cinemaXP

Снимка: Гео Калев / Студио Фо

Както всяка година, София Филм Фест е сбор от положителни и негативни емоции. За добро или за лошо обаче, сега за първи пъти имах възможност да посветя почти цялото си време на фестивала и дори успях да гледам над 20 заглавия, както и да събера доста пъстри впечатления. Възможно е в някои от точките по-долу да се повтарям от предишни години, но хей – снимката на прес баджа ми е от 2002-а…

+ Като за начало, селекцията беше доста по-хомогенна и стойностна спрямо последните няколко години. Не знам дали причината за това е свързана с факта, че екипът е подходил реалистично в условията на криза, но аз лично успях да наваксам с всичко пропуснато от фестивалите през последните една-две години. Равните дози класика, комерсиално кино и балкански находки носят усещане за пълноценно преживяване, а традиционно силни секции като Големите надежди, Големите майстори и Голямата петорка биха вдъхвали още повече доверие, ако се преименуват с малко въображение. Една от любимите ми програми тази година беше документалната и смятам, че решението тази селекция да се повери на Андрей Паунов и Борис Десподов е голяма крачка напред в правилната посока. Не всички избрани от тях филми бяха на необходимото техническо ниво, но историите бяха страшно занимателни, а може би аз просто остарявам – като цяло напоследък документалното кино ми става все по-интересно, така че сега след края на феста знам много повече за Берлускони, Тито, Хю Хефнър и правата на жените в Индия. Другият голям плюс за мен беше наличието на толкова много български заглавия във всички програми и да, някои от тях наистина си струва да се гледат. За мен лично най-приятната българска прожекция беше премиерата на „Манчестър Юнайтед от Свищов“. Усещането да седиш в залата с екипа на филма, с техни приятели и с напълно непознати зрители, които искрено се забавляват, може да зареди с оптимизъм даже и дългогодишни скептици като мен.

– И както всяка година, на всички нива във фестивалната организация цареше обичайния хаос. Нямам предвид задължителното забавяне с обявяването на заглавията или гостите, но разни технически грешки в каталога или програмата ми се виждат недопустими за един екип, който работи в продължение на 15 години по дадено събитие. Заради една подобна грешка например така и не догледах финала на „The Poll Diaries“, тъй като изобщо не ми хрумна, че в описанието на филма може да пише 127 минути, а в брошурата с програмата – 105. Ако някой го е гледал – нека да бъде така любезен да разкаже какво се случва накрая 🙂 Също така, докато се радвах на това, че повечето Фейсбук статуси на София Филм Фест са на български и английски, за пореден път установих, че този фестивал не е предвиден за чужденци и те някак не са приоритет, нищо че по правило са основни персонажи в прес-рилийзите. Изключвам липсата на английски субтитри при голяма част от прожекциите под предлог, че тези филми са закупени за разпространение в България. Хайде, да кажем, че и пресконференциите нямат нужда от превод, но да имаш ежедневно издание на хартия и то да е само на български, при наличието на над 100 задгранични гости, е непрофесионално. Убедена съм също така, че всеки чужденец би предпочел вместо бутилки с вино в чантата си или шофьор от/за летището, да разполага с изчерпателна информация на английски за фестивала и за всички събития, свързани с него.

+ Една от приятните изненади на тазгодишното издание на кинофестивала, беше програмата Психоанализа и кино, която започна с лекция на професор Андреас Хамбургер. Доколкото разбрах, това е инициатива на Мюнхенската академия за психоанализа и психотерапия, която се осъществява с помощта на Музея на киното в Мюнхен. Самата лекция беше доста обща и обхващаше теми от образа на психотерапевта в поп културата до изкуството като алтернативна реалност. За конкретния метод, по който се избират и обсъждат филмите, все пак получихме повече информация в Q&A с немския лектор след изложението му. Някои детайли не ми станаха съвсем ясни, затова избрах една от прожекциите в програмата към Психоанализа и кино, тоест отидох да гледам „Drei“ в претъпкана с психолози зала, за да чуя как протича дискусията след филма. Този експеримент приключи безславно и алкохолно след репликата за това как всички сме станали свидетели на „перверзия в центъра на София“. В действителност, даже не съм убедена, че „Drei“ е наистина удачен избор за психоаналитична интерпретация, тъй като според мен Том Тиквер си е разчистил сметките по приятно-ироничен начин с жените, семейството и цялото немско общество.

+/- За мен самата сред най-важните събития в тазгодишното издание на София Филм Фест беше режисьорската версия на „Тенекиеният барабан“. Нямах възможност да остана на разговора с Фолкер Шльондорф след прожекцията, но си купих автобиографичната му книга от Колибри и в момента я чета. Що се отнася до филма, за съжаление вече никой не може да работи с такава свобода. Изобщо не искам да си представя какво би се случило, ако в наши дни някой заснеме дете, което се целува с джудже, и покаже тези сцени на голям екран. От другите филми, които си бях набелязала, наистина много исках да гледам „Пина“ и все още недоумявам как 3D-то на Вим Вендерс се е оказало несъвместимо с 3D-то у нас. Поне не се наложи горкият човек да бере срам в София, защото по съвпадение се оказа, че няма да присъства на феста, както и Клод Льолуш, а също и Алексей Учител. За последния най-много съжалявам, защото беше единственият, чието име попълних в бланките за интервю в прес офиса на фестивала. От Ротердам насам съм се потопила в руското кино и много ми се искаше да направя един по-подробен текст, базиран на евентуален разговор с Учител. Оттук-оттам се чуват мнения, че последният му филм, „Край“, е свързан с новата путинска стратегия за патриотично кино (което съответно е порядъчно субсидирано), но на мен ми харесва историческия контекст в почти всички проекти на Учител и изобилието на чеховска атмосфера.

-/+ Естествено, няма фестивал без партита и тук е момента за още един амбивалентен параграф. Ако сте от онези хора, които години наред са се чудили какви са тези прословути сбирки за отриването и закриването на София Филм Фест, не е нужно да изпитвате съжаление, че сте ги пропуснали. На мен ми беше достатъчно само едно подобно парти, за да се закълна тържествено, че повече няма да отида на друго. Нямам нищо против Стефан Китанов, който свири на китара и пее съвсем прилично, но смятам, че не заслужавам да слушам Васко Кръпката, освен ако не ми се плащат вредни за това. От друга страна е похвално, че организаторите на феста бяха решили да отворят зала Мати’Д за външни хора и че бяха ангажирали диджеи на възраст под 40 години за всекидневни соарета. Иначе в Sofia Live Club се заформиха няколко много приятни събития около Миленита, съвместното парти на „Тилт“ и „Подслон“ и концерта на Баба Зула. Кино на чорчик пък се очерта като фестивалното off и все още съжалявам, че не успях да отделя нито една вечер за техните „бунтарски“ партита.

Така като гледам, плюсовете са повече от минусите. Ще се въздържа от дълбокомислени препоръки, понеже тукашната реалност е от тази, която човек до голяма степен не може да промени, но за сметка на това трупа мъдрост, или поне – драматургичен материал, а в най-лошия случай може да се поучи от чуждите грешки. Очаквайте още един текст за феста – интервю с Йордан Тодоров, член на журито на FIPRESCI, което на 12-и март връчи наградата си на „Sound of Noise“.