cinemaXP

Снимка: Стефан Галибов / stefangalibov.blogspot.com

Когато се срещаме с Йордан Тодоров, официалната част от София Филм Фест вече е приключила и можем да обсъдим първото му ФИПРЕССИ жури на спокойствие. С Данчо се познаваме отдавна – когато все още ъпдейтваше редовно блога си и работеше като журналист в „168 часа“. В момента пише като freelancer за най-популярните български списания, а във филмографията си има два документални проекта като режисьор, и двата продуцирани от Мартичка Божилова.

Нека да започнем с това защо реши да кандидатстваш за членство във ФИПРЕССИ?

Всъщност, официално все още не съм член на ФИПРЕССИ – доколкото знам, кандидатурата ми е висяща, така да се каже. А защо изобщо съм решил – както знаеш, аз съм завършил Кинознание и смятам, че всеки човек, който се занимава с нещо подобно, трябва да е част от някаква общост. По същата причина станах член и на Съюза на българските филмови дейци, сектор Критика, защото се чувствам като част от тази общност, колкото и да е трудно да я наречем точно така в България.

Какви са очакванията ти от ФИПРЕССИ като организация, какво знаеш за нея?

Тази асоциация в момента е точно на 80 години. Първоначално е сформирана като федерация на изданията, в които се пише за кино. Това е най-старата съсловна организация в нашия бранш и съответно за мен е въпрос на чест да съм част от нея. Както разбирам, в България много хора не членуват във ФИПРЕССИ поради една основна причина, а именно, че не говорят нито един от двата официални езика в организацията, френски и английски.

А как точно се случи така, че те избраха за ФИПРЕССИ журито на София Филм Фест?

Един ден Антония Ковачева, с която се познаваме от няколко години и която е наясно в общи линии за това с какво съм се занимавал, тоест тя имаше решаваща роля и при приемането ми в Съюза, та тя ми се обади и просто ме попита дали имам нещо против това да предложи кандидатурата ми за член на журито на феста. Аз, естествено, нямах нищо против, дори се почувствах много поласкан, че са се спрели точно на мен, още повече че това е първото ми жури изобщо. Около една седмица по-късно Тони потвърди, че аз ще съм един от тримата в журито. В тази връзка може би е добре да спомена нещо и за другите двама?

Да, това е следващият ми въпрос.

Освен мен от българска страна, за членове на журито бяха избрани Мустафа Горгюн от Турция и Габриеле Барера от Италия. Мустафа е може би един от най-известните турски журналисти, който пише за кино. Има собствен блог с впечатляващите 60 хиляди посещения на месец, но той го рекламира основно по телевизията, тъй като всяка седмица има петминутна рубрика в една от националните им телевизии. Както обаче самият той призна, не печели нищо от блога си и когато го попитах защо, ми обясни, че в Турция бизнесът с онлайн рекламата не е особено развит. Иначе в продължение на дълги години Мустафа е бил редактор на турското издание на „MAX“, което е фалирало, тъй като, както той ми каза, турците не четат мъжки списания. В момента пише за „Esquire“, но, по неговите думи, хонорарите са много ниски. Стана дума за това дали в Турция човек може да се издържа с писане за кино и явно там положението е аналогично, дори и по-зле. По съвсем друг начин стои въпросът в Италия, защото с Габриеле също коментирахме тази тема. Според Габриеле, в Италия има минимум десет специализирани издания за кино, включително и такива за B-movies. Тоест, човек, който пише там като freelancer за кино, ако е достатъчно сериозен и има редовен приток на ангажименти, може да печели доста добре. Не знам дали това би стигнало, за да си купиш Vespa например, но в Италия има организация, която е регламентирала минималното възнаграждение за пишещите на свободна практика.

Обикновено, когато се сформира жури за фестивал, се избира един местен журналист или кинокритик, който формално да изпълнява функциите на домакин. Как се чувстваше в тази роля?

Вероятно ще кажа неща, които знаеш, но те са логически свързани с въпроса ти. По принцип ФИПРЕССИ журито е съставено от три до пет души.

На по-големите фестивали има и по-големи журита.

Да, в Кан или Венеция част от журито се занимава с отделна секция от фестивала, но когато са само трима души, няма председател или президент, поне в нашия случай нямаше такъв човек. Определено Габриеле беше поел тази отговорност, понеже е най-опитен в журирането, а и дългогодишен член на ФИПРЕССИ. Все пак аз, бидейки от България, малко или много се чувствах длъжен да се представя наистина като домакин и, доколкото имах възможност, да улесня престоя на колегите си, да го направя по-приятен. Като цяло, мисля, че нещата протекоха доста гладко. Също така, не сме имали много разговори по време на самия фестивал, понеже, струва ми се, никой не искаше да повлияе на другите, макар и косвено, с някакви свои предварителни заключения. Един от филмите в нашата програма нямаше субтитри на английски, става дума за „The Woman with a Broken Nose, но впоследствие Мустафа и Габриеле го гледаха във видеозалата в Гранд Хотела. Така че дори и в това отношение организацията беше добра.

Забавното беше, че аз самият пропуснах едно заглавие – причината беше в това, че имах ангажимент на София Мийтингс, затова изтървах прожекцията за „Sound of Noise“, а така се случи, че впоследствие връчихме наградата точно на този филм и той дори се превърна в мой личен фаворит. Така по ирония на съдбата го гледах половин час преди награждаването.

Как ти се стори София Филм Фест отвътре – предполагам, че редовно се акредитираш като журналист за това събитие в последните десет години?

Тази година определено имах възможност да погледна фестивала по-задълбочено отвътре. Първо, отговорността е съвсем различна. Като журналист мога да избирам филмите, които гледам, да си направя собствена селекция, въз основа на която да напиша някакъв текст, поне така е било в предишните години. В нашия случай разполагахме с 14 заглавия, с фиксиран график за прожекции и събития, отговорността е по-голяма. Колкото и да имаш някакви лични пристрастия, в крайна сметка награденият филм трябва да отговаря на повече условия от това просто да ти харесва лично на теб. Аз, да кажем, също си имах фаворити от състезателната програма…

Например?

Например турският филм, „White As Snow“, или „The Day I Was Not Born“. Важно условие за награждаването на един филм с награда на ФИПРЕССИ е да се вземе предвид факта дали е бил награден вече на друг фестивал със същия приз. Разбира се, не е изключено понякога отличието да се даде на един и същи проект, на различни фестивали, но стремежът е да се избягва повторение. Ако това условие не съществуваше, аз лично бих подкрепил „The Day I Was Not Born“, но доколкото знам, този филм вече има награда от кинофестивала в Монреал. Като цяло, този поглед отвътре определно беше интересен и то за фестивал, който смяташ, че познаваш добре.

По време на София Филм Фест се проведе тази прословута среща с генералния секретар на ФИПРЕССИ, Клаус Едер, и си спомням, че някой ти подхвърли „И да настояваш за българския филм!“ Ти самият имаше ли усещане за отговорност, че трябва да лобираш за българското кино?

По-скоро не. В нашата програма имаше три български заглавия – „Подслон“, „Тилт“ и „Лов на дребни хищници“. Първите два филма ги бях гледал преди, възприемайки ги съвсем безпристрастно, защото иначе контекстът на състезателната програма е различен, но определено не се чувствах склонен, или длъжен, или дори повлиян от това изказване, че да лобирам за българското кино. В крайна сметка, тук нещата са поставени в съвсем друга плоскост, на подобен фестивал има толкова много други добри филми, така че човек може да направи доста по-широк избор. Според теб това насериозно ли беше?

Да, според мен беше насериозно. Смятам, че в последните години тук има такава традиция да се подбутват местни продукции, а това не ми се вижда добра практика, защото някак дискредитира качествата на съответния филм.

Аз честно казано не съм забелязал подобна тенденция, наистина тази година голямата награда беше присъдена на „Подслон“, но в журито имаше само един българин. Може би наистина това се случва с цел да се даде възможност на младите режисьори да се наложат. Надявам се все пак журито да е било достатъчно безпристрастно. Иначе в нашето жури нямаше изявено желание да наградим някое от българските заглавия, въпреки че ги коментирахме.

Според теб на какви естетически условия трябва да отговаря един филм, за да бъде селектиран за наградата на ФИПРЕССИ?

Според мен най-важното качество е иновативността, доколко този филм е свеж и оригинален. Тук включвам всичко – режисура, драматургия, актьорска игра, операторска работа и така нататък. Винаги можеш да направиш разлика между филм, който харесваш, просто защото той по някакъв начин те е докоснал, но в същото време не е кой знае колко иновативен като изразни средства, и филм, който е различен. Ще ти дам пример с „The Day I Was Not Born“ и „Sound of Noise“. Сюжетът на първия определено ме докосна, но в същото време филмът е заснет с по-стандартни средства, даже, ако щеш, и драматургията е традиционна, докато вторият те въвлича още от самото начало. В първите пет минути вече знаех, че ще наградим „Sound of Noise“, бях на път да се обадя по телефона на Габриеле и да му кажа: „Ами да, наистина това е нашият филм“. Той абсолютно те засмуква и те хвърля в някаква паралелна реалност, едновременно абсурдна и достоверна.

Каква според теб тогава е разликата в критериите за наградата на ФИПРЕССИ и наградата на основното жури?

Това е добър въпрос… Вероятно критиците, като хора, които гледат доста филми, имат малко по-различни критерии от режисьорите или актьорите, но честно казано, за мен би било трудно да ги изброя. Не е невъзможно и в двата случая да се избере един филм, но много често става обратното. Все пак критиците са гледали кино години наред и доста трудно можеш да ги впечатлиш, затова според мен призът на ФИПРЕССИ наистина има своята тежест. Аз самият си говорих с режисьорите на филма, който ние подкрепихме – Ола Симонсон и Йоханес Стярне Нилсон, и им казах как „Sound of Noise“ е бил избран единодушно, а те ми благодариха, защото според тях е много трудно един филм да допадне едновременно на трима различни души.

Точно това исках да те попитам – как точно процедирахте при взимането на решение, имахте ли разговори или използвахте точкова система?

Нямахме точкова система, но аз предложих една система на действие, която впоследствие се оказа сполучлива. В деня, в който трябваше да вземем финалното решение, всеки написа на едно листче три фаворита, като ги класира в обратен ред, от трето до първо място, след което търсихме съвпадения. Ако някой от филмите беше събрал повече точки, даже и ако е бил класиран на второ или трето място, щяхме да изберем него.

Как точно беше подредена твоята класация?

Моята изглеждаше така: 3. „The Day I Was Not Born“, 2. „White As Snow“, 1. „Sound of Noise“. Оказа се, че сме напълно единодушни за първото място, така че цялата процедура ни отне не повече от десет минути.

А при тази среща с Клаус Едер по време на феста, какви бяха твоите впечатления за ситуацията във ФИПРЕССИ, за бъдещето на тази организация?

На първо място, това е организация с много голяма история, но останах с впечатление, че в момента ситуацията е в стил one-man band. Това, което аз смятам, е, че трябва да се привлекат повече хора към тази асоциация, най-малкото за да се занимават с различни дейности, като да кажем поддръжката на сайта. Струва ми се, че сайтът, който така или иначе е лицето на тази организация, може да бъде направен по-динамичен и както каза Клаус, за това не е нужно да има специално заделена сума. Парите, разбира се, винаги са важни, но този проблем може да бъде решен с crowdsourcing. Иначе това, което Клаус сподели за кризата в момента и за закриването на журита, мисля, че е валидно за всички области в киното и на изкуствата въобще.

Как смяташ, какво е бъдещето на професионалната кинокритика? Мислиш ли, че всеки, който иска да се занимава с това, трябва да се ориентира към интернет като медия, или напротив, борбата за напечатаното слово трябва да продължи?

Може би първо трябва да започна с това да щрихирам набързо ситуацията в България – такава, каквато аз я виждам. Според мен, в последните около 15 години, с появата на лайфстайл изданията и електронните медии, едва ли не се създаде мнението, че всеки може да бъде кинокритик. ОК, доста хора не се наричат точно кинокритици, но имат самочувствието на такива. Пак ще се върна към този мой колега в журито от Турция – неговото образование не е свързано с кино, но очевидно се занимава с това и го канят в журита на ФИПРЕССИ. Аз самият смятам, че ако човек иска да пише текстове в областта на кинокритиката, това по никакъв начин не е задължително да е свързано с образованието му. Всичко зависи от индивудиалното желание да се самообразоваш, информираш, усъвършенстваш и така нататък. Иначе, ако трябва да се върна конкретно към твоя въпрос, дали един текст е напечатан или в електронен вид, за мен няма особено значение. Тежестта на този текст е свързана основно с аудиторията, която го чете. Както знаеш, аз самият пишех онлайн в продължение на доста време, защото винаги съм разсъждавал така – не е ли по-добре да пишеш в интернет и да те четат 60 хиляди души, както в случая с Мустафа, отколкото да пишеш за печатна медия и да те четат 1000? Много бих се радвал, ако в България има печатно издание с 50-60 хиляди читатели, за което аз да пиша като кинокритик, но мисля, че това не е реалистично, не и в момента.