cinemaXP

усещане за кино

Stoichkov

without comments

Снимка: Цветелина Белутова

Когато застанах пред сградата на ЮНЕСКО в Париж, пазачът на входа ме попита на чист български: „Вие за мача ли?“. Оказа се наистина, че прожекцията на „Стоичков“ може да се сравни с български мач, при който запалянковците се оглеждат предварително съзаклятнически по трибуните, без да са сигурни каква ще е емоцията само след 90 минути. В интерес на истината, и обстановката не беше много предразполагаща – за събитието беше предвидена схлупена зала в приземния етаж, която вероятно ЮНЕСКО умишлено пази в седемсетарски стил, ако случайно някой помоли да снима историческа продукция в естествен декор. Да не говорим за „официалната част“, при която думите на самия Стоичков (на живо) прозвучаха много по-искрено и запомнящо се от речите на Ирина Бокова и новия български посланик във Франция взети заедно.

Все пак, с първите кадри всички си отдъхнахме – този път съдията беше от нашите. Официално Борислав Колев дебютира със „Стоичков“ като режисьор, но освен отявлен левскар и някогашен футболист, отдавна работи в киното като критик и сценарист. Стилът му на писане (а и на говорене) се отличава с остър език и радикалност и въпреки това, като режисьор присъствието му във филма е почти невидимо. Футболната кариера на Стоичков е проследена хронологично и с много уважение към постигнатото, а единствената „художествена намеса“ е срещата с Иван Иванов, актьора от „Всичко е любов“ и кумир на известния спортист. При този по-скоро конвенционален подход, „говорещите глави“ не представляват проблем, ако са в харманлийска съблекалня или на софра с Наско Сираков и Борислав Михайлов, където се чуват брутално-култови реплики. Емоционалният пик (поне за мен) са архивните кадри от завръщането на българския национален отбор след Световното първенство през 1994-а година, които влизат в странен диалог със случващото се в момента по улиците на България, но това е тема, по която продължавам да разсъждавам и все още нямам ясни изводи. Вместо това ви предлагам интервюто ми с Борислав Колев – една година след премиерата на София Филм Фест, половин година след старта на разпространението на лентата в България и след безброй фестивали и специални събития по цял свят:

В историята на българското кино има и един друг кинокритик, който дебютира като режисьор с филм за футбол. Какво мислиш за „Неделните мачове“ на Тодор Андрейков?

Всъщност заглавието на този филм, състоящ се от две отделни новели, е подвеждащо. Там въобще не става въпрос за футбол, а за съвсем различни неща. Докато „Стоичков“ наистина е филм за футбол – в известен смисъл. Защото аз си мисля, че не е само за футбол.

Иначе харесвам „Неделните мачове“, който е неоценен навремето. Тодор Андрейков е любим мой учител.

До каква степен повлия върху работата ти „Марадона“ на Кустурица? А друг документален филм на тема спорт?

Гледах „Марадона“ на Кустурица няколко пъти. Това е филм, колкото за Марадона, толкова и за самия Кустурица, който не може в този случай да се отърси от суетата си и занимава според мен зрителите повече от необходимото със себе си. Спор няма, че там има гениални неща. Но са на парче. А аз, понеже не съм гений като Кустурица, няма как да си позволя подобно своеволие. Постарах се да разказвам за Стоичков.

Гледах и анализирах заедно с колегите си много филми – и документални, и игрални. Особено ми хареса документалния „Тайсън“.

Филмът ти налага тезата, че Христо Стоичков е най-известният българин и модел за подражание на деца от цял свят, какво означава това за нас като нация?

Филмът няма защо да налага теза, че Стоичков е най-известният българин по света. Това е факт, който никой по никакъв начин не може да оспори. А модел за подражание – да, за деца, които искат да станат футболисти. Това сме показали във филма. Защото, ако едно дете иска да стане балетист, пианист или компютърен инженер примерно, няма как Стоичков да му е модел за подражание.

Какво беше водещото при организацията на материала? За мен например би било интересно да видя повече по тази тема, за която само се загатва в някои разговори, а именно публичното отношение към Стоичков в България, в повечето случаи негативно, но тази гледна точка отсъства?

Аз не бих си позволил да бъда толкова категоричен в оценката какво е в повечето случаи публичното отношение към Стоичков в България. То е негативно у хора, които се изживяват като интелектуалци или морални съдници, без да е ясно какви точно основания имат, за да се приемат толкова насериозно. В медиите е пълно с нападки срещу Стоичков, който в интерес на истината често дава поводи за това с откровено необмислени публични изяви. И аз какво да направя – да дам във филм, в който той е главен герой, думата на хора, които не са постигнали и една милионна от това, което той е постигнал – ей така, да го оплюят, и да бъдат увековечени? Ами те непрестанно го правят, ама никой не ги помни. И няма да ги помни.

Понеже ме пита за „Марадона“ на Кустурица – там видя ли да се дава дума на хора с негативно отношение към героя, макар че той е вършил къде-къде по-ужасни неща от Стоичков? Но целта на филма е друга. Както и целта на „Стоичков“ – да се покаже онова, което ще остане след него много години, след като нас ни няма. Търсихме извисяване, а не публицистично далдисване в блатото.

Когато гледах „Стоичков“, ми направи впечатление как цялата емоционалност на филма се крепи всъщност на една по-скоро интелектуална нишка, този паралел между живота на спортиста и „Всичко е любов“, съответно мястото на Иван Иванов в сюжета като контрапункт и емблема на „другия наш възможен живот“, както той сам казва в една сцена. Когато чета интервюта и ревюта за „Стоичков“, също ми се струва, че тези два подхода в интерпретацията му съществуват разделени. Съдейки по твоите реакции във Фейсбук от световната премиера досега, ти като ли предпочиташ емоцията, но ми се иска да те попитам, от тази дистанция, която вероятно си постигнал за последната една година, стигна ли до някакви по-различни интерпретации на собствения си материал, друг възможен прочит?

Не съм убеден, че разбирам докрай въпроса ти. Паралелът между Стоичков и героя от „Всичко е любов“ смятам, че е изведен много ясно. Но че цялата емоционалност на филма се крепи на тази „по-скоро интелектуална нишка“ (аз при това не смятам, че е интелектуална), не мога да се съглася. Не разбирам също какви два подхода в интерпретацията съществуват разделени. Мисля, че структурно филмът е хомогенен.

Иначе, ако сега можех да премонтирам някои неща, щях да го направя. Щях да махна едно, да добавя друго. Но, общия тон, атмосфера, емоция и послание на филма не бих променил.

След цяла година пътуване със „Стоичков“, кой ти е любимият фестивален спомен? Наградата, която значи най-много за теб?

Любимите ми спомени не са свързани с фестивали или с официални прожекции, които медиите отразяват. Най ми е било кеф да видя на прожекции хора, които са дошли не на светско събитие, а за да гледат точно този филм. И са си платили за това. С такива хора сме се черпили след прожекцията, говорили сме си приятелски и от тях съм чул най-точните оценки.

В интервюто за „Култура“ споменаваш, че би заснел филм за Николай Антонов, но сега, когато вече имаш контакти с толкова ключови личности в българския футбол, не би ли продължил с втори филм по темата – посветен, да кажем, на някой друг от „златните момчета“ (има доста драматургичен материал и в техните истории) или пък Димитър Бербатов (ужас, още една ЦСКА икона)?

Не се очертава да снимам филм за Николай Антонов. Той не иска, а насила не става. Нямам намерение да правя друг документален филм с герой футболист. Сценарист съм на „Балада за Гунди“ с режисьор Олег Ковачев. Стига ми толкова. А и доста хора, които внимателно са гледали „Стоичков“, ми споделят – това не е чисто биографичен филм, не е само за него, отива отвъд конкретиката на един образ, колкото и силен да е той. Това се стремихме да направим с колегите – да има народопсихология, универсални послания. Стоичков е олицетворението, останалите, колкото и да са страхотни сами по себе си, са поддържащи герои.

Колкото до Бербатов – прекалено смело е да бъде наричан „ЦСКА икона“. Докато той играеше в този отбор, червените фенове го ненавиждаха. Гонеха го да го бият, той плачеше, а майка му го бранеше с гола гръд като героиня на Дьолакроа.

След тази продължителна работа по създаването, а сега и с представянето на „Стоичков“ – по-различно ли гледаш филми в ролята на критик? Този опит „от другата страна“ смекчава ли реакциите ти, когато пишеш, или напротив – станал си по-взискателен?

Все по-рядко се занимавам с оперативна критика. Престана да ми е интересно. Иначе естетическите ми и морални критерии не са се променили – радикален съм в оценките си, не изневерявам на себе си.

Във Франция казват, че всеки разбира от кино, а в България – от футбол. Как мислиш, какво би станало, ако е обратното?

В България всеки разбира и от кино, и от футбол. И от много други работи. Ние сме енциклопедисти. Освен това всички се обичаме, поддържаме се, никой не завижда на никого и искрено се радва на успехите на другия. Ето защо процъфтяваме.

Written by admin

април 7th, 2013 at 2:26 pm

Posted in интервю

Leave a Reply