cinemaXP

Преди да си закача банката със седатив и да се потопя дълбоко в полското кино, реших да жертвам петък вечер за предпремиерата на „Inception“ в най-новото кино Арена. Вече два дни се чудя как точно да опиша този филм, защото той изпълнява абсолютно коректно всички зрителски очаквания (или поне моите). Само двама души напуснаха залата възмутени, а пък коментари от селско-тарикатски тип не чух, което е голям бонус за подобна прожекция.

Основното затруднение при Кристофър Нолан е, че неговите проекти често излизат на голям екран през лятото, но трудно се съпоставят с онова, което бълва комерсиалният боксофис. ОК, филмите за Батман са част от някакъв франчайз, „The Prestige“ излезе почти едновременно с „The Illusionist“, а „Following“ напомня за пълнометражния дебют на Дарън Аронофски, „Pi“. Разбира се, когато пишат за „Inception“, най-често се споменава „Матрицата“, но сюжетът му минава елегантно покрай сайбърпънк тематиката, липсва и философската назидателност на братя Уашовски. Едно от най-големите предимства на Кристофър Нолан като автор, е фактът, че всеки негов продукт е напълно кохерентен – било защото детството му е щастлива компилация между американската и европейската култура, било защото често копродуцира сценариите си съвместно със съпругата си и очевидно не е склонен на компромиси. Мисля си, че това е причината всяко заглавие от филмографията му от „Memento“ насам да предизвиква невъобразим hype, дори и сред хора, чиито критерии за качествено кино са шокиращи.

Фабулата на „Inception“ е колкото класическа, толкова и оригинална, а пък на мен лично ми се искаше в нея да присъстват още по-малко разяснения и повторения за онези, които са изтърчали до тоалетната. Диалогът на моменти е мелодраматичен, но да кажем, че всичко свързано с човешката психология би могло да се характеризира по този начин. Метафорите за навлизането в подсъзнанието като спускане с ретро асансьор или тайните като сейф също ми се сториха леко клиширани, обаче тези 200 милиона долара все пак трябва да бъдат върнати, че у удвоени, нали така? Париж, Япония и Африка като необходимата доза екзотика в случая не дразнят, а най-привлекателното във визията беше, че употребата на визуални ефекти беше добре маскирана. Кристофър Нолан е известен с това, че не харесва CGI, така че някои сцени имат съвсем реалистично излъчване и вместо зелен екран вероятно са използвани добрите стари киномашинарии.

Изборът на актьорите доказва, че продуцентите са искали да играят на сигурно, но ми допаднаха леките съндански нюанси с кастинга на Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит и Лукас Хаас. Най-емблематичните ирландски актьори в момента, Пийт Постълтуейт и Силиън Мърфи, доказали многократно афинитета си към независимото кино, са логично орисани да играят съответно баща и син. Том Харди е хубав и кадърен момък, но някак не биваше да се показва чисто гол в „Бронсън“. Кен Уатанабе го гледам винаги с удоволствие, дори и състарен с помощта на многочасов грим. Марион Котияр изглежда учудващо естествена, а употребата на „Non, Je Ne Regrette Rien“ като kick е почти намигване към досадата от филма, който я направи толкова популярна – „La vie en rose“. Що се отнася до Леонардо ди Каприо, колкото и да не ми се иска да го призная, с течение на годините играта му става все по-органична и плътна, а излъчването му – все по-мъжко. Майкъл Кейн е ясен, той е личният талисман на Кристофър Нолан и класата му струи не само от екрана, но и от всяка пресконференция.

Визията, монтажът, музиката – всички съставки са внимателно премерени и миксирани, така че да доставят удоволствие в една адекватно оборудвана кинозала. Може би точно заради това, поне на мен ми се стори, че от „Inception“ се носи някаква емоционална студенина. Сигурно проблемът е в трескавото ми предфестивално състояние или просто съм отвикнала да ходя в петък вечер на кино. Не ме разбирайте погрешно – филмът ми хареса страшно много, но все се питам какво се е случило с онези сцени от трейлъра, в които Елън Пейдж пищи „Wake me up“…