cinemaXP

усещане за кино

Archive for the ‘macro’ Category

Descente

without comments

Ето ме в тоталната лудница – друго по-точно описание в момента не ми хрумва. Колкото и да е чел човек предварително за Кан или да е гледал снимки / видео, изобщо не може да се сравни с откачената реалност. Папараците се разхождат в смокинг, а истинските звезди се мотаят небрежно по малките улички с огромни черни очила. На пръв поглед програмата (като брой пълнометражни заглавия поне) е относително скромна, но за сметка на това и в най-дребната опашка има строга йерархия. И като казвам опашка – чакането отнема огромна част от преживяването. За мой късмет се оказа, че съм с гранд журналистическа акредитация, която ми дава priority pass за прожекции и пресконференции, но за да се вредя първа спрямо стотиците други като мен, трябва да застана в нисък старт около час и половина по-рано.

Също така, няколко души ме бяха предупредили, че голяма част от комуникацията минава на френски и въпреки това останах изумена как по време на официалното откриване на Седмицата на критиката преводачката почти не можа да вземе думата от директора на програмата. А когато започна късометражният филм, увертюрата към същинското откриване, направо ми причерня – бразилска фонограма с френски субтитри. В общи линии разбирам доста неща, когато слушам френска реч, но мисълта да издържа пълнометражен филм, за който съм чакала 2 часа и то при продължително безсъние, жажда и глад… май професионализмът ми не стига до там. Слава Богу, основният филм, „Rien de personnel“ беше с английски субтитри! Сега като разглеждам програмата на Седмицата се успокоявам, че все пак само три от късометражните филми са без субтитри на английски, но 3 от 7… В тази връзка ми направи много силно впечатление и това, че около мен масово хората с прес-акредитация говорят на френски. Но пък така веднага установявам емоционална близост с обърканите и омерзени англоговорящи 🙂

Иначе „Rien de personnel“ беше приятен, със симпатичен сценарий, добре заснет и вероятно с много нисък бюджет. Навремето гледах много подобни филми в залата на Euromage – непретенциозни, но изпипани по френски. Сега леко ми домъчня за този период, но се надявам, че в следващите дни ще успея да наваксам. Почти съм уточнила график максимум, в който ще се опитам да включа поне 3-4 заглавия от основната програма + пресконференциите към тях. Will see!

Written by admin

май 15th, 2009 at 1:03 am

Posted in macro

Bonjour tristesse

without comments

Напоследък ми е много трудно да пиша за който и да е от филмите, които гледам, тъй като ми се струват ужасно изтъркани, предвидими и плоски. В очакване на големите sci-fi продукции, съм се затворила вкъщи и наваксвам с разни заглавия които съм пропуснала в последните няколко години. След двата сезона на „Mad Men“ всичко ми се вижда еднакво блудкаво – и веселите европейски копродукции, и претенциозния американски артхаус, и дори (съжалявам за богохулството) пълната колекция на студио Гибли.

Преди десетина дни обаче гледах един порядъчно депресиращ естонски филм, за който отвреме-навреме се хващам, че продължавам да мисля. От една страна напоследък чета доста отзиви (все негативни) за „Прогноза“ на Зорница София, от друга страна пък се опитвам да не чета новини от българската действителност. В тази връзка все се чудя как човек може да прави искрено и стилно кино, дори и ако живее в кофти реалност. Е, явно има начин, макар че крайният резултат не винаги понася добре на мнозинството. Така или иначе, „Есенна топка“ не е заснет за мнозинството, това си е типичен фестивален филм, но пък ако повече хора у нас можеха да го видят и разберат…

Още преди години станах върл фен на естонската анимация, но май за втори път в живота си гледам естонски игрален филм. Поводът беше откриването на фестивала „Северно сияние“ и от описанието беше ясно, че ще е тегаво. И наистина доста хора си затръгваха по време на прожекцията. Аз обаче имах нужда да гледам точно нещо подобно – много различно от общоприетите клишета на съвременното кино. Не че съм чак такъв сноб, харесвам си пъстричкия поп, но понякога наистина изпадам в абстиненция за бавни и внимателно построени кадри, с интересни лица и интелигентна музика за фон. А в полза на саундтака е достатъчно да спомена Godspeed You! Black Emperor и Nick Cave and the Black Seeds.

Не бих могла да кажа, че някой от персонажите в „Есенна топка“ ми стана симпатичен, с изключение може би на едно много красиво момиченце с дълга червена коса. Явно хората в Естония са много различни от нас като темперамент и въпреки това сюжетът на филма е съставен от истории, които се разиграват всеки ден и тук. Не само заради приликата между Lasnamäe в Талин и Младост в София или общото социалистическо минало, а защото хората по цял свят са самотни и объркани. В нито един кадър обаче не забелязах разкрасени тапети или пък гротескно подчертаване на мизерията – все неща, на които сме се нагледали в родното кино.

В YouTube попаднах на интервю с оператора на филма, Mарт Таниел, който разказва, че се е старал стилът му да е максимално изчистен и близък до Свен Нюквист. В същото време, екипът се е състоял само от 5-6 души, близки приятели, които заедно с актьорите са си поделяли всички задължения по време на снимките. Вероятно „Есенна топка“ впечатлява именно с това усещане, че от екрана говори цяло едно поколение, израснало в „преди и сега“. Един роман от 1979 година е превърнат във филм през 2007 година, за да докаже абсурдната актуалност на панелната депресия.

Чудя се кога ще се научим да показваме нещата такива, каквито са – без театрална претенциозност в стил noir и без приповдигнат патос в стил „аз не съм от тук и съм за малко“. Мисля си, че дори и някой най-накрая да се хване да екранизира „Естествен роман“, една от любимите ми български книги, вече няма да искаме да се познаем в тази история – нейните емоции останаха безвъзратно изгубени в ’90-те.

Written by admin

май 4th, 2009 at 2:00 am

Posted in macro

Jameson Short Online

with one comment

Току що се връщам от церемонията по награждаването на Jameson Short Online 2009, леко опиянена разбира се, но много доволна от новата културна придобивка към уискито – пластмасова чашка, пълна наполовина с няколко вида ядки. Какво повече му трябва на човек 😀

Сайтът на конкурса тази година е доста по-прегледен и новият плеър е стъпка напред, но навигацията е недомислена и няма къде да се види топ 10, освен на живо, така да се каже. Иначе, по мои впечатления, участниците са по-малко спрямо 2008 година. Що се отнася до качеството… е, има и попадения. Все още се наблюдава разделението между филмчета, направени с много внимание за конкурси и/или курсови работи vs такива, които са скалъпени, като за някое предизвикателство. Дано броят на първите започне да преобладава, въпреки че в официалната селекция на Jameson учудващо често попадат такива от втория вид.

Гледайки десетте филмчета, събрали най-много точки онлайн, и сравнявайки ги с останалите на сайта, започвам да се чудя дали авторите на „Последна среща“ и „Икона“ не са се обадили на всички роднини и приятели с молба да гласуват за тях. Също така е странно защо филмчета като „Rome&Juliet“ или „Рибешка история“ не са в класацията. След тази прожекция продължавам да смятам, че анимацията ни вече е на светлинни години пред игралното кино. Така нареченият „експериментален“ жанр пък не е нищо повече от клипчета без сценарий, а „5-6-17“ ме накара да се замисля сериозно как стои въпросът с авторските права и дали някой от организаторите гледа тези филмчета, преди да ги пуснат онлайн за масовата аудитория.

В заключение съм готова да изнеса цяла лекция за това как съвременните млади хора очевидно не са гледали класиката, нито истински експериментално кино, така че когато се опитат да кажат нещо с камера, крайният резултат е на ниво следобедна програма в БНТ. Вместо това, ето филмчето от десетте избрани, което мен като че ли най-много ме зарадва:

Written by admin

март 31st, 2009 at 10:45 pm

Posted in macro

Why so serious?

with one comment

Струва ми се, че от година на година се увеличава пропастта между ниските очаквания към Оскарите и драматичните речи на наградените. Да не говорим за лудницата в медиите впоследствие – анализ на модните тенденции, сравнение със статистиката от предишни церемонии, кой какво казал в интервютата си, кой какво ще прави със статуетката си и т.н. Специално този път интригата изчезна още с обявяването на номинациите, но вече дни наред новинарските сайтове се пълнят със снимки и коментари. Аз самата се колебая от понеделник насам дали да се включа в общата снобария, но реших, че при тази еуфория от „Беднякът милионер“, дори сред мои близки и познати, може и да има смисъл от моите две с’тинки.

Ето накратко нещата, които ме издразниха най-много:

– Опитите да се освежи церемонията (дори и с безвкусни шеги за сметка на Хоакин Финикс) са довели до още по-нисък рейтинг и така им се пада! Не знам какво са си въобразявали, като са решили да изкарат петима души на сцената при връчването на актьорските награди. Вероятно също са преценили, че почетната статуетка за цялостен принос е твърде демоде и за първи път от 21 години са я задраскали от списъка. Идеята за Хю Джакмън като хост е добра, но неговото излъчване не пасваше на целия поп микс.

– Тънките сметки при раздаването на актьорските отличия всяка година ме изумяват и този път не беше изключение. За Шон Пен и Хийт Леджър беше ясно. Мачото на американското кино прави наистина впечатляваща роля като Харви Милк във филма на Гюс Ван Сант, който imho е сред най-успешните за 2008-а. За Джокера можем само да съжаляваме, че останалата част от екипа на „Черният рицар“ не е на нивото му. Пенелопе Круз ми е много симпатична и може да има проблясъци като актриса, но точно във „Вики Кристина Барселона“ като че ли полага най-малко усилия да бъде нещо различно от себе си. Поне вече и двамата с Хавиер Бардем ще спят с по 1 Оскар на нощното си шкафче.

Наградата на Кейт Уинслет заслужава нов параграф, понеже „Четецът“ е една от най-ядосващите продукции изобщо. Стивън Долдри досега е проявявал само добър вкус, но имайки предвид, че се говори за негов римейк на „My Fair Lady“ с Кийра Найтли, започвам да се питам колко ипотеки изплаща. Сюжетът на „Четецът“ е обещаващ сам по себе си, но самото поставяне на Ралф Файнс и Кейт Уинслет в Берлин от втората половина на 20-и век вече крещи „ние имаме претенции“. Дори и при студената пресметливост на всеки кадър, ако на мястото на Кейт Уинслет бяха взели две немскоговорящи актриси, една за Хана на млади години и една за възрастната Хана, филмът можеше да стане много по-сполучлив. Или поне да се бяха консултирали с гримьорите на „Странният случай с Бенджамин Бътън“…

Няма две мнения, че Кейт Уинслет е добра и сериозна актриса, но защо по дяволите не я отличиха за „Пътят на промените“, чиито качества се равняват с тези на „Милк“. Няма да издавам нищо от обрата в „Четецът“ по средата на филма, но мога спокойно да кажа, че персонажът на Кейт Уинслет се разпада на две и дори патетичният финал не успява да събере парчетата. Затова ми е криво, че впечатляващият списък с номинациите й за Оскар е увенчан от тази толкова повърхностно режисирана роля. Още повече, че така става поредната европейска актриса, чиито способности са небрежно прибавени към блясъка на Холивуд.

– Илюзията, че в Кодак Тиътър награждават световното авторско кино е забавна, та чак да ти се доплаче. Това, че голяма част от номинираните заглавия се представят зле в американския бокс-офис или пък са с R-рейтинг, не ги прави автоматично некомерсиални, нито пък някога ще станат култови (sorry Дейвид Финчър). Холивуд си отглежда собствена аудитория, която в продължение на един век се подмладява все повече и повече. И сега се опитва да наложи „добрия вкус“, но по един дразнещо премерен маркетингов план. Явното политизиране на Оскарите налага някакви захаросани послания – малко японска екзотика с „Okuribito“, малко environmental responsibility с „Wall-E“ и много хепиенд с „Беднякът милионер“.

ОК, с ръка на сърцето си признавам, че с удоволствие гледах и слушах последното творение на Дани Бойл, защото #1 харесвам стила му #2 харесвам Боливуд #3 си падам малко сантиментална. Цялата тази ние-сме-добри-нека-ги-спасим кампания спрямо децата-актьори обаче ми се вижда пошла и елементарна. Отсега ми е мъчно за тях, защото след Дисниленд трябва да се върнат отново в мизерията. Още повече ми е мъчно за родителите им, срещу които медиите нададоха вой, понеже предпочели вместо да пуснат хлапетата в Америка, да осребрят самолетните им билети, а осемте статуетки само узакониха цялата налудничавост.

Съжалявам също, че „Фрост/Никсън“ и „В Брюж“ не получиха нито една статуетка, но на фона на наградените, може би това само доказва техните предимства.

Written by admin

февруари 27th, 2009 at 5:18 pm

Posted in macro

Reality check

with one comment

От няколко дни се опитвам да напиша първото изречение към този доста дълъг текст, но всички падат жертва на недоверието ми към сантименталния стил на някой, който системно е недоспивал, препивал и е преживял едни от най-хубавите 12 дена в живота си. Преди да замина за Ротердам, имах намерение да поствам всеки ден, с малко снимки, коментари за филмите, които съм гледала, инфо за текущата програма на тренинга и тн… Няма какво да кажа за свое оправдание, освен че още в началото подходих егоистично и предпочетох да се насладя на събитията максимално 🙂

Още с пристигането ми в De Doelen, основната сграда, останах изумена. Обикновено представят IFFR като малък и независим фестивал с неформална атмосфера. Всъщност, това събитие съществува благодарение на колективните усилия на 700 доброволци и всички се стараят все едно получават много пари за това. За нас е трудно да си представим колко много хора напускат работните си места за поне две седмици и се трудят по 12-15 часа, като единствената компенсация са безплатните билети, достъпа до всички партита и ваучърите за храна & пиене. Част от доброволците дори пристигат специално от други градове и държави, но всички са млади и говорят английски учудващо добре. Един подобен “бежанец” беше и нашият хост, Герт-Ян, който в зависимост от случая ни намираше покани за разни снобски събития, носеше ни сандвичи с бира или ни упътваше за кофишопове.

Първите няколко дена преминаха в перманентна паника да не пропусна някой deadline за тренинга, да не забравя нещо важно от всички джаджи, които помъкнах със себе си, или да не закъснея за прожекция в някое незнайно кино. След като обаче ми изчезна портфейла с личната карта, 50 евро кеш и Visa-та с 350 евро на нея, спря да ми пука за каквото и да било. Също така, още в началото трябваше да се примирим с факта, че няма да успеем да гледаме всичко, дори и от тези секции, които ни бяха предварително зададени за coverage. Както и да свикнем с мисълта, че няма да имаме сили за всичи партита. При мен беше малко по-лесно, понеже една от задачите ми беше да следя тренинга за млади продуценти RotterdamLab, който е част от CineMart. При първата ми среща с организаторите, деликатно ми обясниха, че не ме искат по време на срещите, за да може да се установи истинска психодраматична връзка между участниците, така че било допустимо да присъствам на уъркшоповете, но най-добре било да ходя на коктейлите. Така и направих, отидох да чуя само Ланс Уилър, за когото писах в дипломната си работа. Вероятно съм прекалено подробно запозната с работата му, затова се изненадах защо повечето продуценти реагират все едно за първи път чуват за mixed media, социални мрежи и horror 2.0. На финалния купон на CineMart обаче тези хора най-накрая живнаха и се разтанцуваха (нещо, което изглежда като същинско чудо, след като човек е бил на претенциозно industry парти на Variety).

Колкото до самия тренинг, най-ценното беше това, че ние шестимата щастливци (Камила, Паула, Брандън, Гаетано, Фил et moi) прекарахме почти цялото си свободно време заедно, говорейки за кино. Самият факт, че бяхме събрани от четири различни континента, а комуникирахме все едно винаги сме се познавали, беше невероятно. Освен това, не съм предполагала, че някога ще срещна хора, които да са гледали същите филми като мен. Това, което също няма да забравя, беше уъркшопа с Хауърд Файнщайн – един типичен “бранд” в американската филмова критика. Този човек се отнесе напълно сериозно към това, че трябва да ни научи на нещо полезно и освен това сподели някои много лични неща, които в първия момент ни шокираха. Преди не съм се замисляла, че ежедневието на филмовите критици минава в почти постоянна изолация, че много от хората в тази професия нямат семейство, както и че животът по фестивалите е нездравословен (в последното се убедих лично). Другите ни задачи бяха свързани с писане за холандската и английската версия на фестивалния вестник, Daily Tiger. Журналистите, които се грижат за това да пълнят всеки ден 16 страници, се оказаха абсолютни машини, но ни дадоха някои ценни указания.

Общият брой на филмите беше почти 300, така че единствената утеха беше видео-библиотеката, където почти всички заглавия можеха да се намерят дигитализирани или на DVD. Въпреки приветливите Макове и хубавите спомени от интернет клубовете, аз гледах само 4 филма там, защото реших, че все пак на фестивал е по-добре да се ходи на прожекции, и то по възможност публични. Може би затова така и не успях да надхвърля повече от 4 пълнометражни заглавия на ден, като средният ми score е по-скоро 3. На първата среща с журито на ФИПРЕССИ осъзнахме, че 14-те заглавия от състезателната програма са с много висок приоритет, понеже ще трябва да ги обсъждаме подробно и да участваме в решението за наградата. Koлкото и странно да звучи, тези филми са традиционно слаби. Публична тайна е, че номинациите за VPRO промотират един фонд, наречен на името на основателя на фестивала – Хюберт Болс. Много често дебютни проекти от разни екзотични държави печелят субсидия, а на следващата година организаторите се чувстват длъжни да покажат крайния резултат. Да не говорим, че селекторите предпочитат да включат максимално много премиери и това често е за сметка на качеството. Така че това е част от политиката на Западна Европа – да влага пари в кино, което реално не е с високо качество, само и само за да се поддържа “културното разнообразие”. За справка -> единственият известен режисьор с Тигър за дебютен филм е Кристофър Нолън.

Моите лични фаворити от състезателната програма бяха „À l’ouest de Pluton“, „The Dark Harbour“ и „Dogging: A Love Story“. Два от филмите, които спечелиха Тигър, „Breathless“ и „Wrong Rosary“, също ми направиха впечатление и дори гласувах за тях в нашето жури, но нещо им липсваше. Всички 14 предложения имаха своите слаби места, затова журито на ФИПРЕССИ, въпреки нашата съпротива, избра най-ужасния и негледаем филм: „Blind Pig Who Wants to Fly“. Може да се каже, че цяла седмица, на всички срещи, обсъждахме предимно това заглавие, като накрая се разигра нещо подобно на финала на „12“. Все пак, работата ни с ФИПРЕССИ ще си остане нещо незабравимо и много специално за всички от нашия тренинг. Сигурно защото трима от общо петима души в това жури се оказаха почти наши връстници, а председателят рулираше – KTY, Leo!

От другите програми най-много ме впечатли младото турско кино, за което тепърва ще пиша надълго и нашироко. Исках да наблегна също на селекцията от Япония, Русия и Латинска Америка, но успях да хвана само по 2-3 заглавия от тези категории. Благодарение на Брандън се престраших да вляза в изложбата на Haunted House, като благоразумно пропуснах стаята с духа. За open air прожекциите на Ги Мадин и Карлос Рейгадас бях много ентусиазирана, обаче да се гледа кино на открито в Ротердам през зимата и то вечер, е мазохизъм, така че само мятах по един поглед към екраните, докато притичвах от прожекция към парти или обратно.

Последната вечер се утешавахме с мисълта, че догодина ще ни поканят отново, но всички знаем, че няма да е същото. След една година ще сме вече стари кучета, с които следващите участници в тренинга ще драпат да се запознаят. Също така, няма да сме длъжни да гледаме официалната програма и вместо това ще си пласираме купоните за пиене още в първите три дена. Повече никога няма да сме толкова наивни, притеснени и срамежливи, когато попаднем на международен филмов фестивал. Може би все пак това е била целта, м?

Written by admin

февруари 7th, 2009 at 3:30 pm

Posted in macro