финал – поздрав с един от тапетите на личния му сайт:
Фестивал на авангардното кино от 20-те години на ХХ век
Много добра инициатива на новото поколение кинознатели в „НАТФИЗ“! Част от селектираните заглавия са изровени специално за феста, но не трябва да се пропускат също представянията и дискусиите. Пълната програма -> тук.
Поздравления за куража и успех!
WTF Alice
Как смятате, защо на снимката от Кралската премиера горе Джони Деп и Хелена Бонъм Картър изглеждат като сдъвкани и изплюти? Защото тригодишното бъхтене около „Алиса в страната на чудесата“ е завършило, но лошият вкус в устата ще остане за повече. Ако се вярва на Тим Бъртън, докато е работил по този проект, не е гледал нито един филм и вероятно това обяснява донякъде крайния резултат. Понеже Disney и без това са виновни по презумпция.
Наистина, докато през последните десетина дни четях за „Алиса“ тук и там, ми стана ясно, че уважението ми към Тим Бъртън (което между другото е огромно) няма да стигне за толкова, че да компенсира разочарованието от последното му творение. Съжалявам, но този britishness за деца, поп феминизма и алюзиите за Жана д’Арк ми бяха много дразнещи, да не говорим, че Лудият Шапкар е копие на Мадона. Най-интересен ми беше двореца на Червената кралица, в останалото време се утешавах с физиономиите на Мат Лукас и гласа на Алън Рикман.
Това по-долу е първата екранна версия на „Алиса“, заснета през 1903 година. Страшно ме възхищава находчивостта на авторите, които само няколко години след изобретяването на кинематографа са се преборили с технически проблеми, решими днес с всяка програма за монтаж. По този повод днес си мислех, че навлизането първо на звука, после на цвета в киното, а сега и добавянето на трето измерение, представлява процес на еволюция, който постепенно превръща изображението в еквивалент на действителността. Колкото и смешно да ни се вижда сега, до преди по-малко от век се е водел ожесточен спор дали киното е изкуство. Впоследствие този въпрос отпаднал именно защото киното все още било технически несъвършено, но напоследък ми се вижда все по-актуален.