cinemaXP

усещане за кино

Why so serious?

with one comment

Струва ми се, че от година на година се увеличава пропастта между ниските очаквания към Оскарите и драматичните речи на наградените. Да не говорим за лудницата в медиите впоследствие – анализ на модните тенденции, сравнение със статистиката от предишни церемонии, кой какво казал в интервютата си, кой какво ще прави със статуетката си и т.н. Специално този път интригата изчезна още с обявяването на номинациите, но вече дни наред новинарските сайтове се пълнят със снимки и коментари. Аз самата се колебая от понеделник насам дали да се включа в общата снобария, но реших, че при тази еуфория от „Беднякът милионер“, дори сред мои близки и познати, може и да има смисъл от моите две с’тинки.

Ето накратко нещата, които ме издразниха най-много:

– Опитите да се освежи церемонията (дори и с безвкусни шеги за сметка на Хоакин Финикс) са довели до още по-нисък рейтинг и така им се пада! Не знам какво са си въобразявали, като са решили да изкарат петима души на сцената при връчването на актьорските награди. Вероятно също са преценили, че почетната статуетка за цялостен принос е твърде демоде и за първи път от 21 години са я задраскали от списъка. Идеята за Хю Джакмън като хост е добра, но неговото излъчване не пасваше на целия поп микс.

– Тънките сметки при раздаването на актьорските отличия всяка година ме изумяват и този път не беше изключение. За Шон Пен и Хийт Леджър беше ясно. Мачото на американското кино прави наистина впечатляваща роля като Харви Милк във филма на Гюс Ван Сант, който imho е сред най-успешните за 2008-а. За Джокера можем само да съжаляваме, че останалата част от екипа на „Черният рицар“ не е на нивото му. Пенелопе Круз ми е много симпатична и може да има проблясъци като актриса, но точно във „Вики Кристина Барселона“ като че ли полага най-малко усилия да бъде нещо различно от себе си. Поне вече може да се омъжи спокойно за Хавиер Бардем и всеки ще спи с по 1 Оскар на нощното си шкафче.

Наградата на Кейт Уинслет заслужава нов параграф, понеже „Четецът“ е една от най-ядосващите продукции изобщо. Стивън Долдри досега е проявявал само добър вкус, но имайки предвид, че се говори за негов римейк на „My Fair Lady“ с Кийра Найтли, започвам да се питам колко ипотеки изплаща. Сюжетът на „Четецът“ е обещаващ сам по себе си, но самото поставяне на Ралф Файнс и Кейт Уинслет в Берлин от втората половина на 20-и век вече крещи „ние имаме претенции“. Дори и при студената пресметливост на всеки кадър, ако на мястото на Кейт Уинслет бяха взели две немскоговорящи актриси, една за Хана на млади години и една за възрастната Хана, филмът можеше да стане много по-сполучлив. Или поне да се бяха консултирали с гримьорите на „Странният случай с Бенджамин Бътън“…

Няма две мнения, че Кейт Уинслет е добра и сериозна актриса, но защо по дяволите не я отличиха за „Пътят на промените“, чиито качества се равняват с тези на „Милк“. Няма да издавам нищо от обрата в „Четецът“ по средата на филма, но мога спокойно да кажа, че персонажът на Кейт Уинслет се разпада на две и дори патетичният финал не успява да събере парчетата. Затова ми е криво, че впечатляващият списък с номинациите й за Оскар е увенчан от тази толкова повърхностно режисирана роля. Още повече, че така става поредната европейска актриса, чиито способности са небрежно прибавени към блясъка на Холивуд.

– Илюзията, че в Кодак Тиътър награждават световното авторско кино е забавна, та чак да ти се доплаче. Това, че голяма част от номинираните заглавия се представят зле в американския бокс-офис или пък са с R-рейтинг, не ги прави автоматично некомерсиални, нито пък някога ще станат култови (sorry Дейвид Финчър). Холивуд си отглежда собствена аудитория, която в продължение на един век се подмладява все повече и повече. И сега се опитва да наложи „добрия вкус“, но по един дразнещо премерен маркетингов план. Явното политизиране на Оскарите налага някакви захаросани послания – малко японска екзотика с „Okuribito“, малко environmental responsibility с „Wall-E“ и много хепиенд с „Беднякът милионер“.

ОК, с ръка на сърцето си признавам, че с удоволствие гледах и слушах последното творение на Дани Бойл, защото #1 харесвам стила му #2 харесвам Боливуд #3 си падам малко сантиментална. Цялата тази ние-сме-добри-нека-ги-спасим кампания спрямо децата-актьори обаче ми се вижда пошла и елементарна. Отсега ми е мъчно за тях, защото след Дисниленд трябва да се върнат отново в мизерията. Още повече ми е мъчно за родителите им, срещу които медиите нададоха вой, понеже предпочели вместо да пуснат хлапетата в Америка, да осребрят самолетните им билети. Едно feel-good movie успя да прехвърли вроденото чувство за вина у западните хора от кинозалата в действителността, а осемте статуетки само узакониха цялата налудничавост.

Съжалявам също, че „Фрост/Никсън“ и „В Брюж“ не получиха нито една статуетка, но на фона на наградените, може би това само доказва техните предимства. Както е тръгнало, до 20 години Сънданс и Лос Анжелис окончателно ще си разменят концепциите и нещата ще си дойдат по мястото.

Written by admin

февруари 27th, 2009 at 5:18 pm

Posted in macro

One Response to 'Why so serious?'

Subscribe to comments with RSS or TrackBack to 'Why so serious?'.

  1. Стига ве, ролята на Winslet в Revolutionary Road не беше нищо особено. А пък и двата филма бяха толкова отегчителни, бррр.
    Milk е негледаем, а наградата е смешен реверанс към гейщината.
    Хю явно много се харесва как пее, обаче беше болезнен за гледане.
    Съгласен съм за In Bruges и Frost/Nixon.

    Anton

    1 мар 09 at 14:04

Leave a Reply