cinemaXP

Открих „Moon“ още когато преди няколко месеца подготвях ежемесечната селекция в списание „Едно“ за световни премиери. Реших, че предвид инди излъчването на този филм, ще се наложи да почакаме доста, докато го видим. След като обаче в рамките на една седмица изпуснах „Ранно пиле“, Световния ден на анимацията & филмовата програма на DA феста и бях на път да се депресирам, съдбата (под формата на някое хлапе вероятно) ми поднесе страхотен подарък – неголяма версия с перфектно качество.

Тази година вече преживях две големи sci-fi разочарования, „Star Trek“ и „District 9“, та подходих без никакви очаквания, нищо че режисьорът е син на Дейвид Бауи. Признавам, че съм много претенциозна, когато става дума за научна фантастика, но най-накрая намерих заглавие, което да попълни дупката след „Проектът Съншайн“ и содербъргския „Соларис“. Трудно може да се пише за „Moon“, без да се издаде нещо от сюжета, но цялото one-man show, което Сам Рокуел сътворява, си струва всяка минута.

Браво на Дънкан Джоунс / Зоуи Бауи, че е подходил скромно към дебютния си проект и е предпочел да изпипа детайлите, макар и с нисък бюджет. Личи си рекламисткия му background, понеже кадрите са семпли, но всеки елемент има свое значение, използваните имена – също. Иронично е загатната и темата за корпоративната безскрупулност, както и манията по „зеленото“.

Герти умишлено напомня за HAL 9000 от „2001: Космическа одисея“, а мърлявата лунна станция е tribute към „Alien“ и „THX 1138“. Тези заемки обаче в никакъв случай не оставят усещането за копиране, напротив – от една страна авторите на „Moon“ са изразили уважението си към sci-fi класиката, така че на всеки фен да му стане драго, от друга страна играят много тънко с очакванията на зрителите, изградени от тези филми. Гледайки как механичната ръка на Герти се протяга към гърба на Сам Рокуел, веднага в главата ни изплуват всевъзможни страхотии, но R-рейтингът е подвеждащ. Съспенсът е изцяло в нашата фантазия и се поражда от чувството за неизвестност, тъй като обичайните драматургични клишета са тотално игнорирани.

Специално впечатление ми направиха музиката и визията, така че проверих кой е работил по тях. Клинт Мансел е известен като автор на музиката към всички филми на Дарън Аронофски досега (както и на разни боксофисни тъпни). Със сценографията на „Moon“ са се занимавали Хидеки Аричи и Джош Фифарек. Поради японското си звучене и моите предразсъдъци, първото име ми се стори по-интересно, но ако се вярва на imdb, освен като production designer на късометражния предшественик на „Moon“ – „Whistle“, единственият друг sci-fi проект на Хидеки Аричи е „Междузвездни войни: Епизод 3“. Джош Фифарек се оказа истинска находка, като се има предвид, че е бил в екипа на „Мълхоланд Драйв“, „Машинистът“, „Контрол“ и „The Fall“ (преведен в предстоящата Киномания като „Падането“) – все респектиращи с визията си продукции.

Най-хубавото на „Moon“ е, че дори след като човек навърже събитията след финалните надписи, после може да се наслаждава на филма отново и отново. Лично за мен е огромно удоволствие да откривам не само заложените от режисьора подсказки, но и специално разработените логотипни знаци из станцията на Лунар Системс или по екипировката на Сам. Очевидно, не съм сама – за това как Дънкан Джоунс е бил привикан в НАСА на предварителна прожекция и какво се е случило там, може да погледнете интервюто му на английски тук. Да се готви „The Wild Blue Yonder“!