Bonjour tristesse
Напоследък ми е много трудно да пиша за който и да е от филмите, които гледам, тъй като ми се струват ужасно изтъркани, предвидими и плоски. В очакване на големите sci-fi продукции, съм се затворила вкъщи и наваксвам с разни заглавия които съм пропуснала в последните няколко години. След двата сезона на „Mad Men“ всичко ми се вижда еднакво блудкаво – и веселите европейски копродукции, и претенциозния американски артхаус, и дори (съжалявам за богохулството) пълната колекция на студио Гибли.
Преди десетина дни обаче гледах един порядъчно депресиращ естонски филм, за който отвреме-навреме се хващам, че продължавам да мисля. От една страна напоследък чета доста отзиви (все негативни) за „Прогноза“ на Зорница София, от друга страна пък се опитвам да не чета новини от българската действителност. В тази връзка все се чудя как човек може да прави искрено и стилно кино, дори и ако живее в кофти реалност. Е, явно има начин, макар че крайният резултат не винаги понася добре на мнозинството. Така или иначе, „Есенна топка“ не е заснет за мнозинството, това си е типичен фестивален филм, но пък ако повече хора у нас можеха да го видят и разберат…
Още преди години станах върл фен на естонската анимация, но май за втори път в живота си гледам естонски игрален филм. Поводът беше откриването на фестивала „Северно сияние“ и от описанието беше ясно, че ще е тегаво. И наистина доста хора си затръгваха по време на прожекцията. Аз обаче имах нужда да гледам точно нещо подобно – много различно от общоприетите клишета на съвременното кино. Не че съм чак такъв сноб, харесвам си пъстричкия поп, но понякога наистина изпадам в абстиненция за бавни и внимателно построени кадри, с интересни лица и интелигентна музика за фон. А в полза на саундтака е достатъчно да спомена Godspeed You! Black Emperor и Nick Cave and the Black Seeds.
Не бих могла да кажа, че някой от персонажите в „Есенна топка“ ми стана симпатичен, с изключение може би на едно много красиво момиченце с дълга червена коса. Явно хората в Естония са много различни от нас като темперамент и въпреки това сюжетът на филма е съставен от истории, които се разиграват всеки ден и тук. Не само заради приликата между Lasnamäe в Талин и Младост в София или общото социалистическо минало, а защото хората по цял свят са самотни и объркани. В нито един кадър обаче не забелязах разкрасени тапети или пък гротескно подчертаване на мизерията – все неща, на които сме се нагледали в родното кино.
В YouTube попаднах на интервю с оператора на филма, Mарт Таниел, който разказва, че се е старал стилът му да е максимално изчистен и близък до Свен Нюквист. В същото време, екипът се е състоял само от 5-6 души, близки приятели, които заедно с актьорите са си поделяли всички задължения по време на снимките. Вероятно „Есенна топка“ впечатлява именно с това усещане, че от екрана говори цяло едно поколение, израснало в „преди и сега“. Един роман от 1979 година е превърнат във филм през 2007 година, за да докаже абсурдната актуалност на панелната депресия.
Чудя се кога ще се научим да показваме нещата такива, каквито са – без театрална претенциозност в стил noir и без приповдигнат патос в стил „аз не съм от тук и съм за малко“. Мисля си, че дори и някой най-накрая да се хване да екранизира „Естествен роман“, една от любимите ми български книги, вече няма да искаме да се познаем в тази история – нейните емоции останаха безвъзратно изгубени в ’90-те.