cinemaXP

усещане за кино

Britain, Britain, Britain

with 2 comments

Предлагам да започнем годината с нещо cheerful. Докато „30 Rock“ са в зимна ваканция, попаднах съвсем случайно на пълната колекция на „Little Britain“ – трите британски сезона, коледното специално издание, Live представлението, „Little Britain Abroad“ и документален филм за австралийското турне „Little Britain Down Under“. При добро желание, може да се намери и целият, единствен засега, американски сезон „Little Britain USA“. Честно казано, изобщо не бях чувала за това шоу и дори си мислех, че никога не е било купено от българска телевизия. Оказа се, че Диема 2 го е излъчвала за кратко преди около година със заглавието „Малката Британия“. Доколкото подразбрах обаче, от Диема са закупили щатската версия, която HBO явно продава на кило, тъй като тя определено не може да се мери с качествата на оригинала.

И така, Мат Лукас и Дейвид Уалиамс са британски актьори на средна възраст, които измислят персонажите си и ги изиграват, като едновременно с това сами режисират изпълнението си. Първоначално „Little Britain“ стартира като радио предаване на BBC, но скоро се прехвърля на малкия екран. Скечовете напомнят на Бени Хил и Монти Пайтън, но носят свой собствен почерк, който съчетава едновременно бруталност и сюрреализъм. Героите, така наречените „обикновени хора във Великобритания“, са обединени от мъдрия задкадров разказ на Том Бейкър, който е най-известен като четвъртото превъплъщение на „Doctor Who“ (култова британска поредица с над 750 епизода към този момент).

Основните критики към „Little Britain“ са, че разиграва сходни ситуации, а хуморът е дебелашки и дори жесток, особено в представленията на живо. В действителност, персонажите търпят някакво развитие и във финалния епизод на всеки сезон „си получават заслуженото“. Защото хората, които Мат Лукас и Дейвид Уалиамс представят, са всъщност ужасяващо реалистични и несимпатични и на зрителя тайно му се иска да ги види на свой ред унижени, препикани и оповръщани. Също така, благодарение на елегантните вариации на едни и същи случки, в главите на аудиторията се набиват куп яки реплики, които човек без да иска започва да повтаря.

Най-приятното в „Little Britain“ е, че отвъд обичайната slapstick комедия, има втори пласт, който кърти всички представи за политическа коректност и изобразява реалността такава, каквато често е: двама травестити са опитват да убедят целия свят, че са жени; инвалид се разхожда тайно зад гърба на своя болногледач; войнствен гей-хомофоб живее с илюзията, че е единсвеният гей в селото си; злостна дебелана води курс за отслабване; селска леля повръща обилно всеки път, когато хапне нещо, приготвено от чужденец; квартална кака напуска училище и се сдобива с куп нежелани деца, често заменяни за пакет цигари; британският министър-председател и американският президент си разменят палави закачки… Неслучайно протестните писма и заплахите за съд за част от ежедневието на шоуто.

Вероятно нямаше да седна да пиша всичко това, ако не се бях разчела повече за двамата автори на „Little Britain“. Изключвам факта, че догадките около личния им живот пълнят британските таблоиди. Онова, което наистина ме впечатли, е благотворителната дейност, която развиват. Мат Лукас е патрон на фондация, която подпомага пациенти с левкемия и през 2004-а дарява на тази организация спечелените 62500 лири в „Who Wants to be a Millionaire“. През 2007-а издава кавър-сингъла „I’m Gonna Be (500 Miles)“, който с лекота стига върха на UK Top 40. От своя страна, Дейвид Уалиамс, който никога по-рано не е тренирал каквото и да било, успява да преплува Ламанша през 2006-а. Е, не завършва първи, но привлича общественото внимание и събира над един милион лири. Оттогава не спира да плува и участва редовно в събитията на Sport Relief. Като част от кампанията на Comic Relief с мотото Red Nose Day пък „Little Britain“ прави специално celebrity издание, в което Елтън Джон се шегува със своята сексуалност, Джордж Майкъл е обвинен публично в лигавост, а Робин Уилямс се преоблича като викторианска дама и открива, че това ужасно му харесва. Представяте ли си как някоя местна чалга звезда се появява в подобно предаване у нас и започва да пуска майтапи по повод собствената си зашморцаност?

Въпреки, че „Little Britain“ приключва като проект с края на първия щатски сезон, тоест през 2008-а, създателите на сериала са се залостили здраво в Холивуд и се трудят върху американските си кариери. Ако се вярва на IMDBPro, в момента се готви и някакъв техен съвместен пълнометражен филм, за който обаче не можах да открия кой знае каква информация. За финал – поздрав с един от любимите ми скечове:

Written by admin

януари 10th, 2010 at 1:01 am

Posted in TV

2 Responses to 'Britain, Britain, Britain'

Subscribe to comments with RSS or TrackBack to 'Britain, Britain, Britain'.

  1. Сериалчето е много добро, наситено с черна и извратена комедия, а самите актьори са пълни уроди. :) Лошото е обаче, че в един момент скечовете започват да омръзват, а хуморът понякога дразни. Може би затова шоуто бе спряно толкова рано.

    cinemascrotum

    12 яну 10 at 11:14

  2. На мен лично ми харесва, че скечовете се повтарят с някакви леки промени, защото това предразполага към фенщина и започваш да следиш всяко отклонение от схемата :) За британските сезони – самите автори си признават, че са се изчерпали, да не говорим, че после правят десетки лайв представления.

    За щатския експеримент според мен са направили грешка, че са внесли същите персонажи, щеше да е много по-яко ако се бяха концентирали върху американците. Личи си как скечовете губят темпо, а времето на епизода е съкратено, за да влезе в американския стандарт, което създава някакво мъчително усещане. В същото време, имайки предвид локации и масовка, явно от HBO са се оръсили сериозно. И надали са очаквали да чуят реплики като „I love you more than interracial gang bang“ :-D

    admin

    13 яну 10 at 0:45

Leave a Reply