cinemaXP

В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.

Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.

До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.

Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен „екзотичен“ фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.

Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате „Април“, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.

Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше „Как я провёл этим летом“. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – „Возвращение“. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между „Изгубени“, „Сталкер“ и „Повелителят на мухите“. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със „Сказка про темноту“ в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита „Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?“. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в „Сказка про темноту“ всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.