cinemaXP

От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името „Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!“, при това – съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на „Мисия Лондон“ във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.

И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на „Обърната елха“ вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.

Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца – точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като „Мисия Лондон“ започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях – за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с „Шоуто на Слави“ или „Комиците“, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски – Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това – една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.

Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови текстове), а то е в дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. „Мисия Лондон“ е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…

Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на „Lost Persons Area“, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите.

Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме „Мисия Лондон“ заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на „Fast&Furious“ на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.

Накратко – „Мисия Лондон“ не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.