cinemaXP

Снимка: Гео Калев / Студио Фо

Както всяка година, София Филм Фест е сбор от положителни и негативни емоции. За добро или за лошо обаче, сега за първи пъти имах възможност да посветя почти цялото си време на фестивала и дори успях да гледам над 20 заглавия, както и да събера доста пъстри впечатления. Възможно е в някои от точките по-долу да се повтарям от предишни години, но хей – снимката на прес баджа ми е от 2002-а…

+ Като за начало, селекцията беше доста по-хомогенна и стойностна спрямо последните няколко години. Не знам дали причината за това е свързана с факта, че екипът е подходил реалистично в условията на криза, но аз лично успях да наваксам с всичко пропуснато от фестивалите през последните една-две години. Равните дози класика, комерсиално кино и балкански находки носят усещане за пълноценно преживяване, а традиционно силни секции като Големите надежди, Големите майстори и Голямата петорка биха вдъхвали още повече доверие, ако се преименуват с малко въображение. Една от любимите ми програми тази година беше документалната и смятам, че решението тази селекция да се повери на Андрей Паунов и Борис Десподов е голяма крачка напред в правилната посока. Не всички избрани от тях филми бяха на необходимото техническо ниво, но историите бяха страшно занимателни, а може би аз просто остарявам – като цяло напоследък документалното кино ми става все по-интересно, така че сега след края на феста знам много повече за Берлускони, Тито, Хю Хефнър и правата на жените в Индия. Другият голям плюс за мен беше наличието на толкова много български заглавия във всички програми и да, някои от тях наистина си струва да се гледат. За мен лично най-приятната българска прожекция беше премиерата на „Манчестър Юнайтед от Свищов“. Усещането да седиш в залата с екипа на филма, с техни приятели и с напълно непознати зрители, които искрено се забавляват, може да зареди с оптимизъм даже и дългогодишни скептици като мен.

– И както всяка година, на всички нива във фестивалната организация цареше обичайния хаос. Нямам предвид задължителното забавяне с обявяването на заглавията или гостите, но разни технически грешки в каталога или програмата ми се виждат недопустими за един екип, който работи в продължение на 15 години по дадено събитие. Заради една подобна грешка например така и не догледах финала на „The Poll Diaries“, тъй като изобщо не ми хрумна, че в описанието на филма може да пише 127 минути, а в брошурата с програмата – 105. Ако някой го е гледал – нека да бъде така любезен да разкаже какво се случва накрая 🙂 Също така, докато се радвах на това, че повечето Фейсбук статуси на София Филм Фест са на български и английски, за пореден път установих, че този фестивал не е предвиден за чужденци и те някак не са приоритет, нищо че по правило са основни персонажи в прес-рилийзите. Изключвам липсата на английски субтитри при голяма част от прожекциите под предлог, че тези филми са закупени за разпространение в България. Хайде, да кажем, че и пресконференциите нямат нужда от превод, но да имаш ежедневно издание на хартия и то да е само на български, при наличието на над 100 задгранични гости, е непрофесионално. Убедена съм също така, че всеки чужденец би предпочел вместо бутилки с вино в чантата си или шофьор от/за летището, да разполага с изчерпателна информация на английски за фестивала и за всички събития, свързани с него.

+ Една от приятните изненади на тазгодишното издание на кинофестивала, беше програмата Психоанализа и кино, която започна с лекция на професор Андреас Хамбургер. Доколкото разбрах, това е инициатива на Мюнхенската академия за психоанализа и психотерапия, която се осъществява с помощта на Музея на киното в Мюнхен. Самата лекция беше доста обща и обхващаше теми от образа на психотерапевта в поп културата до изкуството като алтернативна реалност. За конкретния метод, по който се избират и обсъждат филмите, все пак получихме повече информация в Q&A с немския лектор след изложението му. Някои детайли не ми станаха съвсем ясни, затова избрах една от прожекциите в програмата към Психоанализа и кино, тоест отидох да гледам „Drei“ в претъпкана с психолози зала, за да чуя как протича дискусията след филма. Този експеримент приключи безславно и алкохолно след репликата за това как всички сме станали свидетели на „перверзия в центъра на София“. В действителност, даже не съм убедена, че „Drei“ е наистина удачен избор за психоаналитична интерпретация, тъй като според мен Том Тиквер си е разчистил сметките по приятно-ироничен начин с жените, семейството и цялото немско общество.

+/- За мен самата сред най-важните събития в тазгодишното издание на София Филм Фест беше режисьорската версия на „Тенекиеният барабан“. Нямах възможност да остана на разговора с Фолкер Шльондорф след прожекцията, но си купих автобиографичната му книга от Колибри и в момента я чета. Що се отнася до филма, за съжаление вече никой не може да работи с такава свобода. Изобщо не искам да си представя какво би се случило, ако в наши дни някой заснеме дете, което се целува с джудже, и покаже тези сцени на голям екран. От другите филми, които си бях набелязала, наистина много исках да гледам „Пина“ и все още недоумявам как 3D-то на Вим Вендерс се е оказало несъвместимо с 3D-то у нас. Поне не се наложи горкият човек да бере срам в София, защото по съвпадение се оказа, че няма да присъства на феста, както и Клод Льолуш, а също и Алексей Учител. За последния най-много съжалявам, защото беше единственият, чието име попълних в бланките за интервю в прес офиса на фестивала. От Ротердам насам съм се потопила в руското кино и много ми се искаше да направя един по-подробен текст, базиран на евентуален разговор с Учител. Оттук-оттам се чуват мнения, че последният му филм, „Край“, е свързан с новата путинска стратегия за патриотично кино (което съответно е порядъчно субсидирано), но на мен ми харесва историческия контекст в почти всички проекти на Учител и изобилието на чеховска атмосфера.

-/+ Естествено, няма фестивал без партита и тук е момента за още един амбивалентен параграф. Ако сте от онези хора, които години наред са се чудили какви са тези прословути сбирки за отриването и закриването на София Филм Фест, не е нужно да изпитвате съжаление, че сте ги пропуснали. На мен ми беше достатъчно само едно подобно парти, за да се закълна тържествено, че повече няма да отида на друго. Нямам нищо против Стефан Китанов, който свири на китара и пее съвсем прилично, но смятам, че не заслужавам да слушам Васко Кръпката, освен ако не ми се плащат вредни за това. От друга страна е похвално, че организаторите на феста бяха решили да отворят зала Мати’Д за външни хора и че бяха ангажирали диджеи на възраст под 40 години за всекидневни соарета. Иначе в Sofia Live Club се заформиха няколко много приятни събития около Миленита, съвместното парти на „Тилт“ и „Подслон“ и концерта на Баба Зула. Кино на чорчик пък се очерта като фестивалното off и все още съжалявам, че не успях да отделя нито една вечер за техните „бунтарски“ партита.

Така като гледам, плюсовете са повече от минусите. Ще се въздържа от дълбокомислени препоръки, понеже тукашната реалност е от тази, която човек до голяма степен не може да промени, но за сметка на това трупа мъдрост, или поне – драматургичен материал, а в най-лошия случай може да се поучи от чуждите грешки. Очаквайте още един текст за феста – интервю с Йордан Тодоров, член на журито на FIPRESCI, което на 12-и март връчи наградата си на „Sound of Noise“.

Каква трябва да е съвременната филмова критика, какви са възможностите на социалните мрежи за финансиране на аудивизуални проекти, каква е целта на кинофестивалите изобщо? Това са въпросите, които си задава един престижен форум като Ротердамския фестивал, когато навърши 40 години. Последното издание мина под мотото XL и освен изобилна юбилейна програма, предложи и доста интересни теми за размисъл.

В последните две-три години една от основните теми, за които се шушука на всяка фестивална сбирка, е с колко точно е бил намален бюджета. Цифрите, които дочух тази година в Ротердам, прозвучаха страховито, но съдейки по картата с всички 40 локации и пълната програма с изложби, концерти и паралелни събития, фестивалният директор Рутгер Волфсон се е справил блестящо. Друг е въпросът, че като че ли това издание сложи край на романтичния период в историята на IFFR. Започнал в началото на 70-те години с малките претъпкани зали на Lantaren/Venster, фестивалът в Ротердам винаги е покровителствал некомерсиалното кино, особено ако е произведено в държави, където често изобщо липсва политика за финансиране на изкуство. Когато пристигнах за първи път в Ротердам преди две години, първата ми прожекция беше именно в Lantaren/Venster и веднага се влюбих в това място, но от няколко месеца комплексът е преместен в нова и лъскава сграда, стратегически отдалечена от центъра на фестивала De Doelen – толкова отдалечена, че въпреки примамливите партита, така и не събрах сили да стигна до нея. И не само това, като цяло тази година фокусът се премести към широката аудитория – с програмата за деца Not Kidding, модната селекция Out Of Fashion, фестивалното iPhone приложение и „Черният лебед“, който за всеобщ ужас постоянно атакуваше челното място в зрителската класация и едва в последния момент отстъпи на „Incendies“.

Привличането на „масите“ към изискано киноманско събитие като фестивала в Ротердам обаче има няколко функции. През 2010-а една от основните инициативи на IFFR беше проекта за копродуцентска мрежа CinemaReloaded. С големите очаквания обаче дойде и разочарованието от вялата реакция на публиката. За една година бяха събрани по-малко от 30% от предвидените суми. От първоначалната тройка режисьори Пипилоти Рист се отказа, а заместилият я Хармони Корин донесе доста положителен PR, но си тръгна още по-скоропостижно. Така тази година „оцелелите“ Алексис Дос Сантос и Хо Юханг представиха онова, което са заснели с наличното финансиране. Двойната премиера се проведе по време на фестивала и беше отпразнувана бляскаво, но като се имат предвид ниския бюджет, кратките срокове и неяснотите около проекта, за доста колеги резултатът е меко казано незадоволителен. Като копродуцент на No One Is Illegal, аз лично смятам, че Хо Юханг е успял да направи най-доброто при създалата се ситуация, пък и поне за мен филмът е забавно-образователен. Все пак, през изминалата година тайно се надявах на повече постове в блоговете на режисьорите, на повече интерактивност и прозрачност около продукцията.

Вместо да скръстят унило ръце, организаторите на IFFR решиха да вдигнат мизата. Тази година се анонсира създаването на Tiger Film Mecenaat – специален фонд, който ще се управлява от фестивака съвместно с Prins Bernhard Cultuurfonds. В този фонд всеки може да внесе 300 евро, като със събраните суми ще субсидират различни фестивални дейности, а освен лично удовлетворение, участниците в подобно начинание получават ред данъчни облекчения. Създаването на такъв фонд в Холандия именно в този момент съвсем не е случайно. Новото правителство дава заявка за крайно дясна политика и неотдавна беше съобщено, че за следващите пет години в културния сектор ще се вложат с 200 милиона евро по-малко от предвиденото. След високопоставените подмятания, че Ван Гог не е получавал държавна издръжка, за да рисува, последваха масови демонстрации в различни холандски градове, но без резултат. С присъщата си дипломатичност и обективност, Рутгер Волфсон коментира ситуацията по следния начин: „Ако успеем да съберем пари, браво за нас. Ако пък начинанието не е толкова успешно колкото се надяваме, ако дори ние не можем да го направим, въпреки че сме голямо културно събитие, свързано с киното като достъпна медиа, значи не е реалистично да се очаква, че толкова скоро в Холандия може да настъпи културна промяна и че хората биха могли да изземат функциите на правителството що се отнася до субсидиране на изкуствата.“

Няма какво да се заблуждаваме, кризата е не само финансова, но и ценностна, като изведнъж се оказва, че обетованият Запад не се вълнува чак толкова от висока култура, както тук тайно си фантазираме. Това проличава ясно в начина, по който през последните няколко години се пише за кино. Масово изкуство означава и масова критика, като в повечето случаи става дума за добре платен PR. От 2009-а насам Дана Линсен, главният редактор на едно от най-големите филмови списания в Холандия – Filmkrant, работи по инициативата Slow Criticism. Нейната мрежа от contrarians се опитва да отвоюва повече екранно и медийно пространство за неконвенционалното кино по цял свят. Тази година Дана модерира в Ротердам дебата Out Of The Comfort Zone, чиито две части могат да  бъдат гледани онлайн тук и тук. Най-общо проблемите са следните – в стремежа си да оцелеят, съвременните медии не рискуват с текстове за некомерсиално кино. Съответно, публиката има все по-малко достъп до тези филми, а дори и да успее да ги види, не знае в какъв контекст да ги постави. Тук въпросът е трябва ли да има „тълпа“ и „елит“, когато става дума за гледането на филми, или напротив – за да може един кинокритик да бъде взиман насериозно, трябва поне да познава онова, което е най-популярно, без предразсъдъци и високомерност. След като на няколко пъти гледах дебата в YouTube, си мисля, че самото поставяне на тезата ние-те вече носи романтичния повей на неравната битка и това по-скоро би отблъснало онези, които се колебаят. Съвременната кинокритика има отчайваща нужда от нови комуникационни канали и от това да респектира аудиторията с познание и аналитичност, без да парадира с употребата на „изми“, само че както е известно, казването на сложни неща по прост начин всъщност е най-голямото предизвикателство.

На фона на тези дилеми, IFFR очерта една напълно нова тенденция, за която от години се говори, но досега не съм присъствала на фестивал, който да даде толкова категорична заявка. Става дума за новите аудиовизуални средства и за това как с тях би могъл да се промени начина, по който се разказва една история. Моите преподаватели в НАТФИЗ твърдяха, че каквато и технология да се появи, човекът с неговите възприятия ще си остане същия, затова всичко по тази тема би било просто спекулация. В случая обаче не става дума за конкретно нововъведение като split-screen в стил Майк Фигис, 3D или нелинеен наратив, а за една неочаквана свобода в начина, по който се конструира сюжета. Типичното за Ротердам slow cinema тази година отстъпи пред наративните експерименти, които очевидно бяха толкова успешни, че дори получиха награди в различни категории. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще започна с филма на Никола Провост, „Stardust“, който спечели един от трите Тигъра в късометражната надпревара. Режисьорът е използвал скрита камера и е заснел кадри в Лас Вегас, които показват напълно рутинни дейности или знаменитости като Джон Войт, Джак Никълсън и Денис Хопър. Материалът е така монтиран и озвучен, че да създаде усещането за автентичен трилър и ефектът е наистина невероятен.

Другият филм, който също ме впечатли, е „Water Hands“ на Владимир Тодорович. Заснет с Canon 550D, плътната му текстура е като хипнотичен напев с редуващи се кадри от Сингапур и Черна гора. Един китайски моряк, чието лице никога не виждаме в кадър, улавя с камерата си всичко, което му се струва интересно, пътувайки из Балканите, и описва видяното на своята любима. Тя му отговаря от Сингапур, като го укорява, че се прехласва по пейзажи и легенди, които нямат нищо общо с тяхната култура. Приканва го да се завърне при нея, в тяхното добре подреденото ежедневие. В техния спор се ражда този красив филм, който е много различен от онова, което е правил Владо досега. За да си представите тематичния и стилистичен контраст във филмографията му, имайте предвид той преподава в NTU в Сингапур и в продължение на години разработва компютърни модели, с чиято помощ могат да се създават така наречените generative movies.

Двама руснаци, операторът Павел Костомаров и документалистът Александр Расторгуев решават пък да заснемат филм без режисьор. Локацията е Ростов на Дон, а името на проекта – „Я тебя люблю“ (интересно, че нито един от тези филми няма страница в IMDB). Правят кастинг сред обикновени местни хора, раздават им по една малка дигитална камера, като ги инструктират накратко за това как да се държат и какъв тип сцени са нужни. Участниците бързо забравят за това, че са пред обектива на собствената си камера и спират да играят още след първите няколко дни, така че аз лично успях в рамките на час и половина да си преговоря всички основни псувни и обиди на руски. Интересното е, че вместо да се получи фалшивия ефект на reality шоу, всяка емоция изглежда автентично, дори шокиращо. Все още съжалявам, че не успях да гледам „Я тебя люблю“ на публична прожекция и да чуя повече факти от самите автори, но поне мога да се утешавам с интервютата им онлайн. Все пак, доколкото разбрах, този път дори руската публика в Ротердам, която е крайно взискателна към онова, което се показва на фестивала, е била във възторг.

„Finisterrae“ обаче го гледах на прес прожекция и не си спомням друг път да съм се смяла така в компанията на толкова много кинокритици. Това си остана любимия ми филм от официалната състезателна програма и както и очаквах, една от статуетките отиде за него. Неслучайно журито го нарече „ghost“ и „outsider“, но нямаше как да не го наградят. Също така, не е изключено да прочетете доста негативни ревюта, защото историята за два призрака, които обикалят из снежната испанската пустош на кон и разговарят на руски очевидно не може да се възприеме аналитично, а само със сърцето. „Finisterrae“ е пълнометражен дебют за Серхио Кабалеро, който е по-известен като един от директорите на музикалния фестивал Sonar и разбира се, освен визията, саундтракът е също на ниво. Дресировката на животни, която е използвана по време на целия снимачен процес, също е изумителна и придава съвсем нов пласт от значения към един наглед евтин и минималистичен експеримент. Ако някога пък имате шанс да гледате филма, непременно изчакайте да чуете финалните надписи. Ето и един от любимите ми моменти:

Странни бяха тези няколко дни в Ротердам тази година, особено като се има предвид, че реших да ги запълня основно с балканско и руско кино, но очевидно и в киното границите вече не съществуват в предишния си вид. Оказа се, че сред най-добрите ми попадения са документален филм за Перестройката, заснет от американка, испански филм озвучен на руски и компилация от документални кадри с Чаушеску, монтирани от един от най-известните румънски режисьори, който от години живее в Германия. Светът се променя, а с него – филмите и фестивалите. Остава да видим накъде…

ОК, забравете всичко от последния ми пост по повод малките фестивали. Оказва се, че със стегнат бюджет и ясна идея за какво да бъде изразходван могат да се направят чудеса, особено когато става дума за Испания. Да не говорим, че няма друго място, на което човек може да се озове на една маса с Джон Лури в автентична кастилска кръчма, да похапва октопод с картофи и да слуша истории за Жан-Мишел Баския, Дейвид Бърн или Абел Ферара.

Abycine съществува от 12 години, като основната идея винаги е била да се показват филми, които все още не са получили разпространение в Испания. От три години има секция с международна конкурсна програма с награден фонд 10 хиляди евро, а миналогодишното издание е предизвикало абсолютен фурор заради звездното присъствие на Мат Дилън. Тази година се е оказала малко по-проблемна за организаторите най-вече по финансови причини. Към момента, основните субдисии за фестивала идват от обществени организации, но голяма част от спонсорите подкрепят начинанието с услуги, за които иначе би трябвало да се заплатят значителни суми – транспорт, хотелски престой, храна и т.н. Към офиса на Abycine работят и неколцина доброволци по програмата на European Voluntary Service – Youth in Action. Миналия месец обаче, от 7-и до 17-и септември, в Албасете се чества тривековния юбилей на Feria de Albacete и както се досещате, киното остава на заден план. На всичко отгоре, като време на провеждане Abycine се пада точно между кинофорумите в Сан Себастиaн и Сиджес, а това вероятно кара доста местни журналисти да го зачеркнат от графика си.

Въпреки това, още с пристигането си, попаднах на една ентусиазирана и много приятелски настроена компания, която ме flashback-на в тийнейджърските ми години. Ако трябва да сравня Abycine с някой от фестивалите, които съм посещавала досега, вероятно това би била комбинация от „Любовта е лудост“ (като лежерност и концепция), „В двореца“ (като количество млади хора и атмосфера) и Висбаден (като място и организация). Събитието се организира с ясното съзнание, че не са много хората в Албасете, които биха проявили интерес към некомерсиално кино. Затова още с откриването се заформя една хомогенна тълпа от привнесени режисьори, музиканти, актьори и усмихнати девойки с неясни функции. Тази група от по 50-60 души има за цел в рамките на една седмица да обиколи всички ресторанти и клубове по центъра на Албасете, да наруши спокойствието на местните жители и да внесе нотка артистичност в град, където най-атрактивните обявления на главния площад са свързани с коридата. Сред тази агитка, малко като в някакъв виц, само четирима не бяхме испанци – един френски фестивален селекционер (член на журито), един тайвански режисьор (който дойде само за ден и половина и заяви, че Албасете е толкова спокойно място, че все едно е завзето от зомбита), един български журналист (тоест аз) и Джон Лури.

Заради финансовата криза, заглавията в състезателната програма са били сведени до пет, а за другите секции не са подготвени субтитри на английски, така че Abycine е може би фестивалът на който съм гледала най-малко филми досега. Това обаче в никакъв случай не означава, че нивото на фестивала е ниско, напротив – от каталога до партитата си личеше, че всеки детайл е обмислен внимателно и са похрачени точно толкова средства, колкото е нужно, за да може визията да е стегната и приветлива. Много ми допадна например как по време на откриването водещите на церемонията полушеговито-полунасериозно държаха хронометър, така че нито един официален гост нямаше възможност да се разпростре повече от две минути в онези задължителни речи, без които не може нито един фестивал. Специално за откриването беше поканен и Карлос Рейгадас, който също беше пределно лаконичен преди прожекцията на „Revolución“, филм-омнибус (както е модерно да се казва напоследък), чиито десет новели са режисирани от най-големите имена в мексиканското кино в момента. Може Гаел Гарсия Бернал и Диего Луна да ви се струват сладникави или преекспонирани като актьори, но каквото са продуцирали заедно, включително и „Revolución“, няма грешка. Разбира се, нямаше как да не направя асоциация с „15“ и за съжаление, сравнението изобщо не е в наша полза.

Що се отнася до селекцията на петте конкурсни заглавия, тя е доста внимателна и тематична в желанието да покаже различен аспект от живота на младите хора по света. Имайки предвид нивото на аудиторията и стила на фестивала, тази концепция ми допадна доста, защото създава усещането за фокус, непретенциозност и някаква равнопоставеност между състезаващите се продукции. „The Sentimental Engine Slayer“ е авторски проект, в добрия и лошия смисъл на думата, с доста нойз в саундтрака и цитати от Линч. „All That I Love“ описва премеждията на една полска пънк банда през 1981-а. „One Day“ е нежна любовна история, обгърната от източноазиатска мистика. „1981“ е комедия за едно канадско семейство, в която са забъркани котка на име Карамел, Малкия принц и чернобели нацисти. Петият филм е „Chicks“ (в оригинал – „La vie au ranch“) и победата му беше предизвестена, въпреки че след финалните надписи нямаше аплодисменти и това също така беше единствената прожекция, от която видях да си тръгват зрители. Не можах да се въздържа и да поспоря с журито за техния избор, понеже „Chicks“ е от онези филми, които подобно на „Kids“ имат качества и доста идейни нива, но за които трудно можеш да кажеш искрено, че ти харесват. И тук отново стигаме до дилемата за кого се организират фестивалите – за хората без особени познания в областта на визуалнте изкуства, за които един feel-good полски или канадски филм може да бъде събитие, или за онези специалисти, които обикалят кинофорумите по цял свят и обсъждат видяното с термини като „мързелив“, „предпазлив“, „рискован“, „егоцентричен“… Има някаква пропаст между тези две групи потребители на кино, a за съжаление, тя постоянно се разширява, така че скоковете ми от едната към другата страна стават все по-мъчителни и усещам как наближава момента, в който ще трябва да избера окончателно.

Кадър от полския филм „Made In Poland“ (2010)

След като се прибрах от Полша преди повече от… ъм, два месеца, нямах намерение да пиша някакъв конкретен текст за преживяванията си там, може би защото бяха смесени и не бих искала да пълня блога си с rants. Пък и имах нужда от малко почивка, по време на която се насладих на няколко стари серии от „Джеймс Бонд“ и приключих един сериал (за него ще доложа в най-скоро време, надявам се). Само дето наскоро гледах три филма, които ме размислиха и по някакъв начин ми напомниха за впечатленията ми от Вроцлавския фестивал, Era Nowe Horyzonty.

Имах шанса в рамките на седмица да видя най-чаканите есенни премиери, „The Expendables“, „The American“ и „Machete“, и да се разочаровам от тях. Не че не мога да ги оценя като забавление, обаче и трите имитират жанрово кино от едни други десетилетия, при това не особено усърдно. Разбирам много добре маркетинговата им хватка, но нито „The Expendables“ е истински old-school кютек, нито психологизмът на „The American“ се е получил особено задълбочен, нито „Machete“ носи истинска B-радост. Още по-шокиращ за мен е фактът, че за разни пишещи братя и сестри поне едно от изброените заглавия е Филмът на годината. За да отмия омерзението, си наложих да прочета последното интервю на Франсоа Трюфо и този текст ме върна в релси. Поне аз, когато попадна в черна серия от филми, изнамирам заглавие с логото на Criterion Collection и светът отново се превръща в едно смислено място. Имайки предвид факта, че Трюфо е започнал кариерата си като кинокритик в Cahiers du cinéma, почти всичко написано и произнесено от него има статута на класика. А в наши дни дори палците на Роджър Ебърт не могат да се похвалят с подобна вездесъщост (особено откакто стана ясно, че в момента печатат усърдно кулинарна книга).

За никого не е тайна, че фестивали като Берлинале, Кан и Венеция са се комерсиализирали до неузнаваемост. Доста продукции се снимат едва ли не специално за тези форуми и влизат в официалната селекция след поредица от телефонни разговори, преди още някой да е видял дори грубо монтирания филм. Отивайки на подобен фестивал, човек трябва да си приготви непукизъм в големи дози и да се надява тайно да попадне на някое съкровище в паралелните секции. Сънданс също не е стока, откакто Парис Хилтън и сие започнаха да се влачат там всяка година. Така нареченото американско независимо кино си съществува, разбира се, още повече че всеки мейджър в Щатите има поне едно подразделение, което се занимава с подобно проекти. Но независимо отдавна не означава некомерсиално. Остават Родердам и Торонто плюс малките регионални фестивали, които в повечето случаи успяват да поддържат добро ниво благодарение на държавни субсидии и щедри спонсори. Затова, когато заминах за Вроцлав, тайно се надявах да наваксам с всичко, което си струва гледането тази година. Освен това, бях подгряла с три полски филма, които препоръчвам на всички скептици по отношение на източноевропейското кино – „Пепел и диаманти“,  „Нож във водата“ и „Сексмисия“.

Първоначално, програмата на ENH ми се стори обнадеждаваща. Представете си десетдневно събитие, което започва с концерт на Майк Патън, показва пълна панорама на братята Куей, дава специален приз в категорията „филм посветен на изкуството“ и кани за лектор Лора Мълви, една от най-известните теоретички на феминизма. Също така, прави пълна ретроспектива на Годар и поема всички разноски по евентуалния му престой в Полша (понеже по-материалистично настроените останаха с впечатление, че легендарният му отказ да присъства в Кан тази година, оправдан с проблеми от „гръцко естество“, е бил по финансови причини). Как само за 10 години Роман Гутек е успял да превърне Вроцлав в по-важна филмова дестинация от Варшава? С много пари. Досега не съм присъствала на фестивал, който да показва повече реклами от София Филм Фест. А фактът, че основният спонсор на ENH е мобилен оператор, внася свежа high-tech нотка – запазването на място за дадена прожекция е изцяло автоматизирано, а гласуването за филм на публиката става чрез sms-и. Всяка инициатива във Вроцлав е в особено големи размери. Някой е решил тази година да има фокус върху турското кино? ОК, Йешим Устаоглу се кани за член на главното жури, организират се режисьорски уъркшоп и фотографска изложба на Нури Билге Джейлан, програмира се концерт на Баба Зула и се показва ретроспектива на Зеки Демиркубуз. Освен че се селектират най-добрите турски заглавия от последните години и се обявява дискусия, на която присъстват популярните млади лица на турската кинокритика.

Ефектът от всички тези усилия обаче не е толкова победоносен, както вероятно са се надявали организаторите. За основната състезателна програма, например, артистичният директор на ENH Йоанна Лапинска е избрала смели и експериментални проекти, които, съпоставени в каталога, създават „усещане за контекст“, но гледани методично едно след друго, могат да накарат всеки уравновесен човек да изпотроши кинозалата с викове и да си излезе след по-малко от 15 минути. За мен лично „Amer“ и „Trash Humpers“ бяха физически непоносими, въпреки епичната им слава. „Putty Hill“ и „Shit Year“ влязоха в категорията „приятни филмчета“, най-вече защото Матю Портърфийлд и Елън Баркин са ми симпатични. Също така, все още се чудя, дали ако не бях гледала „The Temptation of St. Tony“ и „Mama“ в Ротердам в началото на годината, щях да издържа до финалните надписи във Вроцлав. И за да не си помислите, че съм против модерния наратив и дигиталната пънкария, препоръчвам две заглавия, които са заснети небрежно-стилно и разказват истински увлекателни истории, въпреки че задкадровият глас е so 20th century – „I Travel Because I Have to, I Come Back Because I Love You“ и „The Mouth of the Wolf“.

Дали заради спокойната атмосфера в Полша, или прекрасната храна в комбинация с леко червено вино, някак си ENH не предразполага към умствени подвизи. Всички онези персонажи / прожекции, които на друг фестивал биха предизвикали младежки фурор и оживени дискусии, във Вроцлав явно трябва да бъдат изстрадани тихо и не съвсем добросъвестно. Така адиовизуалните експерименти на Лора Мълви се оказаха абсолютно негледаеми, дори и за онези, които всяка вечер се кълняха на чаша водка колко много я харесват като теоретик. Братята Куей бяха ходеща атракция, но дори външният им вид загатва за комплексите на американските интелектуалци, подтикващи ги да игнорират всичко онова, с което са израстнали и да симулират принадлежност към европейската култура, която през техния поглед се свежда до чернобял сюреализъм и мистика за начинаещи (за справка -> Дейвид Линч). Автралийският B-гуру Филип Мора е много приятен човек и филмите му носят голямо удоволствие, но полските опити да представят творчеството му като кинокласика за напреднали, бяха посрещнати с ентусиазъм от не повече от двайсетина фенове. Да си призная, след прожекцията на „Howling III“ присъствах на Q&A, което ще си остане сред най-хубавите спомени от фестивала. Много се забавлявах, докато режисьорът разказваше как са направили костюма на бебето върколак и са го надянали на една уж дрогирана мишка, а тя избягала с него, още преди да пуснат камерата. Нека обаче това не ви подвежда, защото ако видите как Кристофър Уокън танцува сред бутафорни извънземни в „Communion“, ще ви побият тръпки, при това – съвсем не от ужас.

Естествено, гвоздеят на програмата беше прожекцията на „Socialism“ – последният хит на Жан-Люк Годар и първият изцяло дигитален проект в цялата му кариера. През първия половин час се борих с желанието си да изляза от залата, но след като си наложих да остана, сцените ме увлякоха. Докато гледах „Socialism“, бях много горда от това колко от езиците във фонограмата мога да разбера без лаконичните субтитри на английски, които режисьорът е сложил, за да не е без хич. Впоследствие, когато четох за сюжета обаче, се оказа, че не съм схванала и в половината от онова, което уж се е случило по сценарий. Няма да препредавам фабулата, тъй като това е практически невъзможно. Всъщност, именно писането за този филм ми отне най-много време в подготовката на текста, който четете в момента, тъй като опитът да се разгадаят максимален брой нива от онова, което е искал да каже авторът, се оказа доста хлъзгаво занятие. Това е и основното ми възражение срещу филма – защо, по дяволите, човек трябва да се опита да наблъска толкова много идеи в 100 минути кино, когато съществуват алтернативни медии. Според мен, от „Socialism“ би се получила страхотна инсталация или каквато и да е форма на видеоарт, която би дала възможност на зрителите да смелят провокацията, като контролират дистанцията физически и емоционално, защото иначе преживяването е изтощително.

И така, вече седмици наред съществувам в киночистилището, без кумири и очаквания или по-скоро – умишлено готова за най-лошото, дори/особено когато става дума за малък амбициозен фестивал. Явно за Годар трябва повече от Wikipedia. Освен това живеем в свят, в който Джулия Робъртс може да получи награда за цялостен принос към киното (и то в Сан Себастиан), а Световната асоциация на филмовите критици, FIPRESCI, избира „The Ghost Writer“ за филм на годината. Както виждате, и след 1440 думи нямам обяснение, но след ден потеглям за Албасете, където мисля да дам втори шанс на кинофестивалите.

В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.

Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.

До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.

Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен „екзотичен“ фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.

Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате „Април“, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.

Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше „Как я провёл этим летом“. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – „Возвращение“. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между „Изгубени“, „Сталкер“ и „Повелителят на мухите“. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със „Сказка про темноту“ в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита „Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?“. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в „Сказка про темноту“ всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.

Съвсем не съм забравила за Ротердам – тази година успях да видя само 15-16 филма, даже умишлено орязах всякакви странични събития от програмата си и пак впечатленията ми са много наситени. Хората бяха по-малко, организацията беше доста затегната, вместо Tiger Beer се сервираше само Grolsch, но нищо не може да замени усещането да принадлежиш към една малка група посветени и да имаш достъп до филми, които не могат да се видят никъде другаде. Още преди няколко десетилетия основателят на ротердамския фестивал, Хюберт Болс, е твърдял, че бъдещето на киното е в малките кинематографии. Затова много журналисти се шегуват, че ако един филм е прекалено странен за паралелните секции в Кан или Торонто, накрая попада в програмата на Ротердам.

Докато преглежда синопсисите на стотиците заглавия в каталога, човек бързо си дава сметка, че всички истории вече са разказани и въпросът не е в това какво се случва в един филм, а как се случва. Някои наричат тази ситуация постмодернизъм, други – пост-постмодернизъм, трети отдавна са се отказали да дават определения. В последните няколко месеца трупам доста фрустрация по повод онова, което се разиграва в българските киногилдии, а наскоро, докато се ровех в нета за фестивала в Ротердам, попаднах на миналогодишния текст на Геновева Димитрова за вестник „Култура“. Някъде по средата на статията можем да прочетем следното: „В този аспект ми е непонятно тоталното отсъствие на български филм – и Дзифт на Явор Гърдев, и Хиндемит на Андрей Слабаков биха обогатили с абсурд, атрактивност и смисъл иначе богатия фестивален контекст.“ Истината е, че единственият пълнометражен български филм от последните десет години, който би имал някакъв шанс да бъде селектиран в Ротердам, е „Баклава“. Всички други са нетърпимо комерсиални за стандартите на този фестивал, дори не откривам нито една съвременна наша продукция, която да е получила субсидия от Hubert Bals Fund.

Така едничкото българско заглавие в ротердамския каталог тази година беше късометражната анимация „Anna Blume“, която мен лично направо ме закова на стола във видеобиблиотеката. За да разберете обаче по-ясно защо игрално българско кино скоро няма да попадне в Ротердам, ще наруша един от основните си принципи за писане на „фестивален репортаж“ и ще ви разкажа за три филма, които за съжаление никой от четящите този блог няма шанс да види в България. Трите продукции са филипински, изключително нискобюджетни и имат доста сложно отношение към историята. Да уточня, че „история“ включва не само фабулата, но и историческия контекст, както и събитията около заснемането на самия филм. Спокойно, няма да изнасям лекции за Лакан, нито ще се занимавам с деконструктивизъм, само бих искала да стане ясно за всички, които намират „Moon Lake“ за филм с ебаси многото нива, че това е една псевдоинтелектуална подигравка, при това издекламирана от млади хора с лоша дикция.

Вече писах за филипинското кино в брой #88 на списание „Едно“, но обемът на текста беше ограничен, а и след първоначалната еуфория, си дадох сметка за много детайли, които в Солун ми убягнаха. И така, ако за първи път разбирате, че във Филипините се правят филми, имайте предвид, че става дума за държава, която има политическа независимост от 1946 година и е разположена на над 7000 острова. Огромна част от населението е католическо, а 80% живеят под прага на бедността. От 2000 година там снима една група режисьори, които използват евтини дигитални технологии и организират целия кинематографичен процес сами – сценарий, камера, режисура, музика, монтаж и дистрибуция. Тези автори си имат собствен фестивал, наречен .mov, и благодарение на усилията на Алексис направиха истински международен пробив. Сега, след смъртта на Алексис, неговите функции са поделени донякъде между Фил Ди (единствения официален филмов критик във Филипините в момента и мое другарче от миналогодишния тренинг в Ротердам) и Кавн Де Ла Круз (основател на .mov и плашещо неуморен боец в промотирането на дигиталното филипинско кино).

От трите заглавия „Manila Skies“ има най-голям шанс да бъде намерен поне в международните торенти. Въпреки че режисьорът Реймънд Ред е един от пионерите на експерименталното кино във Филипините, последният му филм е заснет с RedOne и представлява увлекателно разказана драма. Югоизточна Азия е размирен район и голяма част от държавите са обявени за потенциално опасни заради множеството терористични атентати на политическа и религиозна основа. На 25 май 2000 година в новините се появява съобщение за мъж, който отвлича самолет, летящ по маршрута Давао – Ниной. Заплашва екипажа с пистолет, събира пари и бижута от пътниците и скача със самоделен парашут от почти два километра височина. Три дни по-късно полицията открива тялото на терориста и самоличността му е идентифицирана по намерената в него шофьорска книжка. Въпреки това, намеренията на Реджиналд Чуа остават дълбока загадка. Колкото и странно да ни се вижда, обикновените хора във Филипините съществуват в тотална анонимност, тъй като тромавата администрация не може да се справи с население от над 90 милиона души, при това една голяма част от тях са неграмотни.

Това е изходната позиция на „Manila Skies“ – сценарият не се стреми към документална възстановка на събитията, а се опитва да изгради една достоверна верига от взаимоотношения и мотиви с ясното съзнание за тяхната фиктивност. Филмът има още едно ниво – започва и завършва със сцени с едно семейство в дълбоката филипинска провинция. Децата плетат кошници и помагат на майка си да ги продава, а бащата поучава малкия си син, че ако отиде в големия град да учи, никога повече не трябва да се връща обратно. Няма никакви индикации за епоха – всичко това може да се е случило преди пет века или в наши дни. Едновременно с това, главният персонаж на филма, невротик на средна възраст, страда от чувство за вина, че е изоставил родното си село, както и че възрастният му баща е прекалено болен и беден, за да се грижи сам за себе си. Разбира се, зрителят остава с впечатлението, че началните сцени обясняват по някакъв начин мотивацията на един потенциален престъпник. На финала обаче бащата, който е давал наставления на сина си в първите кадри, попада в гората на труп с парашут на гърба, до него – чанта с пари и бижута. Напъхва в дрипите си колкото може да носи и с тази „манна небесна“ изпраща малкия си син да учи в Манила. Цикълът е затворен и всеки може да интерпретира това открито социално обвинение както намери за добре. Лав Диаз има също няколко незабравими cameo сцени, в които се търкаля по земята и повтаря „Wasak“, което на тагалог може да означава луд, пиян или надрусан.

Номер две е „Cameroon Love Letter (For Solo Piano)“ на Кавн Де Ла Круз. В последното издание на ротердамския фестивал имаше специален фокус върху киното на Африка и селекцията беше разделена наполовина. Where Is Africa обхваща продукции, които са създадени от африкански автори, а Forget Africa включва филми, които за специално възложени на режисьори от цял свят за 39-тото издание на фестивала. Един от програматорите на ротердамския форум, Гертян Зуилхоф, прекарва в Африка пет месеца, среща се с местни кинопрофесионалисти и организира снимките на проектите за Forget Africa. Пътеписът му е интересен не само заради всички събития в него, но и заради тънкото чувсто за самоирония, което един холандец може да прояви в подобна експедиция. Това сафари за филми е с малък бюджет, но резултатите са изумителни. Първият заснет сценарий е този на Кавн, в Камерун. Изборът не е случаен – оказва се, че филипинската сапунена опера „Pangako Sa ’Yo“ е изключително популярна в тази африканска държава.

За начало разполагаме с двама пресни гринговци, за които всичко в Африка е ново и любопитно. Кавн джазира с камерата и не се колебае да я потопи във всеки слой на камерунския бит. Пред обектива му Гертян е напъхан в ролята на преуспял, но уморен от живота си мъж, който е отпътувал за Африка, за да се самоубие. Причината за решението му е свързана с това, че любимата му го е изоставила. Думите на нейното дълго прощално писмо се изписват по екрана. Неговите реплики пък са произнесени зад кадър от Лурд Де Вейра, известен филипински поет, журналист и музикант. Вечните обвинения и оправдания, точно като в теленовела, макар и с голяма доза европейска изтънченост. На всеки телевизионен монитор в Камерун виждаме Майкъл Джексън, новината за чиято смърт е току що обявена. „Cameroon Love Letter“ започва с посвещение на Алексис и Ника, убити два месеца след снимките, но през тази призма целият сюжет преминава като една хипотеза за онова, което би могло да се случи с тяхната любов, ако разполагаха с достатъчно време. Дали единственият изход от любовта е смъртта? Дали Африка е убийствена със своята реалистичност или благодат за западния човек, защото му дава надежда, че гузната съвест може да бъде изкупена на достъпна цена?

Още по-сложно е конструиран „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“. Джон Торес обича да снима така, както някои хора си драскат на хвърчащи листчета. Двата часа филмово действие не могат да се синтезират в няколко изречения, тъй като подобно на „Todo Todo Teros“, става дума по-скоро за видеоарт, отколкото за кино. През 1986 година във Филипините се състои премиерата на „Revolutions Happen Like Refrains in a Song“. Този документален филм на Ник Деокампо коментира последните години от режима на Фердинанд Маркос, но тази игра със заглавията е само най-грубата рамка, в която могат да се поместят евентуалните анализи. Всъщност Джон осъществява антропологически експеримент, като отива на острови в границите на собствената му държава, на които се говори непознат за него диалект. Всичко, което се разиграва пред камерата, е само във въображението на режисьора. За какво точно разговарят хората, които той снима, никой не знае, но той им дава думи в зависимост от мелодията на гласовете и интонацията им.

Филмът започва със Сара, младо момиче, което навестява задлъжнелите жители на остров Гуимбал, за да събере от тях ценни предмети и истории. Това момиче се оказва и починалата дъщеря на генерал, който ръководи едно от местните въстания, както и tamawo – героиня-призрак от древна легенда за несбъдната любов. Същата актриса се появява в още няколко паралелни нишки, които биха могли да са сънища, спомени или фантазии. Само след първия половин час зрителят се отказва да следи фактите и започва да се носи сред изображенията заедно с топлия глас на Джон, който обединява елементите на повествованието в задкадров разказ. Скоро историите започват да се преплитат и навързват, революциите вървят в комплект с природните бедствия, митовете – с мизерията, любовта – с песните. Когато питам Фил какво наистина означава tamawo, той ми обяснява, че няма такава дума в тагалог и че според него Джон си я е измислил, заедно с всички други „понятия“ от ежедневието и митовете на Гуимбал. В този смисъл, при цялата си „документалност“, „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“ е фикция във фикцията. Тъй като успях да гледам филма на публична прожекция (от която излезе само 1 зрител), след нея имаше Q&A сесия с авторите, но аз избягах умишлено, защото исках да запазя моето усещане.

Последният надпис от „Refrains Happen Like Revolutions in a Song“ може да послужи за финал и на този текст: para kay Alexis.

P.S. След като изпратих английския превод на този текст на Кавн, той ми направи следния коментар: „Raymond Red was actually anti-digital and a celluloid purist; and only conceded to the format after a decade of dilly-dallying“.

Още преди да вляза да уча кинознание в НАТФИЗ, много пъти си представях как хващам влака за Солун, купувам си една CineΚάρταF и се наслаждавам на всичко онова, което никога няма да видим на София Филм Фест или Киномания. Солунският филмов фестивал е сред най-старите и най-мащабните кинофоруми на Балканите и тази година празнува 50-тия си юбилей – какъв по-добър повод от това да отида за първи път и то вече с журналистическа акредитация?

За да може човек да си представи фестивалната атмосфера, първо, трябва да има предвид, че Солун е много спокойно място. Доста ми напомни за Варна – не само заради мащабите и морето, но и по манталитета на жителите, като за разлика от родния ми град, има доста млади хора и арт живец (макар и по гръцки). Нищо чудно, че прекарах 10-те си най-мързеливи фестивални дни досега. Слънцето и необятното спокойствие на гърците ме завладяха още в началото и спрях да спринтирам между колите с лаптоп в чантата. Направих си една реалистична програма за гледане на филми с малко светски прояви за цвят, а в пролуките го ударих на живот.

Алтернативна видео реалност по фасадата на Olympion

По подобие на Сараево, фестивалните venues в Солун са пригодени специално за събитието. Официалната зала се намира в Olympion, но първоначално сградата е замислена и построена за театър. Фестивалният център е на пристанището, където човек може доста да се обърка, тъй като халетата там са еднотипни и едва на третия ден сложиха пред всяка постройка големи светещи букви на латиница. Идеята за пристанището е много добра, тъй като придава ъндъграундно-индустриален чар на всеки филм, а и нищо не може да се сравни с усещането да излезеш от n-тата прожекция и да се натъкнеш на залез в морето. Известен проблем представляваше амбицията във всяка сграда да се поместят две кина, дори и само с по една зала. Като изключим „Джон Касаветес“, имената на останалите зали бяха израз на почит към някакви местни киновеличия, тоест, не подлежаха на запомняне.

На партито за откриването Фатих Акин се развъртя зад dj пулта

Много логистични пропуски имаше около организацията AGORA-та, а за тази секция на фестивала пристигат industry гости от цял свят. Сградата на AGORA беше на края на пристанището, което означаваше 7-8 минути бърз ход и липса на тоалетни с течаща вода. За съжаление, там бяха сместили и видеобиблиотеката, като помещението й не беше шумоизолирано – както може да се досетите, когато едно място се нарича Агора, в него се говори доста. В самата видеобиблиотека липсваха заглавия, някои записи бяха повредени и обсегът на дистанционните не беше лимитиран, така че често между преградките се разиграваше истинска война с play/pause или volume up/down. При все това, видеобиблиотеката е от първостепенна важност на всеки фестивал и именно поради недостатъците на Солунската, в нея винаги имаше свободни места.

Фестивалният символ красеше крайбрежната алея

За моя изненада, в Солун нямаше някакво специално фестивано оживление, според мен местните бяха много по-развълнувани от подготовката за Коледа. Не видях някаква реклама на събитието, освен около Olympion и пристанището, затова много хора изобщо не знаеха, че се провежда фестивал, или пък просто не се интересуваха. Затова бях учудена, когато влизах на прожекция на всевъзможни екзотични филми и откривах залите пълни, при това често с гръцка публика на всякаква възраст. Това обаче в никакъв случай не беше фестивална аудитория, а по-скоро хора, които бяха решили да разширят малко спектъра на молските си удоволствия. Телефони звъняха нон стоп, говореше се, а най-любимо ми беше как някои цъкат с език възмутени, ако на екрана се случва нещо драматично. Сцените от Pinku Eiga панорамата предизвикваха смях, а на концерта на Джейн Бъркин направо потънах от ужас, когато някакъв чичо щракаше през цялото време с пръсти и викаше „Опа, опа!“. Също така, от много години не ми се беше случвало да седя на стълбите по време на прожекция, като за „Katalin Varga“ дори бях на пода зад последния ред седалки (поне да си струваше). Вероятно режисьорът на „L’enfer d’Henri-Georges Clouzot“ също е бил в шок, когато излезе пред претъпкана зала да представи филма си – след десетина минути приказки публиката започна да го освирква и да сочи многозначително към часовниците си. Половин час след началото на прожекцията хората започнаха да си излизат.

Изглед към фестивалното пристанище в един от малкото облачни дни

Сигурно звучи неприятно, но всъщност всички тези неща си имат положителна страна. В подобна атмосфера чужденците са много по-склонни да се социализират, само като забележат, че си с бадж и говориш английски. Освен това си дадох сметка защо болшинството от гръците филми не стават за нищо, а те напомнят много на нашата родна кинопродукция. През цялото време на фестивала се коментираше бойкота на гръцките режисьори и факта, че от всички 65 произведени заглавия, в Солун ще бъде показана една малка част, което де факто обезсмисля ежегодната награда за гръцки филм. Призът за най-добър пълнометражен гръцки филм беше присъден само от журито на FIPRESCI и то едва ли не след хвърляне на чоп. Наистина е странно, че в Гърция са толкова напред във всички видове визуални изкуства, арт-оформлението на фестивала например беше изключително стилно и новаторско, но когато трябва да разкажат една обикновена история, се провалят с гръм и трясък. Може би затова от гръцката програма експерименталният проект „Empirical Data“ ме впечатли, а пълнометражните „The Building Manager“, „Kantina“ и „Biloba“ едва успях да издържа до средата.

Гледката пред сградата на AGORA

И така, след няколко опита да вникна в новото гръцко кино, „Dogtooth“, който първоначално ме подразни с претенциозността си, вече направо ми изглежда като шедьовър. Докато агонизирах на поредната прес прожекция с местна продукция, си спомних любимата фраза на Йосиф във връзка с българското кино, а именно, че „няма такива образи, няма такива ситуации, няма такива взаимоотношения“. Хрумна ми, че и ние, и гърците не обичаме да се вглеждаме в себе си и да правим заключения отвъд очевидното. Затова разработката на персонажите ни остава на ниво народопсихологически скечове. Друг е въпросът, че очевидно гърците нямат сериозни проблеми в наши дни, а нали все пак всеки сценарий се гради на някакъв конфликт. Ако човек съди по филмите им, най-голямата драма в съвременна Гърция са изврънбрачните връзки на средна възраст. Вероятно затова Тео Ангелопулос е толкова успешен като автор – вярно, че неговите опуси се смилат трудно, но те винаги се базират върху големите истории от миналото.

Изложбата за Вернер Херцог се помещаваше в изоставен склад за лед

За сметка на това, в Солун успях да наваксам с моите любими румънски филми, които от няколко месеца следя и не пропускам. Признавам си, че от състезателната програма на Солунския фестивал гледах само румънското заглавие, като бях абсолютно убедена, че то ще получи няколко награди, както и стана – „Medal of Honor“ е вторият пълнометражен филм на Калин Петер Нетцер и можем да се гордеем че през 2008-а този проект е бил подкрепен на Sofia Meetings. Другите два филма от Румъния, които видях, бяха „First of All, Felicia“ и „Kino Caravan“. Явно напоследък има тенденция в съвременното румънско кино сюжетите да се връщат няколко десетилетия назад и да описват някакви тъжно-забавни соц премеждия. Подобно начинание може да е много рисковано, ако липсва правилната отправна точка, но техните режисьори се справят, за разлика от българските. През цялото време се опитвах да разбера как точно я правят тази магия, и то с толкова малко пари. Изведнъж ми просветна, че техните филми са много близки до „комедиите“ на Георги Мишев – взимат една малка абсурдна ситуация, забъркват в нея неприятно-реалистични персонажи и ги оставят да се оправят сами. Друго, което много ми харесва в румънското кино, е употребата на американския план – хората и техния живот са сведени до орнамент от ковьорчето на стената.

Q&A с Пепе Диокно след прожекцията на „Engkwentro“

Най-голямото ми откритие в Солун обаче си остава селекцията Philippines Rising. В Кан за първи път гледах филипински филм, но тъй като това беше „Kinatay“ на Бриланте Мендоса, преживяването не беше приятно. Впоследствие си дръпнах „The Blossoming of Maximo Oliveros“, но отново не знаех в какъв контекст да го поставя. На Солунския фестивал положих известно усилие на волята и се накарах да започна да гледам тези заглавия едно по едно (ОК, без „Melancholia“), като накрая се зарибих ужасно. Добре че Кавн Де Ла Круз ми връчи един стек със свои DVD-та, та ще ги използвам, когато абстиненцията ми стане особено силна. Мога да пиша много за филипинското кино, за амбициите на неговите автори, за разговора ми с Лав Диаз и за модерираната от фестивала дискусия, на която всички дойдоха с махмурлук и не спряха да се майтапят. Вече мога да разбера и какво точно е имал предвид Алексис с текста си Wishful Thinking For Philippine Cinema, знам защо Джон Торес би трябвало да снима с по-малка HD-камера и защо Кетчуп Еусебио трябва да получава повече сериозно роли. Но за това – друг път…

Вернер Херцог благодари по немски за своя Златен Александър, а Тео Ангелопулос очевидно изпитва вселенско омерзение към всичко

Ако сте изчели всичко дотук, мога само да ви благодаря за търпението и интереса. Този път ми се искаше да споделя повече лични наблюдения, отколкото да ви обяснявам колко са яки „Soul Kitchen“ и „Lebanon“ или колко е лош „Лошият лейтетенант: Port of Call New Orleans“. За финал – поздрав с един клип от „Todo todo teros“

Някои гледаха церемонията по закриването така

Както казала хрътката в онзи виц: „Еми…“ Само това мога да отбележа като оправдание, понеже на по-мързелив и сюрреалистичен фестивал досега не съм била. За десет дни се сблъсках с най-различни странности и понеже „Кан на Балканите“ празнува петнадесетата си годишнина, има от всичко по много.

Всъщност, трудно може да се пише за фестивала в Сараево, ако човек няма никаква представа какво точно е това място. Първото издание се провежда още докато градът е обсаден и разбира се, посетителите не са били кой знае колко. Клипът към „Miss Sarajevo“ е достатъчен, за да стане ясно как са изглеждали улиците само преди 15 години. От 1995 година насам обаче явно организаторите са събрали опит oт цял свят, селектирали са внимателно гостите и още по-внимателно – спонсорите, тъй като крайният резултат е наистина впечатляващ. Сараевският приз вече има тежестта на кариерен законодател, а небрежната атмосфера и количествата безплатно пиене могат да доведат до сърдечни контакти от всякакъв род.

Пресконференцията на „Източни пиеси“

Сравненията с нашенския СФФ биха били неуместни, понеже мерните единици са напълно различни. На първо място, Сараево е доста тих и спокоен град в сравнение със София. Престоят е направо като почивка в планината. Когато човек се разходи за първи път из Башчаршията, трудно може да си представи, че сравнително доскоро тук се е водила гражданска война. Второ, всички витрини и тераси за окичени с фестивалния плакат. Има и голямоформатни снимки на известни гости от предишни години, например инди физиономията на Стив Бушеми наднича сред лъскави мъжки костюми, изложени в магазин на главната улица, а брадата на Джон Малкович се кипри сред басмичките на Sarajevotekstil. Всички тук са спокойни и любезни, а по-голямо стълпотворение от приятно натокани девойки не съм виждала отдавна. Червеният килим се взима много насериозно, но пък екипът сигурно си сипва по едно на всеки кръгъл час, понеже за толкова време не забелязах паника, нервни изблици или пък неразрешима ситуация. Фестивалният център се охранява от вдъхващи респект военни части, обаче това е само проформа. Оказа се, че когато човек е дори с newby press акредитация (т.е. син бадж като моя), все пак има достъп до всичко.

Q&A след прожекцията на „15“ с Мартичка Божилова, Борис Десподов и Андрей Паунов

Не знам дали нарочно или по случайност, програмата е направена така, че през деня тук-таме остават дупки от по час-два, точно колкото да се запълнят с чаша Сараевско пиво и да отпаднат планираните прожекции. След това, логично, чувството за вина се тушира с още по-големи количества пиене. За такива случаи е предвиден видео-бар, в който се предлагат на DVD голяма част от заглавията, а най-якото е, че мониторите не са отделени един от друг и човек може гледа симултанно това, което са си избрали и съседите му (макар и без звук). Всяка вечер има по 2-3 партита, които се застъпват, така че при наличието на social mood, могат да бъдат спокойно обиколени. На всички събития има изобилие от безплатни продоволства, дори за журналисти. Генералната лежерност се потвърждава и от факта, че в press room-a се цъкат предимно Facebook и YouTube.

Що се отнася до самата селекция, мога да изразя само абсолютния си респект от това, че един балкански фестивал в нищото е успял да обере най-доброто от Берлинале и Кан. Самата състезателна програма не беше кой знае впечатляваща и още отначало се коментираше, че победителят ще е или „Източни пиеси“ на Камен Калев, или „Ordinary People“ на Владимир Перишич. За мен лично румънските заглавия („Tales from the Golden Age“, „Police, Adjective“, „The Happiest Girl in the World“) бяха особено интересни. Унгарските филми („Transmission“, „I Am Not Your Friend“, „Fata Morgana“) както обикновено бяха много шантави и макар че някои детайли дразнят, в тях има нещо специално, което те кара да си ги припомняш дълго време след това. Турските предложения бяха по-скоро разочароващи, местното кино също ми се стори на ниво телевизионна продукция, която е избрана „да има“.

Разговорът с Мики Рурк беше кратък и съдържателен

Аз лично успях да понаваксам с онова, което пропуснах в Ротердам и Кан, така че се забавлявах страхотно с „A Town Called Panic“,„I Killed My Mother“ и „Another Man“. Към фестивала в Сараево има специална Open Air панорама, която ме върна в детските години, когато с родителите ми ходехме често на лятно кино. Освен всичко, са предвидени детски и тийнейджърски програми, от които поне половината селекция ми се стори достатъчно интересна за гледане, но за съжаление нямаше време за всичко. Разбира се, най-голям наплив имаше за „Антихрист“, но се изумих как и на най-нищожната среднощна прожекция с късометражни филми залата се пълни с ентусиазирани млади хора. И най-странното е, че не само влизат ентусиазирани, ами и остават до края дори на филми като „Vacation“, от който, признавам си чистосърдечно, проспах средните 30-40 минути.

Дарън Аронофски сред плебса на Meeting Point

Що се отнася до наградите, честито на Камен за приза на CICAE – посредством тяхната мрежа от артхаус кина, „Източни пиеси“ ще стигне до 3000 екрана в Европа! Малко ме изненада фурорa около „Dogtooth“, но причината може да се потърси в липсата на подобни филми на Балканите. В челната петица за наградата на публиката се бориха три документални заглавия, като един от тях („Sevdah“) спечели – не знам дали има друг фестивал по нашия край, на който това би могло да се случи….

Вчера поставих личен рекорд, като успях да прибавя цели четири заглавия, но за целта жертвах закуската, а вечерята ми беше разделена между няколко опашки. Колкото повече филми гледам обаче от основната програма, толкова по-разочарована се чувствам. Чаках почти два часа под слънцето, за да видя новия филм на Анг Лий, но вместо някаква хипи експлозия, трябваше да се задоволя с драма за момче от малкия град, което се бори да преодолее семейните си проблеми и да признае пред самия себе си, че е хомосексуален. Единственото, с което ще запомня този филм, е Лив Шрайбър с дълга руса перука и на токчета. Между другото, изглеждаше наистина страхотно!

Другото голямо разочарование от вчера и още една overrated опашка, беше „Antichrist“. Не бих могла да се определя като краен фен на Ларс фон Триер, но съм гледала всичките му проекти досега и в общи линии имах големи очаквания. ОК, идеята е много добра, актьорите са страхотни и очевидно са вложили много повече отколкото се е изисквало от тях, но останалото е просто неудобно абсурдно. В прескита има доста подробно интервю с режисьора, в което обяснява, че с този филм е искал да разчисти някакви призраци от миналото, понеже очевидно класическата психотерапия не може да му помогне. Имаше сцени, които очевидно е трябвало да са грандиозно шокиращи, но вместо това са по-скоро смешни. От момента, в който една окървавена лисица се обръща към Уилям Дефо и проръмжава през зъби „Chaos reigns“, този филм губи аудиторията си и вместо ужас, остава едно трайно WTF усещане, което трае до финала.

Може би затова реших да пропусна „Agora“ днес, не исках да се разочаровам отново и то от режисьор, когото наистина харесвам. Засега ще се придържам към програмата от Седмицата на критиката, а пък точно в момента зачезвам да се приготвям за тяхното парти.

Оказа се, че въпреки петте ми Вин Чун степени, този фестивал е много сериозно физическо предизвикателство, защото освен безкрайното обикаляне и висене по опашки, се изискват специални умения да ходиш на токове из пресечен терен, да пиеш какъвто алкохол се сервира по всяко време на денонощието и също така да издържаш с по 3-4 часа сън на ден – и това е само програмата минимум.

Снощи изтървах славно „Taking Woodstock“ на Анг Лий от основната програма, но вместо него гледах „Precious“ на Лий Даниълс от Un Certain Regard. За моя голяма изненада, в него участваха Марая Кери и Лени Кравиц, при това в някакви съвсем реалистични негримирани роли. Според мен филмът може да се опише като вариация на „Entre les murs“, заснета от Спайк Лий и Тод Солонц. Със сигурност няма да забравя представянето на екипа на сцената, Лени Кравиц погледна към мен няколко пъти *sigh*

Също така се разписах на цели две партита – едното по повод представянето на „Ordinary People“ в Международната седмица на критиката (чийто coverage е основната ми задача тук). Другото беше industry party на Wild Bunch в истинска централна полуразпадаща се вила. Вече имам теория-допълнение към психологията на тълпата – всички се блъскат там, където е най-фрашкано, независимо че само няколко метра встрани е празно и спокойно. Подозирам, че голяма част от хората тук нямат навика да се возят в обществен транспорт или най-малкото техният обществен транспорт няма нищо общо с този в София, така че гмежта им създава някакво специално фестивално усещане 😀