cinemaXP

усещане за кино

Midlife crisis

without comments

Каква трябва да е съвременната филмова критика, какви са възможностите на социалните мрежи за финансиране на аудивизуални проекти, каква е целта на кинофестивалите изобщо? Това са въпросите, които си задава един престижен форум като Ротердамския фестивал, когато навърши 40 години. Последното издание мина под мотото XL и освен изобилна юбилейна програма, предложи и доста интересни теми за размисъл.

В последните две-три години една от основните теми, за които се шушука на всяка фестивална сбирка, е с колко точно е бил намален бюджета. Цифрите, които дочух тази година в Ротердам, прозвучаха страховито, но съдейки по картата с всички 40 локации и пълната програма с изложби, концерти и паралелни събития, фестивалният директор Рутгер Волфсон се е справил блестящо. Друг е въпросът, че като че ли това издание сложи край на романтичния период в историята на IFFR. Започнал в началото на 70-те години с малките претъпкани зали на Lantaren/Venster, фестивалът в Ротердам винаги е покровителствал некомерсиалното кино, особено ако е произведено в държави, където често изобщо липсва политика за финансиране на изкуство. Когато пристигнах за първи път в Ротердам преди две години, първата ми прожекция беше именно в Lantaren/Venster и веднага се влюбих в това място, но от няколко месеца комплексът е преместен в нова и лъскава сграда, стратегически отдалечена от центъра на фестивала De Doelen – толкова отдалечена, че въпреки примамливите партита, така и не събрах сили да стигна до нея. И не само това, като цяло тази година фокусът се премести към широката аудитория – с програмата за деца Not Kidding, модната селекция Out Of Fashion, фестивалното iPhone приложение и „Черният лебед“, който за всеобщ ужас постоянно атакуваше челното място в зрителската класация и едва в последния момент отстъпи на „Incendies“.

Привличането на „масите“ към изискано киноманско събитие като фестивала в Ротердам обаче има няколко функции. През 2010-а една от основните инициативи на IFFR беше проекта за копродуцентска мрежа CinemaReloaded. С големите очаквания обаче дойде и разочарованието от вялата реакция на публиката. За една година бяха събрани по-малко от 30% от предвидените суми. От първоначалната тройка режисьори Пипилоти Рист се отказа, а заместилият я Хармони Корин донесе доста положителен PR, но си тръгна още по-скоропостижно. Така тази година „оцелелите“ Алексис Дос Сантос и Хо Юханг представиха онова, което са заснели с наличното финансиране. Двойната премиера се проведе по време на фестивала и беше отпразнувана бляскаво, но като се имат предвид ниския бюджет, кратките срокове и неяснотите около проекта, за доста колеги резултатът е меко казано незадоволителен. Като копродуцент на No One Is Illegal, аз лично смятам, че Хо Юханг е успял да направи най-доброто при създалата се ситуация, пък и поне за мен филмът е забавно-образователен. Все пак, през изминалата година тайно се надявах на повече постове в блоговете на режисьорите, на повече интерактивност и прозрачност около продукцията.

Вместо да скръстят унило ръце, организаторите на IFFR решиха да вдигнат мизата. Тази година се анонсира създаването на Tiger Film Mecenaat – специален фонд, който ще се управлява от фестивака съвместно с Prins Bernhard Cultuurfonds. В този фонд всеки може да внесе 300 евро, като със събраните суми ще субсидират различни фестивални дейности, а освен лично удовлетворение, участниците в подобно начинание получават ред данъчни облекчения. Създаването на такъв фонд в Холандия именно в този момент съвсем не е случайно. Новото правителство дава заявка за крайно дясна политика и неотдавна беше съобщено, че за следващите пет години в културния сектор ще се вложат с 200 милиона евро по-малко от предвиденото. След високопоставените подмятания, че Ван Гог не е получавал държавна издръжка, за да рисува, последваха масови демонстрации в различни холандски градове, но без резултат. С присъщата си дипломатичност и обективност, Рутгер Волфсон коментира ситуацията по следния начин: „Ако успеем да съберем пари, браво за нас. Ако пък начинанието не е толкова успешно колкото се надяваме, ако дори ние не можем да го направим, въпреки че сме голямо културно събитие, свързано с киното като достъпна медиа, значи не е реалистично да се очаква, че толкова скоро в Холандия може да настъпи културна промяна и че хората биха могли да изземат функциите на правителството що се отнася до субсидиране на изкуствата.“

Няма какво да се заблуждаваме, кризата е не само финансова, но и ценностна, като изведнъж се оказва, че обетованият Запад не се вълнува чак толкова от висока култура, както тук тайно си фантазираме. Това проличава ясно в начина, по който през последните няколко години се пише за кино. Масово изкуство означава и масова критика, като в повечето случаи става дума за добре платен PR. От 2009-а насам Дана Линсен, главният редактор на едно от най-големите филмови списания в Холандия – Filmkrant, работи по инициативата Slow Criticism. Нейната мрежа от contrarians се опитва да отвоюва повече екранно и медийно пространство за неконвенционалното кино по цял свят. Тази година Дана модерира в Ротердам дебата Out Of The Comfort Zone, чиито две части могат да  бъдат гледани онлайн тук и тук. Най-общо проблемите са следните – в стремежа си да оцелеят, съвременните медии не рискуват с текстове за некомерсиално кино. Съответно, публиката има все по-малко достъп до тези филми, а дори и да успее да ги види, не знае в какъв контекст да ги постави. Тук въпросът е трябва ли да има „тълпа“ и „елит“, когато става дума за гледането на филми, или напротив – за да може един кинокритик да бъде взиман насериозно, трябва поне да познава онова, което е най-популярно, без предразсъдъци и високомерност. След като на няколко пъти гледах дебата в YouTube, си мисля, че самото поставяне на тезата ние-те вече носи романтичния повей на неравната битка и това по-скоро би отблъснало онези, които се колебаят. Съвременната кинокритика има отчайваща нужда от нови комуникационни канали и от това да респектира аудиторията с познание и аналитичност, без да парадира с употребата на „изми“, само че както е известно, казването на сложни неща по прост начин всъщност е най-голямото предизвикателство.

На фона на тези дилеми, IFFR очерта една напълно нова тенденция, за която от години се говори, но досега не съм присъствала на фестивал, който да даде толкова категорична заявка. Става дума за новите аудиовизуални средства и за това как с тях би могъл да се промени начина, по който се разказва една история. Моите преподаватели в НАТФИЗ твърдяха, че каквато и технология да се появи, човекът с неговите възприятия ще си остане същия, затова всичко по тази тема би било просто спекулация. В случая обаче не става дума за конкретно нововъведение като split-screen в стил Майк Фигис, 3D или нелинеен наратив, а за една неочаквана свобода в начина, по който се конструира сюжета. Типичното за Ротердам slow cinema тази година отстъпи пред наративните експерименти, които очевидно бяха толкова успешни, че дори получиха награди в различни категории. За да стане по-ясно какво имам предвид, ще започна с филма на Никола Провост, „Stardust“, който спечели един от трите Тигъра в късометражната надпревара. Режисьорът е използвал скрита камера и е заснел кадри в Лас Вегас, които показват напълно рутинни дейности или знаменитости като Джон Войт, Джак Никълсън и Денис Хопър. Материалът е така монтиран и озвучен, че да създаде усещането за автентичен трилър и ефектът е наистина невероятен.

Другият филм, който също ме впечатли, е „Water Hands“ на Владимир Тодорович. Заснет с Canon 550D, плътната му текстура е като хипнотичен напев с редуващи се кадри от Сингапур и Черна гора. Един китайски моряк, чието лице никога не виждаме в кадър, улавя с камерата си всичко, което му се струва интересно, пътувайки из Балканите, и описва видяното на своята любима. Тя му отговаря от Сингапур, като го укорява, че се прехласва по пейзажи и легенди, които нямат нищо общо с тяхната култура. Приканва го да се завърне при нея, в тяхното добре подреденото ежедневие. В техния спор се ражда този красив филм, който е много различен от онова, което е правил Владо досега. За да си представите тематичния и стилистичен контраст във филмографията му, имайте предвид той преподава в NTU в Сингапур и в продължение на години разработва компютърни модели, с чиято помощ могат да се създават така наречените generative movies.

Двама руснаци, операторът Павел Костомаров и документалистът Александр Расторгуев решават пък да заснемат филм без режисьор. Локацията е Ростов на Дон, а името на проекта – „Я тебя люблю“ (интересно, че нито един от тези филми няма страница в IMDB). Правят кастинг сред обикновени местни хора, раздават им по една малка дигитална камера, като ги инструктират накратко за това как да се държат и какъв тип сцени са нужни. Участниците бързо забравят за това, че са пред обектива на собствената си камера и спират да играят още след първите няколко дни, така че аз лично успях в рамките на час и половина да си преговоря всички основни псувни и обиди на руски. Интересното е, че вместо да се получи фалшивия ефект на reality шоу, всяка емоция изглежда автентично, дори шокиращо. Все още съжалявам, че не успях да гледам „Я тебя люблю“ на публична прожекция и да чуя повече факти от самите автори, но поне мога да се утешавам с интервютата им онлайн. Все пак, доколкото разбрах, този път дори руската публика в Ротердам, която е крайно взискателна към онова, което се показва на фестивала, е била във възторг.

„Finisterrae“ обаче го гледах на прес прожекция и не си спомням друг път да съм се смяла така в компанията на толкова много кинокритици. Това си остана любимия ми филм от официалната състезателна програма и както и очаквах, една от статуетките отиде за него. Неслучайно журито го нарече „ghost“ и „outsider“, но нямаше как да не го наградят. Също така, не е изключено да прочетете доста негативни ревюта, защото историята за два призрака, които обикалят из снежната испанската пустош на кон и разговарят на руски очевидно не може да се възприеме аналитично, а само със сърцето. „Finisterrae“ е пълнометражен дебют за Серхио Кабалеро, който е по-известен като един от директорите на музикалния фестивал Sonar и разбира се, освен визията, саундтракът е също на ниво. Дресировката на животни, която е използвана по време на целия снимачен процес, също е изумителна и придава съвсем нов пласт от значения към един наглед евтин и минималистичен експеримент. Ако някога пък имате шанс да гледате филма, непременно изчакайте да чуете финалните надписи. Ето и един от любимите ми моменти:

Странни бяха тези няколко дни в Ротердам тази година, особено като се има предвид, че реших да ги запълня основно с балканско и руско кино, но очевидно и в киното границите вече не съществуват в предишния си вид. Оказа се, че сред най-добрите ми попадения са документален филм за Перестройката, заснет от американка, испански филм озвучен на руски и компилация от документални кадри с Чаушеску, монтирани от един от най-известните румънски режисьори, който от години живее в Германия. Светът се променя, а с него – филмите и фестивалите. Остава да видим накъде…

Written by admin

февруари 26th, 2011 at 1:29 pm

Posted in macro

Leave a Reply