cinemaXP

По някаква неясна логика, известна единствено на местните разпространители, „Knowing“ излиза на голям екран у нас три месеца след официалната премиера и само две седмици преди DVD премиерата в САЩ. Вероятно са решили, че се вмества в категорията летен блокбъстър и че ще позапълни паузата между Т4 и „Public Enemies“. За щастие, Алекс Прояс не би си измил ръцете с някакво клиширано save the world & save the box office movie, така че „Пророчеството“ или „Знамението“ (както се опитват да го преведат на български) е неочаквано добра комбинация между между sci-fi, mystery, трилър и CGI апокалипсис. Е, за моите лични разбирания имаше и някои хорър моменти, но какво да направим, като по принцип не гледам страшни филми 🙂

На пръв поглед, сюжетът обещава цял куп cheesiness – Джон Кеслър (Никълъс Кейдж) е депресивен астрофизик, който преподава в MIT и отлежда сам своя затворен син Кейлъб, като и двамата страдат по скорошната внезапна смърт на майката. В училището на момчето се провежда церемония, при която изваждат капсула на времето, заровена преди 50 години, и всяко дете взима по едно писмо от нея. Докато съучениците му се радват на рисунки на космически кораби, Кейлъб логично попада на мистериозен лист, изписан с цифри. И съвсем скоро баща му разбира какво означават те.

Още след първите 15 минути обаче става ясно защо филмът е с относително нисък рейтинг в imdb – защото отказва да се подчини на съвременните стандарти за сносна студийна инвестиция и следва собствена логика. Която очевидно не се харесва на американските хлапета, въпреки че продуцентите очевидно са се постарали за PG-13 рейтинга. Алекс Прояс е наблегнал на атмосферата на Края, което по някакъв начин ми напомни за един мой много любим филм – „It’s All About Love“. Така че, ако очаквате уроци по нумерология, лекции по астрофизика, данбрауновско блудстване с Библията, светкавични контрапланове за спасение от НАСА или дори Никълъс Кейдж в типичното му екшън амплоа – сбъркали сте вратата. Аз самата оцених и факта, че всяка възможност за психологизиране е внимателно отстранена. Мотивацията на всички е перфектно защитена, но зрителите постоянно си задават въпроса какво биха направили, ако бяха поставени на мястото на персонажите и отговорите не са лесни.

Ритъмът на филма е спокоен, като разчита повече на съспенса. Алекс Прояс ни кара да се вгледаме внимателно в предметите в дома на професор Кеслър, а ние, вероятно тотално повредени от „Lost“, започваме да ги колекционираме и подреждаме мислено, очаквайки скорошната им поява в някоя ключова сцена. Само че „Knowing“ е от тези филми, в които когато покажат как някой зарежда револвер, това не означава непременно, че после ще стреля с него. Нито пък че едно слухово апаратче е признак за глухота. Това е един от големите плюсове за филма – че си играе с нашите предразсъдъци и очаквания, наслоени от поглъщането на един и същи junk food. Също така, ако човек се разрови онлайн, може да открие много интересни обяснения за това защо персонажът на Чандлър Кентърбъри е наречен именно Caleb. Но това е по желание, нещо като извънучилищно занятие на тема конотации.

Актьорската игра е приятно ненатрапчива, явно режисьорът е предпочел дискретни и по-скоро неизвестни лица. Роуз Бърн и Надя Таунсенд внасят голяма доза австралийска непринуденост, а звездата на филма, Никълъс Кейдж, най-малкото е имал възможност да се откъсне от обичайните глупости, с които се занимава в последните няколко години. ОК, изпълнението му е много далеч от онова, което сме видели в „Leaving Las Vegas“ или „Matchstick Men“. Също така реакциите му в някои от най-напрегнатите моменти на „Knowing“ сякаш казват „млък, аз съм екшън звезда и знам какво правя“, но нали персонажът му е асоциален астрофизик… нека да го оправдаем с това. Може и пък да не е искал да повтаря същата лузърска роля като в „The Weather Man“, въпреки че точно с нея буди искрени симпатии.

Аудиовизуалната концепция на „Knowing“ обаче доставя истинско удоволствие, особено ако се консумира в кинозала. Сочните специални ефекти са достатъчно детайлни, без да стигат до отблъскващи подробности. Тъй като всички катастрофи се случват яко изневиделица, впечатлението е брутално и много реалистично. Музиката на Марко Белтрами е плътна и сериозна, с което няма как да не направи впечатление. Само прословутата Седма симфония на Бетовен е вече поизтъркана, но няма как – щом ще ни показват Тайм Скуеър и Емпайър Стейт Билдинг в пламъци. Започвам да си мисля, че техните модели ги произвеждат на ишлеме и когато се наложи да се заснеме някаква глобална катастрофа, най-евтино излизат кадрите с тях. Финалната сцена също аха да развали общото впечатление от филма, тъй като не оставя нищо на фантазията, но нека не забравяме, че въпреки мнозинството от австралийци и новозеландци в екипа, „Knowing“ си остава американски филм. И въпреки това се справя добре.

Започвам 2009-а с един истински критичен текст 🙂 Едно от първите заглавия, които гледах от началото на годината, беше „Appaloosa“. По принцип, обичам уестърни и харесвам голяма част от актьорите в този филм, но усещането накрая беше за нещо половинчато. Зачудих се каква е причината и си потърсих дебюта на Ед Харис като режисьор: „Pollock“. След него тихото ми недоумение премина във възмущение. Вероятно всички актьори тайно мечтаят да застанат зад камера, както и повечето режисьори се изкушават да попаднат в кадър уж за кадем. Но едно е да режисираш, след като десетилетия си играл в театъра и киното, съвсем друго е също така и да пишеш сценарий, да продуцираш + да изпълняваш главната роля в собствения си проект. Ако Ед Харис не разбира защо това не бива да се прави, нека погледа малко българско кино. А ако все пак се смята за Сам Шепърд – е, не е!

Може би от всички изброени дейности, в „Appaloosa“ най-много куца драматургията. Сценарият e адаптация по едноименния роман на Робърт Паркър от 2005-а година. Този писател е добил голяма популярност като автор на криминална литература. Уестърн-експериментът му също се превръща в бестселър, още повече съдържа някаква криминална интрига. Освен това има много намеци за паралел между престъпността в Дивия Запад и днес, а пък американците мрат за такива „скрити“ послания. Ед Харис решава, че тази дълбочина ще бъде подходяща за неговата интелектуална изява и се обръща към Робърт Нот – друг актьор, който според IMDB няма никакъв опит като сценарист и продуцент, но за сметка на това двамата вече са играли братя в „Pollock“. Крайният резултат е на ниво TV. Върджил Коул и Еверет Хитч обикалят мълчаливо пустошта, налагат закона със сила и изведнъж попадат в прашно градче, където започват да се държат нелогично. На всичко отгоре се появява чаровна вдовица с объркани чувства, а двамата подхващат дебати за сложната й женска емоционалност, все едно от години са абонирани за „Коспомолитън“. Предполага се, че Виго Мортенсън ще бъде нещо като задкадров разказвач, но той замлъква след встъпителните реплики и започва на свой ред да се учудва на нещата, които върши Ед Харис. Уж има резки обрати, но някак се налага мотивацията на всеки персонаж да се коментира, а от това характерите стават ужасно плоски.

В последните няколко години уестърните се завърнаха и има доста добри примери за това как хем да се използва класиката, хем да се добави нещо ново. Например „The Assassination of Jesse James by the Coward Robert Ford“, „The Three Burials of Melquiades Estrada“, „The Proposition“, „Blueberry“, „Seraphim Falls“, „3:10 to Yuma“. Как е възможно да се обогати един толкова експлоатиран жанр като уестърна? След като напрегнатата фабула отпадне като възможност, остават добрите актьори и качествената операторска работа. Ако трябва да съм честна, лицата на Ед Харис и Ланс Хенриксън определено са с подходящото излъчване. Виго Мортенсън обаче има невероятно сладникав вид, колкото и да се старае да е обратното. В много интервюта по повод „Appaloosa“ разказва как търсил оригинални изображения на стрелци от едно време, за да проучи техната стойката и облеклото им. Това е похвално, но е прекалил с мъчителните въздишки и косите мачо погледи до такава степен, че много хора коментират по форумите как постоянно са имали усещането за някакъв втори план в а ла „Brokeback Mountain“. Ролята на Али Френч пък е била предвидена за Даян Лейн, която със сигурност би добавила нюанс на изтънченост (така може би бихме разбрали защо закоравялото ергенско сърце на Върджил Коул е било спечелено от факта, че една жена се къпе всяка вечер). Рене Зелуегър има доста по-автентичен вид за конкретния период, но успява да придаде леко комичен отенък и на най-сериозната сцена. За поредното превъплъщение на Джеръми Айрънс като изискан гадняр изобщно няма какво да се коментира.

Както винаги операторът Дийн Семлър си е изпълнил задачата безупречно. Все пак има някои гледни точки и ракурси, които ми се сториха доста насилени, но за това по-скоро трябва да се държи отговорен режисьора (хаха). Напоследък като че ли има тенденция камерата да се позиционира на някакво изненадващо място, независимо дали това би добавило определен смисъл към сцената или не. В екшъни или sci-fi филми такива решения не правят натрапчиво впечатление, дори работят много за динамиката. Но когато действието се развива в нищото и уж напрежението трябва да се трупа на малки дози, се очакват дълги статични кадри с широкоъгълен обектив и с дребни цветови акценти. Вместо това – някакъв saturated материал, който иска да мине за film-noir…

Нямам нищо против доброто кино забавление, стига да няма напъни за нещо повече. В случая мисля, че художествената претенция понакъртва, също както и в „Pollock“. Поне първият режисьорски опит на Ед Харис е струвал само 6 милиона долара, а при този мизата се е вдигнала на 20. И тъй като току що гледах „Millions“, няма как да не се запитам – за колко ли кладенеца в Африка биха стигнали тези пари…

По принцип не смятам, че един филм (бил той чернобял или на екзотичен език) има нужда от римейк, но след като гледах старата версия на „Денят, в който Земята спря“, се убедих, че има много елементи, които могат да се осъвременят. А при липсата на добри sci-fi сценарии напоследък, едно такова начинание може дори да се обяви за художествен експеримент 🙂

Разбира се, повечето фенове на оригинала приемат идеята като кощунство срещу класиката и напук са успели да вкарат версията от 1951 година в челните 250 места на IMDB, докато премиерното заглавие получава средни оценки. Не става дума за някаква тийнейджърска игра, напротив – статистиките в момента показват, че колкото са по-възрастни зрителите, толкова по-ниско оценяват творението на Скот Дериксън. Всъщност нито оригиналът е толкова гениален, нито римейкът – толкова бездарен. А онези журналисти, които твърдят, че римейкът копира едно към едно оригинала, очевидно са проспали първата версия и все още не са гледали втората.

Когато през 1951 година по екраните излиза „Денят, в който Земята спря“, реакциите на американската публика съвсем не са толкова възторжени. Темите за Студената война и контрола върху атомната енергия са особено актуални, но по същото време в САЩ се вихри маккартизмът, под чийто прицел попада и актьорът Сам Джафе, в ролята на професор Бернхард. Режисьорът Робърт Уайз е един от отличниците в Холивуд, работил изключително успешно в различни жанрове, но първоначално филмът получава добри отзиви предимно в Европа, а много по-късно се превръща в класика. Когато го гледаме днес, доста моменти изглеждат наивни. Не е въпросът в липсата на компютърни ефекти или в монохромната визия – самите персонажи са някак програмни и безлични. Сцените с Горт и пищящата Хелън носят усещането за евтин pulp fiction фетиш. Да не говорим за основното логическо противоречие в посланието на Клаату: ако човечеството не загърби войната, ще бъде изтребено от по-висшите извънземни цивилизации, които много отдавна са отхвърлили насилието като решение (?!) Филмът има много достойнства (стремеж към автентичност, интересна работа с осветлението + британската школа в играта на Майкъл Рени), но в сравнение с психеделичната красота на „Одисеята“ е просто демоде.

И така, в наши дни е достатъчно да имаш някой и друг сносен проект в CV-то си в комбинация с всеотдаен агент, за да попаднеш в полезрението на големите студия. За щастие, Скот Дериксън има повече опит като драматург отколкото като режисьор и наистина се е захванал сериозно да попълни сюжетните дупки във версията от 1951 година. Този път действието е пренесено в Ню Йорк, защото CGI разрухата във Вашингтон няма да е толкова забавна. Персонажите са много по-комплексни, реакциите им са напълно реалистични, има изобилие от конфликти и съспенс. Личи си, че сценарият е бил прегледан и от научни специалисти, за да може финалният вариант да се доближи до марката „Майкъл Крайтън“.

Що се отнася до актьорите, изборът също е бил удачен. Всички лица изглеждат някак ненатрапчиво, като каст за телевизионен сериал. Киану Рийвс все още не може да излезе от шаблона на „Матрицата“, но това прави неговия Клаату по-чуждоземен. Дженифър Конъли никога не ми е била любимка, но явно с възрастта чертите й са се омекотили, а и в случая брюнетската й опърничавост пасва на ролята. Кати Бейтс играе с обичайната лекота. Голямата звезда на филма обаче е Джейдън Смит – не защото показва някакви необичайни постижения, а защото само на десет години вече е част от семейната машина за пари. След като в „Преследване на щастието“ се оказа, че стои добре на екран, сега баща му бърза да го подготви за наследственото екшън амплоа. Както стана ясно съвсем наскоро, Джейдън ще изпълнява главната роля в римейка на „The Karate Kid“. И затова подозирам, че идеята Смит младши да играе доведен син на Дженифър Конъли в „Денят, в който Земята спря“ е хрумнала първо на продуцентите, а после някак се е вписала в сценария.

Поуката от новата версия е поднесена внимателно, без излишни проповеди, за сметка на product placement-а, който на моменти идва в повече. Финалът е приятно отворен. Ако познавате версията от 1951 година – перспективата ще бъде оптимистична. Ако сте на вълна Апокалипсис – има доста материал за мрачни фантазии. Като цяло версията на Скот Дериксън е една съвсем приемлива научна фантастика, каквито напоследък за съжаление липсват. Като се замисля, последният sci-fi филм по оригинален сценарий, който ме впечатли, беше “Проектът Съншайн”.

Добрата новина е, че американското независимо кино си пробива път в залите на нашите синеплекси, сред “Флиртология” и “Убийствен пъзел 5”. Тази седмица са премиерните прожекции на “Хенри Пул е тук” и ако искате да си починете от CGI лудницата, която обикновено преобладава в българските салони, това заглавие е правилният избор. Вече от месец филмът е в торентите с перфектно качество, но си струва да се види на голям екран заради сюрреалистичната визия и емоционалния саундтрак.
На пръв поглед сценарият е банален: някой, който разбира, че му остава съвсем малко време да живее, преосмисля себе си и променя уж логичния ход на събитията. При описанието в различни сайтове масово се тиражира неточността в IMDB, която вероятно е останала от стара версия на проекта – няма да видите Хенри Пул да напуска нито семеен бизнес, нито властна майка или пък страдаща годеница. Явно тези сюжетни линии са отпаднали при монтажа, което е голям плюс, защото така историята провокира въображението още повече. Неслучайно филмът направи впечатление на тазгодишното издание на Сънданс. Режисьорът Марк Пелингтън е известен с трилърите си “Паника на Арлингтън роуд” и “Послания от мрака”, както и с работата си върху различни музикални клипове. Това предполага една леко иронична гледна точка към религиозното клише за внезапно появилия се чудодеен образ на Христос. Заобиколени са и каноните на романтичната драма – диалозите звучат свежо и реалистично.
За непринуденото усещане спомага и интересният подбор на актьорите в главните роли. Обикновено сме свикнали да виждаме Люк Уилсън в компанията на по-големия му брат Оуен и останалите идиоти от Frat Pack (Бен Стилър, Винс Вон, Уил Ферел, Джак Блек, Стив Каръл). Тук обаче той е порядъчно подпухнал и брадясал, а безизразното му изражение е ту смешно, ту тъжно. Лицето на Рада Митчъл пък носи атмосферата на всички некомерсиални и дори експериментални филми, в които е участвала. Адриана Бараза се превъплъщава в досадната набожна съседка – ако се чудите откъде ви е толкова позната, Алехандро Гонзалес Иняриту я превърна в международна звезда.
Дефолтният оптимистичен финал не трябва да заблуждава никого със своята еднозначност – спорът за това дали Хенри Пул е повярвал или не продължава да се води.