cinemaXP

ОК, забравете всичко от последния ми пост по повод малките фестивали. Оказва се, че със стегнат бюджет и ясна идея за какво да бъде изразходван могат да се направят чудеса, особено когато става дума за Испания. Да не говорим, че няма друго място, на което човек може да се озове на една маса с Джон Лури в автентична кастилска кръчма, да похапва октопод с картофи и да слуша истории за Жан-Мишел Баския, Дейвид Бърн или Абел Ферара.

Abycine съществува от 12 години, като основната идея винаги е била да се показват филми, които все още не са получили разпространение в Испания. От три години има секция с международна конкурсна програма с награден фонд 10 хиляди евро, а миналогодишното издание е предизвикало абсолютен фурор заради звездното присъствие на Мат Дилън. Тази година се е оказала малко по-проблемна за организаторите най-вече по финансови причини. Към момента, основните субдисии за фестивала идват от обществени организации, но голяма част от спонсорите подкрепят начинанието с услуги, за които иначе би трябвало да се заплатят значителни суми – транспорт, хотелски престой, храна и т.н. Към офиса на Abycine работят и неколцина доброволци по програмата на European Voluntary Service – Youth in Action. Миналия месец обаче, от 7-и до 17-и септември, в Албасете се чества тривековния юбилей на Feria de Albacete и както се досещате, киното остава на заден план. На всичко отгоре, като време на провеждане Abycine се пада точно между кинофорумите в Сан Себастиaн и Сиджес, а това вероятно кара доста местни журналисти да го зачеркнат от графика си.

Въпреки това, още с пристигането си, попаднах на една ентусиазирана и много приятелски настроена компания, която ме flashback-на в тийнейджърските ми години. Ако трябва да сравня Abycine с някой от фестивалите, които съм посещавала досега, вероятно това би била комбинация от „Любовта е лудост“ (като лежерност и концепция), „В двореца“ (като количество млади хора и атмосфера) и Висбаден (като място и организация). Събитието се организира с ясното съзнание, че не са много хората в Албасете, които биха проявили интерес към некомерсиално кино. Затова още с откриването се заформя една хомогенна тълпа от привнесени режисьори, музиканти, актьори и усмихнати девойки с неясни функции. Тази група от по 50-60 души има за цел в рамките на една седмица да обиколи всички ресторанти и клубове по центъра на Албасете, да наруши спокойствието на местните жители и да внесе нотка артистичност в град, където най-атрактивните обявления на главния площад са свързани с коридата. Сред тази агитка, малко като в някакъв виц, само четирима не бяхме испанци – един френски фестивален селекционер (член на журито), един тайвански режисьор (който дойде само за ден и половина и заяви, че Албасете е толкова спокойно място, че все едно е завзето от зомбита), един български журналист (тоест аз) и Джон Лури.

Заради финансовата криза, заглавията в състезателната програма са били сведени до пет, а за другите секции не са подготвени субтитри на английски, така че Abycine е може би фестивалът на който съм гледала най-малко филми досега. Това обаче в никакъв случай не означава, че нивото на фестивала е ниско, напротив – от каталога до партитата си личеше, че всеки детайл е обмислен внимателно и са похрачени точно толкова средства, колкото е нужно, за да може визията да е стегната и приветлива. Много ми допадна например как по време на откриването водещите на церемонията полушеговито-полунасериозно държаха хронометър, така че нито един официален гост нямаше възможност да се разпростре повече от две минути в онези задължителни речи, без които не може нито един фестивал. Специално за откриването беше поканен и Карлос Рейгадас, който също беше пределно лаконичен преди прожекцията на „Revolución“, филм-омнибус (както е модерно да се казва напоследък), чиито десет новели са режисирани от най-големите имена в мексиканското кино в момента. Може Гаел Гарсия Бернал и Диего Луна да ви се струват сладникави или преекспонирани като актьори, но каквото са продуцирали заедно, включително и „Revolución“, няма грешка. Разбира се, нямаше как да не направя асоциация с „15“ и за съжаление, сравнението изобщо не е в наша полза.

Що се отнася до селекцията на петте конкурсни заглавия, тя е доста внимателна и тематична в желанието да покаже различен аспект от живота на младите хора по света. Имайки предвид нивото на аудиторията и стила на фестивала, тази концепция ми допадна доста, защото създава усещането за фокус, непретенциозност и някаква равнопоставеност между състезаващите се продукции. „The Sentimental Engine Slayer“ е авторски проект, в добрия и лошия смисъл на думата, с доста нойз в саундтрака и цитати от Линч. „All That I Love“ описва премеждията на една полска пънк банда през 1981-а. „One Day“ е нежна любовна история, обгърната от източноазиатска мистика. „1981“ е комедия за едно канадско семейство, в която са забъркани котка на име Карамел, Малкия принц и чернобели нацисти. Петият филм е „Chicks“ (в оригинал – „La vie au ranch“) и победата му беше предизвестена, въпреки че след финалните надписи нямаше аплодисменти и това също така беше единствената прожекция, от която видях да си тръгват зрители. Не можах да се въздържа и да поспоря с журито за техния избор, понеже „Chicks“ е от онези филми, които подобно на „Kids“ имат качества и доста идейни нива, но за които трудно можеш да кажеш искрено, че ти харесват. И тук отново стигаме до дилемата за кого се организират фестивалите – за хората без особени познания в областта на визуалнте изкуства, за които един feel-good полски или канадски филм може да бъде събитие, или за онези специалисти, които обикалят кинофорумите по цял свят и обсъждат видяното с термини като „мързелив“, „предпазлив“, „рискован“, „егоцентричен“… Има някаква пропаст между тези две групи потребители на кино, a за съжаление, тя постоянно се разширява, така че скоковете ми от едната към другата страна стават все по-мъчителни и усещам как наближава момента, в който ще трябва да избера окончателно.