cinemaXP

ОК, както обещах в предпоследния ми пост, изгледах доста съвременни български филми. Първо мислех да пиша гневен текст. После планирах да си подредя мислите в саркастични препоръки, които уж трябваше да са само 10. Най-накрая реших, че поводи за ядосване от българското кино (и по-скоро от българските кинодейци) – много. По-добре човек да подходи конструктивно към въпроса и да потърси онези неща, които го карат да се усмихва, да се чувства горд и най-вече спокоен, че може да ги покаже на някой чужденец, без да умре от притеснение.

Преди малко се върнах от нещо като възпоменателна вечер за Тодор Динов в Дома на киното. Поводът – 90 години от рождението му. Прожектираха последното му анимационно произведение – „Двуокият“ (с музика на Ambient Anarchist!) и документален филм за живота му – „Парижкият дъжд на българската анимация“ (с режисьор Господин Неделчев-Дидо). Да си призная честно, почти нищо не знаех за този човек, освен, че е учител на Доньо Донев и Стоян Дуков. Е, гледала съм и „Иконостасът“ разбира се, но никога не съм била сигурна каква част от красивата му визия дължим на сърежисьора Христо Христов или на оператора Атанас Тасев. Що се отнася до Тодор Динов, нямах идея, че самият Жан Ефел му е бил фен и е искал да направят съвместен пълнометражен филм. Нито че е имал номинация за Оскар още по „онова“ време или пък че е рисувал толкова интересна живопис.

1:0 за моя нов проект „Българското кино може да бъде на световно ниво, стига да поиска“.