cinemaXP

След като миналия уикенд пропуснах So Independent поради логистични причини, съм се приготвила за тазгодишната Киномания, която предлага някои доста приятни и почти пресни заглавия. Лично за мен, най-голям интерес представлява документалната секция. Добър знак е и фактът, че организаторите са се опитали да разширят малко програмата. Освен че са поканили внука на Конфуций за откриването, съвместно с японското посолство представят и мини панорама на Куросава в комплект с 2 лекции на Андроника Мартонова. Анди е специалист по азиатско кино и говори много увлекателно, така че ви препоръчвам лекциите й на 20-и и 27-и в арт център Форум.

Увлечена в писането, забравих да пусна новините за две събития, като едното даже започна от снощи. Става дума за панорамата на унгарския режисьор Бела Тар в НАТФИЗ. Подбраните заглавия се намират доста трудно, даже и на DVD, затова много се радвам, че някой е поел инициативата да ги покаже на голям екран. Нека и симултанния превод не ви притеснява – ако се съберат зрители, които се справят със субтитрите на английски, горкият човек, натоварен с нелеката задача да озвучава филми в 21-и век, с радост замлъква.

Освен това, в края на тази седмица започва традиционният фестивал за азиатско кино на Позор. Филмите, които са селектирали, са фестивално-смели и си струва да се гледат, въпреки че, ако нямате опит с този тип кино, може да го възприемете като чиста екзотика. Дори и така да е, приемете го като едно пълноценно попълване на общата култура.

От днес до неделя можем да се насладим отново на внимателно подбрана селекция късометражни филми от цял свят. Тази година прожекциите са в Одеон, Дома на киното и Червената къща, а сред основните събития е уъркшоп на тема „Филмов плакат“ под ръководството на полския художник Йежи Скакун. Лично за мен Фокус Полша е най-привлекателната програма, особено като се има предвид, че от Берлинале насам искам да гледам „Ещерхази“. Жалко само, че българските заглавия в състезателната програма са само шест.

P.S. Тази година към журналистическата акредитация са включени и пет шота в бар Габа, което само доказва, че фестивалът узрява и достига нови професионални нива. Честит 4-ти рожден ден, банда, и за много години!

ОК, забравете всичко от последния ми пост по повод малките фестивали. Оказва се, че със стегнат бюджет и ясна идея за какво да бъде изразходван могат да се направят чудеса, особено когато става дума за Испания. Да не говорим, че няма друго място, на което човек може да се озове на една маса с Джон Лури в автентична кастилска кръчма, да похапва октопод с картофи и да слуша истории за Жан-Мишел Баския, Дейвид Бърн или Абел Ферара.

Abycine съществува от 12 години, като основната идея винаги е била да се показват филми, които все още не са получили разпространение в Испания. От три години има секция с международна конкурсна програма с награден фонд 10 хиляди евро, а миналогодишното издание е предизвикало абсолютен фурор заради звездното присъствие на Мат Дилън. Тази година се е оказала малко по-проблемна за организаторите най-вече по финансови причини. Към момента, основните субдисии за фестивала идват от обществени организации, но голяма част от спонсорите подкрепят начинанието с услуги, за които иначе би трябвало да се заплатят значителни суми – транспорт, хотелски престой, храна и т.н. Към офиса на Abycine работят и неколцина доброволци по програмата на European Voluntary Service – Youth in Action. Миналия месец обаче, от 7-и до 17-и септември, в Албасете се чества тривековния юбилей на Feria de Albacete и както се досещате, киното остава на заден план. На всичко отгоре, като време на провеждане Abycine се пада точно между кинофорумите в Сан Себастиaн и Сиджес, а това вероятно кара доста местни журналисти да го зачеркнат от графика си.

Въпреки това, още с пристигането си, попаднах на една ентусиазирана и много приятелски настроена компания, която ме flashback-на в тийнейджърските ми години. Ако трябва да сравня Abycine с някой от фестивалите, които съм посещавала досега, вероятно това би била комбинация от „Любовта е лудост“ (като лежерност и концепция), „В двореца“ (като количество млади хора и атмосфера) и Висбаден (като място и организация). Събитието се организира с ясното съзнание, че не са много хората в Албасете, които биха проявили интерес към некомерсиално кино. Затова още с откриването се заформя една хомогенна тълпа от привнесени режисьори, музиканти, актьори и усмихнати девойки с неясни функции. Тази група от по 50-60 души има за цел в рамките на една седмица да обиколи всички ресторанти и клубове по центъра на Албасете, да наруши спокойствието на местните жители и да внесе нотка артистичност в град, където най-атрактивните обявления на главния площад са свързани с коридата. Сред тази агитка, малко като в някакъв виц, само четирима не бяхме испанци – един френски фестивален селекционер (член на журито), един тайвански режисьор (който дойде само за ден и половина и заяви, че Албасете е толкова спокойно място, че все едно е завзето от зомбита), един български журналист (тоест аз) и Джон Лури.

Заради финансовата криза, заглавията в състезателната програма са били сведени до пет, а за другите секции не са подготвени субтитри на английски, така че Abycine е може би фестивалът на който съм гледала най-малко филми досега. Това обаче в никакъв случай не означава, че нивото на фестивала е ниско, напротив – от каталога до партитата си личеше, че всеки детайл е обмислен внимателно и са похрачени точно толкова средства, колкото е нужно, за да може визията да е стегната и приветлива. Много ми допадна например как по време на откриването водещите на церемонията полушеговито-полунасериозно държаха хронометър, така че нито един официален гост нямаше възможност да се разпростре повече от две минути в онези задължителни речи, без които не може нито един фестивал. Специално за откриването беше поканен и Карлос Рейгадас, който също беше пределно лаконичен преди прожекцията на „Revolución“, филм-омнибус (както е модерно да се казва напоследък), чиито десет новели са режисирани от най-големите имена в мексиканското кино в момента. Може Гаел Гарсия Бернал и Диего Луна да ви се струват сладникави или преекспонирани като актьори, но каквото са продуцирали заедно, включително и „Revolución“, няма грешка. Разбира се, нямаше как да не направя асоциация с „15“ и за съжаление, сравнението изобщо не е в наша полза.

Що се отнася до селекцията на петте конкурсни заглавия, тя е доста внимателна и тематична в желанието да покаже различен аспект от живота на младите хора по света. Имайки предвид нивото на аудиторията и стила на фестивала, тази концепция ми допадна доста, защото създава усещането за фокус, непретенциозност и някаква равнопоставеност между състезаващите се продукции. „The Sentimental Engine Slayer“ е авторски проект, в добрия и лошия смисъл на думата, с доста нойз в саундтрака и цитати от Линч. „All That I Love“ описва премеждията на една полска пънк банда през 1981-а. „One Day“ е нежна любовна история, обгърната от източноазиатска мистика. „1981“ е комедия за едно канадско семейство, в която са забъркани котка на име Карамел, Малкия принц и чернобели нацисти. Петият филм е „Chicks“ (в оригинал – „La vie au ranch“) и победата му беше предизвестена, въпреки че след финалните надписи нямаше аплодисменти и това също така беше единствената прожекция, от която видях да си тръгват зрители. Не можах да се въздържа и да поспоря с журито за техния избор, понеже „Chicks“ е от онези филми, които подобно на „Kids“ имат качества и доста идейни нива, но за които трудно можеш да кажеш искрено, че ти харесват. И тук отново стигаме до дилемата за кого се организират фестивалите – за хората без особени познания в областта на визуалнте изкуства, за които един feel-good полски или канадски филм може да бъде събитие, или за онези специалисти, които обикалят кинофорумите по цял свят и обсъждат видяното с термини като „мързелив“, „предпазлив“, „рискован“, „егоцентричен“… Има някаква пропаст между тези две групи потребители на кино, a за съжаление, тя постоянно се разширява, така че скоковете ми от едната към другата страна стават все по-мъчителни и усещам как наближава момента, в който ще трябва да избера окончателно.

Кадър от полския филм „Made In Poland“ (2010)

След като се прибрах от Полша преди повече от… ъм, два месеца, нямах намерение да пиша някакъв конкретен текст за преживяванията си там, може би защото бяха смесени и не бих искала да пълня блога си с rants. Пък и имах нужда от малко почивка, по време на която се насладих на няколко стари серии от „Джеймс Бонд“ и приключих един сериал (за него ще доложа в най-скоро време, надявам се). Само дето наскоро гледах три филма, които ме размислиха и по някакъв начин ми напомниха за впечатленията ми от Вроцлавския фестивал, Era Nowe Horyzonty.

Имах шанса в рамките на седмица да видя най-чаканите есенни премиери, „The Expendables“, „The American“ и „Machete“, и да се разочаровам от тях. Не че не мога да ги оценя като забавление, обаче и трите имитират жанрово кино от едни други десетилетия, при това не особено усърдно. Разбирам много добре маркетинговата им хватка, но нито „The Expendables“ е истински old-school кютек, нито психологизмът на „The American“ се е получил особено задълбочен, нито „Machete“ носи истинска B-радост. Още по-шокиращ за мен е фактът, че за разни пишещи братя и сестри поне едно от изброените заглавия е Филмът на годината. За да отмия омерзението, си наложих да прочета последното интервю на Франсоа Трюфо и този текст ме върна в релси. Поне аз, когато попадна в черна серия от филми, изнамирам заглавие с логото на Criterion Collection и светът отново се превръща в едно смислено място. Имайки предвид факта, че Трюфо е започнал кариерата си като кинокритик в Cahiers du cinéma, почти всичко написано и произнесено от него има статута на класика. А в наши дни дори палците на Роджър Ебърт не могат да се похвалят с подобна вездесъщост (особено откакто стана ясно, че в момента печатат усърдно кулинарна книга).

За никого не е тайна, че фестивали като Берлинале, Кан и Венеция са се комерсиализирали до неузнаваемост. Доста продукции се снимат едва ли не специално за тези форуми и влизат в официалната селекция след поредица от телефонни разговори, преди още някой да е видял дори грубо монтирания филм. Отивайки на подобен фестивал, човек трябва да си приготви непукизъм в големи дози и да се надява тайно да попадне на някое съкровище в паралелните секции. Сънданс също не е стока, откакто Парис Хилтън и сие започнаха да се влачат там всяка година. Така нареченото американско независимо кино си съществува, разбира се, още повече че всеки мейджър в Щатите има поне едно подразделение, което се занимава с подобно проекти. Но независимо отдавна не означава некомерсиално. Остават Родердам и Торонто плюс малките регионални фестивали, които в повечето случаи успяват да поддържат добро ниво благодарение на държавни субсидии и щедри спонсори. Затова, когато заминах за Вроцлав, тайно се надявах да наваксам с всичко, което си струва гледането тази година. Освен това, бях подгряла с три полски филма, които препоръчвам на всички скептици по отношение на източноевропейското кино – „Пепел и диаманти“,  „Нож във водата“ и „Сексмисия“.

Първоначално, програмата на ENH ми се стори обнадеждаваща. Представете си десетдневно събитие, което започва с концерт на Майк Патън, показва пълна панорама на братята Куей, дава специален приз в категорията „филм посветен на изкуството“ и кани за лектор Лора Мълви, една от най-известните теоретички на феминизма. Също така, прави пълна ретроспектива на Годар и поема всички разноски по евентуалния му престой в Полша (понеже по-материалистично настроените останаха с впечатление, че легендарният му отказ да присъства в Кан тази година, оправдан с проблеми от „гръцко естество“, е бил по финансови причини). Как само за 10 години Роман Гутек е успял да превърне Вроцлав в по-важна филмова дестинация от Варшава? С много пари. Досега не съм присъствала на фестивал, който да показва повече реклами от София Филм Фест. А фактът, че основният спонсор на ENH е мобилен оператор, внася свежа high-tech нотка – запазването на място за дадена прожекция е изцяло автоматизирано, а гласуването за филм на публиката става чрез sms-и. Всяка инициатива във Вроцлав е в особено големи размери. Някой е решил тази година да има фокус върху турското кино? ОК, Йешим Устаоглу се кани за член на главното жури, организират се режисьорски уъркшоп и фотографска изложба на Нури Билге Джейлан, програмира се концерт на Баба Зула и се показва ретроспектива на Зеки Демиркубуз. Освен че се селектират най-добрите турски заглавия от последните години и се обявява дискусия, на която присъстват популярните млади лица на турската кинокритика.

Ефектът от всички тези усилия обаче не е толкова победоносен, както вероятно са се надявали организаторите. За основната състезателна програма, например, артистичният директор на ENH Йоанна Лапинска е избрала смели и експериментални проекти, които, съпоставени в каталога, създават „усещане за контекст“, но гледани методично едно след друго, могат да накарат всеки уравновесен човек да изпотроши кинозалата с викове и да си излезе след по-малко от 15 минути. За мен лично „Amer“ и „Trash Humpers“ бяха физически непоносими, въпреки епичната им слава. „Putty Hill“ и „Shit Year“ влязоха в категорията „приятни филмчета“, най-вече защото Матю Портърфийлд и Елън Баркин са ми симпатични. Също така, все още се чудя, дали ако не бях гледала „The Temptation of St. Tony“ и „Mama“ в Ротердам в началото на годината, щях да издържа до финалните надписи във Вроцлав. И за да не си помислите, че съм против модерния наратив и дигиталната пънкария, препоръчвам две заглавия, които са заснети небрежно-стилно и разказват истински увлекателни истории, въпреки че задкадровият глас е so 20th century – „I Travel Because I Have to, I Come Back Because I Love You“ и „The Mouth of the Wolf“.

Дали заради спокойната атмосфера в Полша, или прекрасната храна в комбинация с леко червено вино, някак си ENH не предразполага към умствени подвизи. Всички онези персонажи / прожекции, които на друг фестивал биха предизвикали младежки фурор и оживени дискусии, във Вроцлав явно трябва да бъдат изстрадани тихо и не съвсем добросъвестно. Така адиовизуалните експерименти на Лора Мълви се оказаха абсолютно негледаеми, дори и за онези, които всяка вечер се кълняха на чаша водка колко много я харесват като теоретик. Братята Куей бяха ходеща атракция, но дори външният им вид загатва за комплексите на американските интелектуалци, подтикващи ги да игнорират всичко онова, с което са израстнали и да симулират принадлежност към европейската култура, която през техния поглед се свежда до чернобял сюреализъм и мистика за начинаещи (за справка -> Дейвид Линч). Автралийският B-гуру Филип Мора е много приятен човек и филмите му носят голямо удоволствие, но полските опити да представят творчеството му като кинокласика за напреднали, бяха посрещнати с ентусиазъм от не повече от двайсетина фенове. Да си призная, след прожекцията на „Howling III“ присъствах на Q&A, което ще си остане сред най-хубавите спомени от фестивала. Много се забавлявах, докато режисьорът разказваше как са направили костюма на бебето върколак и са го надянали на една уж дрогирана мишка, а тя избягала с него, още преди да пуснат камерата. Нека обаче това не ви подвежда, защото ако видите как Кристофър Уокън танцува сред бутафорни извънземни в „Communion“, ще ви побият тръпки, при това – съвсем не от ужас.

Естествено, гвоздеят на програмата беше прожекцията на „Socialism“ – последният хит на Жан-Люк Годар и първият изцяло дигитален проект в цялата му кариера. През първия половин час се борих с желанието си да изляза от залата, но след като си наложих да остана, сцените ме увлякоха. Докато гледах „Socialism“, бях много горда от това колко от езиците във фонограмата мога да разбера без лаконичните субтитри на английски, които режисьорът е сложил, за да не е без хич. Впоследствие, когато четох за сюжета обаче, се оказа, че не съм схванала и в половината от онова, което уж се е случило по сценарий. Няма да препредавам фабулата, тъй като това е практически невъзможно. Всъщност, именно писането за този филм ми отне най-много време в подготовката на текста, който четете в момента, тъй като опитът да се разгадаят максимален брой нива от онова, което е искал да каже авторът, се оказа доста хлъзгаво занятие. Това е и основното ми възражение срещу филма – защо, по дяволите, човек трябва да се опита да наблъска толкова много идеи в 100 минути кино, когато съществуват алтернативни медии. Според мен, от „Socialism“ би се получила страхотна инсталация или каквато и да е форма на видеоарт, която би дала възможност на зрителите да смелят провокацията, като контролират дистанцията физически и емоционално, защото иначе преживяването е изтощително.

И така, вече седмици наред съществувам в киночистилището, без кумири и очаквания или по-скоро – умишлено готова за най-лошото, дори/особено когато става дума за малък амбициозен фестивал. Явно за Годар трябва повече от Wikipedia. Освен това живеем в свят, в който Джулия Робъртс може да получи награда за цялостен принос към киното (и то в Сан Себастиан), а Световната асоциация на филмовите критици, FIPRESCI, избира „The Ghost Writer“ за филм на годината. Както виждате, и след 1440 думи нямам обяснение, но след ден потеглям за Албасете, където мисля да дам втори шанс на кинофестивалите.

Разполагате с още пет дни, за да подкрепите документалния филм на Саймън Клозе за създаването и концепцията на The Pirate Bay. Както можете да видите на страницата на проекта в KickStarter, първоначалните планове за 25 хиляди долара са надхвърлени почти двойно, но явно любителите на торенти не са/сме чак такива изпаднали скръндзи, както се смята. Повече информация за продукцията може да намерите на официалния й сайт, а големият дебат за това как да се продава изкуството според мен тепърва започва.

Мартин Скорсезе за Шанел

Франк Милър за Гучи

Гай Ричи за Диор

Преди да си закача банката със седатив и да се потопя дълбоко в полското кино, реших да жертвам петък вечер за предпремиерата на „Inception“ в най-новото кино Арена. Вече два дни се чудя как точно да опиша този филм, защото той изпълнява абсолютно коректно всички зрителски очаквания (или поне моите). Само двама души напуснаха залата възмутени, а пък коментари от селско-тарикатски тип не чух, което е голям бонус за подобна прожекция.

Основното затруднение при Кристофър Нолан е, че неговите проекти често излизат на голям екран през лятото, но трудно се съпоставят с онова, което бълва комерсиалният боксофис. ОК, филмите за Батман са част от някакъв франчайз, „The Prestige“ излезе почти едновременно с „The Illusionist“, а „Following“ напомня за пълнометражния дебют на Дарън Аронофски, „Pi“. Разбира се, когато пишат за „Inception“, най-често се споменава „Матрицата“, но сюжетът му минава елегантно покрай сайбърпънк тематиката, липсва и философската назидателност на братя Уашовски. Едно от най-големите предимства на Кристофър Нолан като автор, е фактът, че всеки негов продукт е напълно кохерентен – било защото детството му е щастлива компилация между американската и европейската култура, било защото често копродуцира сценариите си съвместно със съпругата си и очевидно не е склонен на компромиси. Мисля си, че това е причината всяко заглавие от филмографията му от „Memento“ насам да предизвиква невъобразим hype, дори и сред хора, чиито критерии за качествено кино са шокиращи.

Фабулата на „Inception“ е колкото класическа, толкова и оригинална, а пък на мен лично ми се искаше в нея да присъстват още по-малко разяснения и повторения за онези, които са изтърчали до тоалетната. Диалогът на моменти е мелодраматичен, но да кажем, че всичко свързано с човешката психология би могло да се характеризира по този начин. Метафорите за навлизането в подсъзнанието като спускане с ретро асансьор или тайните като сейф също ми се сториха леко клиширани, обаче тези 200 милиона долара все пак трябва да бъдат върнати, че у удвоени, нали така? Париж, Япония и Африка като необходимата доза екзотика в случая не дразнят, а най-привлекателното във визията беше, че употребата на визуални ефекти беше добре маскирана. Кристофър Нолан е известен с това, че не харесва CGI, така че някои сцени имат съвсем реалистично излъчване и вместо зелен екран вероятно са използвани добрите стари киномашинарии.

Изборът на актьорите доказва, че продуцентите са искали да играят на сигурно, но ми допаднаха леките съндански нюанси с кастинга на Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит и Лукас Хаас. Най-емблематичните ирландски актьори в момента, Пийт Постълтуейт и Силиън Мърфи, доказали многократно афинитета си към независимото кино, са логично орисани да играят съответно баща и син. Том Харди е хубав и кадърен момък, но някак не биваше да се показва чисто гол в „Бронсън“. Кен Уатанабе го гледам винаги с удоволствие, дори и състарен с помощта на многочасов грим. Марион Котияр изглежда учудващо естествена, а употребата на „Non, Je Ne Regrette Rien“ като kick е почти намигване към досадата от филма, който я направи толкова популярна – „La vie en rose“. Що се отнася до Леонардо ди Каприо, колкото и да не ми се иска да го призная, с течение на годините играта му става все по-органична и плътна, а излъчването му – все по-мъжко. Майкъл Кейн е ясен, той е личният талисман на Кристофър Нолан и класата му струи не само от екрана, но и от всяка пресконференция.

Визията, монтажът, музиката – всички съставки са внимателно премерени и миксирани, така че да доставят удоволствие в една адекватно оборудвана кинозала. Може би точно заради това, поне на мен ми се стори, че от „Inception“ се носи някаква емоционална студенина. Сигурно проблемът е в трескавото ми предфестивално състояние или просто съм отвикнала да ходя в петък вечер на кино. Не ме разбирайте погрешно – филмът ми хареса страшно много, но все се питам какво се е случило с онези сцени от трейлъра, в които Елън Пейдж пищи „Wake me up“…

След като ни отне един месец, за да установим, че Световното първенство по футбол е предварително записано, за да рекламира аквариума в Оберхаузен, време е да се завърнем към реалността. По кината няма нищо интересно, британските сериали имат свойството да приключват много бързо, а пък още не мога да се насиля да изгледам внимателно селекционирания best of Жан-Люк Годар, когото се надявам да срещна на живо след десетина дни.

От пролетта насам Булдок и Склада+ организират ъндърграундни безплатни прожекции на тема документално кино. Така наскоро попаднах на „Married at the Mall“ на Мелъди Гилбърт – един филм, който ме настрои позитивно и ме държа усмихната дни наред. Имах удоволствието да го гледам съвсем сама, тъй като нямаше други зрители. Тоест пуснаха диска специално за мен, връчиха ми чифт слушалки и ме оставиха да се смея тихичко, докато около мен кипеше подготовка за изложба.

Склада се намира на „Георги Бенковски“ 11, мястото е сюрреалистично, с потенциал и всъщност доста приятно, особено ако е пусто 🙂

Ако имате поне някаква представа за какво иде реч в „Twilight“ и успеете да издържите midi съпровода, вероятно ще се позабавлявате с тази old school игричка. Не че съм фен на поредицата и прочие вампирски фешън, но идеята за YouTube наратив наистина кърти.