cinemaXP

За седма година поред в Ню Йорк се провежда фестивал на българското кино. Между 7 и 13 декември всеки, който се намира понастоящем в Голямата ябълка, може да гледа филми, които в България се прожектират едва ли не тайно. Както се полага на фестивал, ще има гости, паралелни събития и награда на публиката в размер $1000 (ако се вярва на прес информацията, нулите са наистина само три).

От друга страна, след като в края на Киномания хванах „Ловен парк“ и „Moon Lake“, си мисля доста за съвременното българско кино. Много ми е интересно, как един зрител, емигрирал в САЩ и стигнал онова ниво на носталгия, при което се слуша Слави и се поръчва лютеница онлайн, би възприел тези нови заглавия. Дали ще види недостатъците им или напротив, ще попие жадно всеки детайл, защото дори слабостите на филма ще имат сантиментална стойност?

Аз все пак не съм емигрирала и понеже акумулирах доста негативна енергия около разни кинематографични неща у нас, дръпнах си един куп „прехвалени“ родни филми и съм в процес на интензивно гледане. Тези дни към Коледа ще седна и ще опиша резултатите.

to be continued

Много приятна колекция от минималистични, остроумно направени постери на популярни телевизионни сериали.

Още преди да вляза да уча кинознание в НАТФИЗ, много пъти си представях как хващам влака за Солун, купувам си една CineΚάρταF и се наслаждавам на всичко онова, което никога няма да видим на София Филм Фест или Киномания. Солунският филмов фестивал е сред най-старите и най-мащабните кинофоруми на Балканите и тази година празнува 50-тия си юбилей – какъв по-добър повод от това да отида за първи път и то вече с журналистическа акредитация?

За да може човек да си представи фестивалната атмосфера, първо, трябва да има предвид, че Солун е много спокойно място. Доста ми напомни за Варна – не само заради мащабите и морето, но и по манталитета на жителите, като за разлика от родния ми град, има доста млади хора и арт живец (макар и по гръцки). Нищо чудно, че прекарах 10-те си най-мързеливи фестивални дни досега. Слънцето и необятното спокойствие на гърците ме завладяха още в началото и спрях да спринтирам между колите с лаптоп в чантата. Направих си една реалистична програма за гледане на филми с малко светски прояви за цвят, а в пролуките го ударих на живот.

Алтернативна видео реалност по фасадата на Olympion

По подобие на Сараево, фестивалните venues в Солун са пригодени специално за събитието. Официалната зала се намира в Olympion, но първоначално сградата е замислена и построена за театър. Фестивалният център е на пристанището, където човек може доста да се обърка, тъй като халетата там са еднотипни и едва на третия ден сложиха пред всяка постройка големи светещи букви на латиница. Идеята за пристанището е много добра, тъй като придава ъндъграундно-индустриален чар на всеки филм, а и нищо не може да се сравни с усещането да излезеш от n-тата прожекция и да се натъкнеш на залез в морето. Известен проблем представляваше амбицията във всяка сграда да се поместят две кина, дори и само с по една зала. Като изключим „Джон Касаветес“, имената на останалите зали бяха израз на почит към някакви местни киновеличия, тоест, не подлежаха на запомняне.

На партито за откриването Фатих Акин се развъртя зад dj пулта

Много логистични пропуски имаше около организацията AGORA-та, а за тази секция на фестивала пристигат industry гости от цял свят. Сградата на AGORA беше на края на пристанището, което означаваше 7-8 минути бърз ход и липса на тоалетни с течаща вода. За съжаление, там бяха сместили и видеобиблиотеката, като помещението й не беше шумоизолирано – както може да се досетите, когато едно място се нарича Агора, в него се говори доста. В самата видеобиблиотека липсваха заглавия, някои записи бяха повредени и обсегът на дистанционните не беше лимитиран, така че често между преградките се разиграваше истинска война с play/pause или volume up/down. При все това, видеобиблиотеката е от първостепенна важност на всеки фестивал и именно поради недостатъците на Солунската, в нея винаги имаше свободни места.

Фестивалният символ красеше крайбрежната алея

За моя изненада, в Солун нямаше някакво специално фестивано оживление, според мен местните бяха много по-развълнувани от подготовката за Коледа. Не видях някаква реклама на събитието, освен около Olympion и пристанището, затова много хора изобщо не знаеха, че се провежда фестивал, или пък просто не се интересуваха. Затова бях учудена, когато влизах на прожекция на всевъзможни екзотични филми и откривах залите пълни, при това често с гръцка публика на всякаква възраст. Това обаче в никакъв случай не беше фестивална аудитория, а по-скоро хора, които бяха решили да разширят малко спектъра на молските си удоволствия. Телефони звъняха нон стоп, говореше се, а най-любимо ми беше как някои цъкат с език възмутени, ако на екрана се случва нещо драматично. Сцените от Pinku Eiga панорамата предизвикваха смях, а на концерта на Джейн Бъркин направо потънах от ужас, когато някакъв чичо щракаше през цялото време с пръсти и викаше „Опа, опа!“. Също така, от много години не ми се беше случвало да седя на стълбите по време на прожекция, като за „Katalin Varga“ дори бях на пода зад последния ред седалки (поне да си струваше). Вероятно режисьорът на „L’enfer d’Henri-Georges Clouzot“ също е бил в шок, когато излезе пред претъпкана зала да представи филма си – след десетина минути приказки публиката започна да го освирква и да сочи многозначително към часовниците си. Половин час след началото на прожекцията хората започнаха да си излизат.

Изглед към фестивалното пристанище в един от малкото облачни дни

Сигурно звучи неприятно, но всъщност всички тези неща си имат положителна страна. В подобна атмосфера чужденците са много по-склонни да се социализират, само като забележат, че си с бадж и говориш английски. Освен това си дадох сметка защо болшинството от гръците филми не стават за нищо, а те напомнят много на нашата родна кинопродукция. През цялото време на фестивала се коментираше бойкота на гръцките режисьори и факта, че от всички 65 произведени заглавия, в Солун ще бъде показана една малка част, което де факто обезсмисля ежегодната награда за гръцки филм. Призът за най-добър пълнометражен гръцки филм беше присъден само от журито на FIPRESCI и то едва ли не след хвърляне на чоп. Наистина е странно, че в Гърция са толкова напред във всички видове визуални изкуства, арт-оформлението на фестивала например беше изключително стилно и новаторско, но когато трябва да разкажат една обикновена история, се провалят с гръм и трясък. Може би затова от гръцката програма експерименталният проект „Empirical Data“ ме впечатли, а пълнометражните „The Building Manager“, „Kantina“ и „Biloba“ едва успях да издържа до средата.

Гледката пред сградата на AGORA

И така, след няколко опита да вникна в новото гръцко кино, „Dogtooth“, който първоначално ме подразни с претенциозността си, вече направо ми изглежда като шедьовър. Докато агонизирах на поредната прес прожекция с местна продукция, си спомних любимата фраза на Йосиф във връзка с българското кино, а именно, че „няма такива образи, няма такива ситуации, няма такива взаимоотношения“. Хрумна ми, че и ние, и гърците не обичаме да се вглеждаме в себе си и да правим заключения отвъд очевидното. Затова разработката на персонажите ни остава на ниво народопсихологически скечове. Друг е въпросът, че очевидно гърците нямат сериозни проблеми в наши дни, а нали все пак всеки сценарий се гради на някакъв конфликт. Ако човек съди по филмите им, най-голямата драма в съвременна Гърция са изврънбрачните връзки на средна възраст. Вероятно затова Тео Ангелопулос е толкова успешен като автор – вярно, че неговите опуси се смилат трудно, но те винаги се базират върху големите истории от миналото.

Изложбата за Вернер Херцог се помещаваше в изоставен склад за лед

За сметка на това, в Солун успях да наваксам с моите любими румънски филми, които от няколко месеца следя и не пропускам. Признавам си, че от състезателната програма на Солунския фестивал гледах само румънското заглавие, като бях абсолютно убедена, че то ще получи няколко награди, както и стана – „Medal of Honor“ е вторият пълнометражен филм на Калин Петер Нетцер и можем да се гордеем че през 2008-а този проект е бил подкрепен на Sofia Meetings. Другите два филма от Румъния, които видях, бяха „First of All, Felicia“ и „Kino Caravan“. Явно напоследък има тенденция в съвременното румънско кино сюжетите да се връщат няколко десетилетия назад и да описват някакви тъжно-забавни соц премеждия. Подобно начинание може да е много рисковано, ако липсва правилната отправна точка, но техните режисьори се справят, за разлика от българските. През цялото време се опитвах да разбера как точно я правят тази магия, и то с толкова малко пари. Изведнъж ми просветна, че техните филми са много близки до „комедиите“ на Георги Мишев – взимат една малка абсурдна ситуация, забъркват в нея неприятно-реалистични персонажи и ги оставят да се оправят сами. Друго, което много ми харесва в румънското кино, е употребата на американския план – хората и техния живот са сведени до орнамент от ковьорчето на стената.

Q&A с Пепе Диокно след прожекцията на „Engkwentro“

Най-голямото ми откритие в Солун обаче си остава селекцията Philippines Rising. В Кан за първи път гледах филипински филм, но тъй като това беше „Kinatay“ на Бриланте Мендоса, преживяването не беше приятно. Впоследствие си дръпнах „The Blossoming of Maximo Oliveros“, но отново не знаех в какъв контекст да го поставя. На Солунския фестивал положих известно усилие на волята и се накарах да започна да гледам тези заглавия едно по едно (ОК, без „Melancholia“), като накрая се зарибих ужасно. Добре че Кавн Де Ла Круз ми връчи един стек със свои DVD-та, та ще ги използвам, когато абстиненцията ми стане особено силна. Мога да пиша много за филипинското кино, за амбициите на неговите автори, за разговора ми с Лав Диаз и за модерираната от фестивала дискусия, на която всички дойдоха с махмурлук и не спряха да се майтапят. Вече мога да разбера и какво точно е имал предвид Алексис с текста си Wishful Thinking For Philippine Cinema, знам защо Джон Торес би трябвало да снима с по-малка HD-камера и защо Кетчуп Еусебио трябва да получава повече сериозно роли. Но за това – друг път…

Вернер Херцог благодари по немски за своя Златен Александър, а Тео Ангелопулос очевидно изпитва вселенско омерзение към всичко

Ако сте изчели всичко дотук, мога само да ви благодаря за търпението и интереса. Този път ми се искаше да споделя повече лични наблюдения, отколкото да ви обяснявам колко са яки „Soul Kitchen“ и „Lebanon“ или колко е лош „Лошият лейтетенант: Port of Call New Orleans“. За финал – поздрав с един клип от „Todo todo teros“

#1 Ново филмово предизвикателство по повод петък 13-ти от CineMafia. Промо видеото е мноого приятно:

#2 Тази година като никога от Киномания качиха програмата онлайн поне седмица преди началото на панорамата. Има още една новост – всяка седмица могат да се спечелят билети от своеобразна… ъм онлайн игра на филми. Подозирам обаче, че дори момъкът от видеото не знае кое е заглавието.

#3 Зачезвам за филмовия фестивал в Солун. Там имат 50-годишен юбилей и са запланували нещо доста амбициозно. Още не съм съвсем наясно кое от всичко да си избера, но за 10 дни се надявам все нещо да закача, пък дано и за писане остане време. See ya!

След като гледах „Dog Star Man“ на лекцията на xfilms, се замислих колко различни паралелни светове са съществували през 60-те години в САЩ (имайки предвид, че действието на „Mad Men“ също се развива тогава). Голяма част от онези ефекти или мотиви в киното, които днес са ни втръснали, тогава са били истинска революция.

Освен това, благодарение на последния брой на Vice за кино открих, че преди да се захване с „Улица Сезам“, Джим Хенсън е експериментирал с видео арт. „Time Piece“ излиза официално през 1965-а и две години по-късно получава номинация за късометражен Оскар. Усещането за аудиовизуален ритъм навява асоциации за съветския авангард, но пък чувството за хумор е типично джимхенсъновско.

Изключвам факта, че плакатът е направен доста нескопосано, но идеята на CinemaCity е добра. И без това в последните години количеството disaster movies се е увеличило застрашително и обратнопропорционално на оригиналността им – с три заглавия поред човек тъкмо може да се настрои тематично и да не се фиксира толкова върху разните му там сюжетни дупки 🙂

P.S. Не знам защо, но много често бъркам Роланд Емерих и Волфганг Петерсон, вероятно заради наличието на толкова много деструктивен CGI във филмографиите им!

Открих „Moon“ още когато преди няколко месеца подготвях ежемесечната селекция в списание „Едно“ за световни премиери. Реших, че предвид инди излъчването на този филм, ще се наложи да почакаме доста, докато го видим. След като обаче в рамките на една седмица изпуснах „Ранно пиле“, Световния ден на анимацията & филмовата програма на DA феста и бях на път да се депресирам, съдбата (под формата на някое хлапе вероятно) ми поднесе страхотен подарък – неголяма версия с перфектно качество.

Тази година вече преживях две големи sci-fi разочарования, „Star Trek“ и „District 9“, та подходих без никакви очаквания, нищо че режисьорът е син на Дейвид Бауи. Признавам, че съм много претенциозна, когато става дума за научна фантастика, но най-накрая намерих заглавие, което да попълни дупката след „Проектът Съншайн“ и содербъргския „Соларис“. Трудно може да се пише за „Moon“, без да се издаде нещо от сюжета, но цялото one-man show, което Сам Рокуел сътворява, си струва всяка минута.

Браво на Дънкан Джоунс / Зоуи Бауи, че е подходил скромно към дебютния си проект и е предпочел да изпипа детайлите, макар и с нисък бюджет. Личи си рекламисткия му background, понеже кадрите са семпли, но всеки елемент има свое значение, използваните имена – също. Иронично е загатната и темата за корпоративната безскрупулност, както и манията по „зеленото“.

Герти умишлено напомня за HAL 9000 от „2001: Космическа одисея“, а мърлявата лунна станция е tribute към „Alien“ и „THX 1138“. Тези заемки обаче в никакъв случай не оставят усещането за копиране, напротив – от една страна авторите на „Moon“ са изразили уважението си към sci-fi класиката, така че на всеки фен да му стане драго, от друга страна играят много тънко с очакванията на зрителите, изградени от тези филми. Гледайки как механичната ръка на Герти се протяга към гърба на Сам Рокуел, веднага в главата ни изплуват всевъзможни страхотии, но R-рейтингът е подвеждащ. Съспенсът е изцяло в нашата фантазия и се поражда от чувството за неизвестност, тъй като обичайните драматургични клишета са тотално игнорирани.

Специално впечатление ми направиха музиката и визията, така че проверих кой е работил по тях. Клинт Мансел е известен като автор на музиката към всички филми на Дарън Аронофски досега (както и на разни боксофисни тъпни). Със сценографията на „Moon“ са се занимавали Хидеки Аричи и Джош Фифарек. Поради японското си звучене и моите предразсъдъци, първото име ми се стори по-интересно, но ако се вярва на imdb, освен като production designer на късометражния предшественик на „Moon“ – „Whistle“, единственият друг sci-fi проект на Хидеки Аричи е „Междузвездни войни: Епизод 3“. Джош Фифарек се оказа истинска находка, като се има предвид, че е бил в екипа на „Мълхоланд Драйв“, „Машинистът“, „Контрол“ и „The Fall“ (преведен в предстоящата Киномания като „Падането“) – все респектиращи с визията си продукции.

Най-хубавото на „Moon“ е, че дори след като човек навърже събитията след финалните надписи, после може да се наслаждава на филма отново и отново. Лично за мен е огромно удоволствие да откривам не само заложените от режисьора подсказки, но и специално разработените логотипни знаци из станцията на Лунар Системс или по екипировката на Сам. Очевидно, не съм сама – за това как Дънкан Джоунс е бил привикан в НАСА на предварителна прожекция и какво се е случило там, може да погледнете интервюто му на английски тук. Да се готви „The Wild Blue Yonder“!

Тази поетична покана идва от сдружение „Позор“ по повод новата им селекция от азиатски заглавия. Началото на този мини фестивал е днес, а пълната програма + подробна информация може да се открие на новия сайт на сдружението.

Избраните филми са носители на множество награди и дават съвсем адекватен поглед върху състоянието на съвременното далекоизточно кино. Да не говорим, че като се изключи София Филм Фест, да се гледат подобни продукции на голям екран в България е практически невъзможно.

Може би сте мярнали тук-таме в новините, че съвсем скоро започва една нова фестивална инициатива с името „СФФ за учащи“. По този повод в Actualno.com има просторно интервю със Стефан Китанов. Любимият ми откъс: „Началото е на 12 октомври със „Светът е голям…“. С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони.“

Честно казано, мислех че вече са минали поне 2-3 години откакто това заглавие е flood-нало всички местни салони (че и международни фестивали). Филмът е приятен, режисьорът също е готин, но от това постоянно въртене на едни и същи неща, те просто се обезценяват в очите на публиката.

On a side note, не мога да разбера какъв е този извратен начин на мислене сред мениджърите на българските кина. Например, много исках този уикенд да гледам „Кървави скали“ на кино. Но защо да показват нов филм, когато може за 6347-и път да видим „Кика“, „Апартаментът“ или „Една добра жена“? За никого не е тайна, че някои салони въртят ленти с отдавна изтекли права за киноразпространение, а после реват, че имало пиратство! По същата логика, за да не би нещо ново и различно да обсеби драгоценната им програма, тази година Филмини няма да се провежда в „Дома на киното“, а ще се подели между Одеон, Червената къща и бар Амстердам. Дам.

Това лято не предложи особено интересни заглвия на големия екран (като изключим „Ice Age 3“), но от август месец насам започна третият сезон на „Mad Men“, при това с рекорден рейтинг. По принцип, отпускарският период не се смята за най-удачното време за сериали, но това шоу си има специална магия. Първите два сезона ги изгледах на екс тази пролет и сега чакам търпеливо всяка седмица за поредната доза.

Винаги съм си мислела, че третите сезони са сериозен капан за всеки сериал, понеже точно тогава идеите се поизчерпват, а хората с костюмите започват да гледат цифричките под лупа. Третата порция „Mad Men“ започна с летящ старт и историята се движи с добро темпо. Много се възхищавам на това, че драматурзите съумяват да вкарат основните персонажи и различните им сюжетни линии във всяка серия. Засега няма спад и в напрежението, като изключим последния засега, пети епизод, в който долових някакво мечтание по високопарните халюциногенни залитания в „Lost“. Разбира се, точно лекото накъртване е допаднало масово на американците и този понеделник, на 21 септември, света Опра ще разговаря в студиото си с двама от главните актьори, Джон Хам и Дженюари Джоунс.

Струва ми се, че голяма част от успеха на „Mad Men“ се дължи на факта, че това е авторски сериал. Матю Уайнър е съградил рекламния свят на ’60-те години по свое усмотрение, оглавява стабилен екип сценаристки, подбира внимателно режисьорите на отделните епизоди и не се притеснява да си изцапа ръцете дори с най-дребните детайли около шоуто. От друга страна, AMC са може би най-удачният канал за проект като „Mad Men“. Въпреки, че за първи път продуцират драматичен (хм, може би игрален звучи по-добре) сериал, AMC са известни със силния си фокус върху класическите кинопродукции и дори през ’90-те организират Film Preservation Festival, на който се показват редки или наскоро открити филми.

На всичко отгоре, AMC са направили много фенски сайт, където могат да се открият такива маниашки секции като ретро гайд за коктейли и флаш играта MadMenYourself.

P.S. Сериалът се излъчва в България по Фокс Лайф със заглавието „Момчетата от Медисън авеню“, но от този дублаж с налудничава интонация направо ми призлява. Ако имате възможност, гледайте „Mad Men“ в оригинал, със или без субтитри. Ще откриете цял куп политически некоректни изрази, както и красотата на позабравени думи като „neat“ & „swell“.