cinemaXP

По принцип не смятам, че един филм (бил той чернобял или на екзотичен език) има нужда от римейк, но след като гледах старата версия на „Денят, в който Земята спря“, се убедих, че има много елементи, които могат да се осъвременят. А при липсата на добри sci-fi сценарии напоследък, едно такова начинание може дори да се обяви за художествен експеримент 🙂

Разбира се, повечето фенове на оригинала приемат идеята като кощунство срещу класиката и напук са успели да вкарат версията от 1951 година в челните 250 места на IMDB, докато премиерното заглавие получава средни оценки. Не става дума за някаква тийнейджърска игра, напротив – статистиките в момента показват, че колкото са по-възрастни зрителите, толкова по-ниско оценяват творението на Скот Дериксън. Всъщност нито оригиналът е толкова гениален, нито римейкът – толкова бездарен. А онези журналисти, които твърдят, че римейкът копира едно към едно оригинала, очевидно са проспали първата версия и все още не са гледали втората.

Когато през 1951 година по екраните излиза „Денят, в който Земята спря“, реакциите на американската публика съвсем не са толкова възторжени. Темите за Студената война и контрола върху атомната енергия са особено актуални, но по същото време в САЩ се вихри маккартизмът, под чийто прицел попада и актьорът Сам Джафе, в ролята на професор Бернхард. Режисьорът Робърт Уайз е един от отличниците в Холивуд, работил изключително успешно в различни жанрове, но първоначално филмът получава добри отзиви предимно в Европа, а много по-късно се превръща в класика. Когато го гледаме днес, доста моменти изглеждат наивни. Не е въпросът в липсата на компютърни ефекти или в монохромната визия – самите персонажи са някак програмни и безлични. Сцените с Горт и пищящата Хелън носят усещането за евтин pulp fiction фетиш. Да не говорим за основното логическо противоречие в посланието на Клаату: ако човечеството не загърби войната, ще бъде изтребено от по-висшите извънземни цивилизации, които много отдавна са отхвърлили насилието като решение (?!) Филмът има много достойнства (стремеж към автентичност, интересна работа с осветлението + британската школа в играта на Майкъл Рени), но в сравнение с психеделичната красота на „Одисеята“ е просто демоде.

И така, в наши дни е достатъчно да имаш някой и друг сносен проект в CV-то си в комбинация с всеотдаен агент, за да попаднеш в полезрението на големите студия. За щастие, Скот Дериксън има повече опит като драматург отколкото като режисьор и наистина се е захванал сериозно да попълни сюжетните дупки във версията от 1951 година. Този път действието е пренесено в Ню Йорк, защото CGI разрухата във Вашингтон няма да е толкова забавна. Персонажите са много по-комплексни, реакциите им са напълно реалистични, има изобилие от конфликти и съспенс. Личи си, че сценарият е бил прегледан и от научни специалисти, за да може финалният вариант да се доближи до марката „Майкъл Крайтън“.

Що се отнася до актьорите, изборът също е бил удачен. Всички лица изглеждат някак ненатрапчиво, като каст за телевизионен сериал. Киану Рийвс все още не може да излезе от шаблона на „Матрицата“, но това прави неговия Клаату по-чуждоземен. Дженифър Конъли никога не ми е била любимка, но явно с възрастта чертите й са се омекотили, а и в случая брюнетската й опърничавост пасва на ролята. Кати Бейтс играе с обичайната лекота. Голямата звезда на филма обаче е Джейдън Смит – не защото показва някакви необичайни постижения, а защото само на десет години вече е част от семейната машина за пари. След като в „Преследване на щастието“ се оказа, че стои добре на екран, сега баща му бърза да го подготви за наследственото екшън амплоа. Както стана ясно съвсем наскоро, Джейдън ще изпълнява главната роля в римейка на „The Karate Kid“. И затова подозирам, че идеята Смит младши да играе доведен син на Дженифър Конъли в „Денят, в който Земята спря“ е хрумнала първо на продуцентите, а после някак се е вписала в сценария.

Поуката от новата версия е поднесена внимателно, без излишни проповеди, за сметка на product placement-а, който на моменти идва в повече. Финалът е приятно отворен. Ако познавате версията от 1951 година – перспективата ще бъде оптимистична. Ако сте на вълна Апокалипсис – има доста материал за мрачни фантазии. Като цяло версията на Скот Дериксън е една съвсем приемлива научна фантастика, каквито напоследък за съжаление липсват. Като се замисля, последният sci-fi филм по оригинален сценарий, който ме впечатли, беше “Проектът Съншайн”.