cinemaXP

усещане за кино

Unordinary festival

without comments

Някои гледаха церемонията по закриването така

Както казала хрътката в онзи виц: „Еми…“ Само това мога да отбележа като оправдание, понеже на по-мързелив и сюрреалистичен фестивал досега не съм била. За десет дни се сблъсках с най-различни странности и понеже „Кан на Балканите“ празнува петнадесетата си годишнина, има от всичко по много.

Всъщност, трудно може да се пише за фестивала в Сараево, ако човек няма никаква представа какво точно е това място. Първото издание се провежда още докато градът е обсаден и разбира се, посетителите не са били кой знае колко. Клипът към „Miss Sarajevo“ е достатъчен, за да стане ясно как са изглеждали улиците само преди 15 години. От 1995 година насам обаче явно организаторите са събрали опит oт цял свят, селектирали са внимателно гостите и още по-внимателно – спонсорите, тъй като крайният резултат е наистина впечатляващ. Сараевският приз вече има тежестта на кариерен законодател, а небрежната атмосфера и количествата безплатно пиене могат да доведат до сърдечни контакти от всякакъв род.

Пресконференцията на „Източни пиеси“

Сравненията с нашенския СФФ биха били неуместни, понеже мерните единици са напълно различни. На първо място, Сараево е доста тих и спокоен град в сравнение със София. Престоят е направо като почивка в планината. Когато човек се разходи за първи път из Башчаршията, трудно може да си представи, че сравнително доскоро тук се е водила гражданска война. Второ, всички витрини и тераси за окичени с фестивалния плакат. Има и голямоформатни снимки на известни гости от предишни години, например инди физиономията на Стив Бушеми наднича сред лъскави мъжки костюми, изложени в магазин на главната улица, а брадата на Джон Малкович се кипри сред басмичките на Sarajevotekstil. Всички тук са спокойни и любезни, а по-голямо стълпотворение от приятно натокани девойки не съм виждала отдавна. Червеният килим се взима много насериозно, но пък екипът сигурно си сипва по едно на всеки кръгъл час, понеже за толкова време не забелязах паника, нервни изблици или пък неразрешима ситуация. Фестивалният център се охранява от вдъхващи респект военни части, обаче това е само проформа. Оказа се, че когато човек е дори с newby press акредитация (т.е. син бадж като моя), все пак има достъп до всичко.

Q&A след прожекцията на „15“ с Мартичка Божилова, Борис Десподов и Андрей Паунов

Не знам дали нарочно или по случайност, програмата е направена така, че през деня тук-таме остават дупки от по час-два, точно колкото да се запълнят с чаша Сараевско пиво и да отпаднат планираните прожекции. След това, логично, чувството за вина се тушира с още по-големи количества пиене. За такива случаи е предвиден видео-бар, в който се предлагат на DVD голяма част от заглавията, а най-якото е, че мониторите не са отделени един от друг и човек може гледа симултанно това, което са си избрали и съседите му (макар и без звук). Всяка вечер има по 2-3 партита, които се застъпват, така че при наличието на social mood, могат да бъдат спокойно обиколени. На всички събития има изобилие от безплатни продоволства, дори за журналисти. Генералната лежерност се потвърждава и от факта, че в press room-a се цъкат предимно Facebook и YouTube.

Що се отнася до самата селекция, мога да изразя само абсолютния си респект от това, че един балкански фестивал в нищото е успял да обере най-доброто от Берлинале и Кан. Самата състезателна програма не беше кой знае впечатляваща и още отначало се коментираше, че победителят ще е или „Източни пиеси“ на Камен Калев, или „Ordinary People“ на Владимир Перишич. За мен лично румънските заглавия („Tales from the Golden Age“, „Police, Adjective“, „The Happiest Girl in the World“) бяха особено интересни. Унгарските филми („Transmission“, „I Am Not Your Friend“, „Fata Morgana“) както обикновено бяха много шантави и макар че някои детайли дразнят, в тях има нещо специално, което те кара да си ги припомняш дълго време след това. Турските предложения бяха по-скоро разочароващи, местното кино също ми се стори на ниво телевизионна продукция, която е избрана „да има“.

Разговорът с Мики Рурк беше кратък и съдържателен

Аз лично успях да понаваксам с онова, което пропуснах в Ротердам и Кан, така че се забавлявах страхотно с „A Town Called Panic“,„I Killed My Mother“ и „Another Man“. Към фестивала в Сараево има специална Open Air панорама, която ме върна в детските години, когато с родителите ми ходехме често на лятно кино. Освен всичко, са предвидени детски и тийнейджърски програми, от които поне половината селекция ми се стори достатъчно интересна за гледане, но за съжаление нямаше време за всичко. Разбира се, най-голям наплив имаше за „Антихрист“, но се изумих как и на най-нищожната среднощна прожекция с късометражни филми залата се пълни с ентусиазирани млади хора. И най-странното е, че не само влизат ентусиазирани, ами и остават до края дори на филми като „Vacation“, от който, признавам си чистосърдечно, проспах средните 30-40 минути.

Дарън Аронофски сред плебса на Meeting Point

Що се отнася до наградите, честито на Камен за приза на CICAE – посредством тяхната мрежа от артхаус кина, „Източни пиеси“ ще стигне до 3000 екрана в Европа! Малко ме изненада фурорa около „Dogtooth“, но причината може да се потърси в липсата на подобни филми на Балканите. В челната петица за наградата на публиката се бориха три документални заглавия, като един от тях („Sevdah“) спечели – не знам дали има друг фестивал по нашия край, на който това би могло да се случи….

Written by admin

август 23rd, 2009 at 4:52 pm

Posted in macro

Leave a Reply