cinemaXP

От няколко дни се опитвам да напиша първото изречение към този доста дълъг текст, но всички падат жертва на недоверието ми към сантименталния стил на някой, който системно е недоспивал, препивал и е преживял едни от най-хубавите 12 дена в живота си. Преди да замина за Ротердам, имах намерение да поствам всеки ден, с малко снимки, коментари за филмите, които съм гледала, инфо за текущата програма на тренинга и тн… Няма какво да кажа за свое оправдание, освен че още в началото подходих егоистично и предпочетох да се насладя на събитията максимално 🙂

Още с пристигането ми в De Doelen, основната сграда, останах изумена. Обикновено представят IFFR като малък и независим фестивал с неформална атмосфера. Всъщност, това събитие съществува благодарение на колективните усилия на 700 доброволци и всички се стараят все едно получават много пари за това. За нас е трудно да си представим колко много хора напускат работните си места за поне две седмици и се трудят по 12-15 часа, като единствената компенсация са безплатните билети, достъпа до всички партита и ваучърите за храна & пиене. Част от доброволците дори пристигат специално от други градове и държави, но всички са млади и говорят английски учудващо добре. Един подобен “бежанец” беше и нашият хост, Герт-Ян, който в зависимост от случая ни намираше покани за разни снобски събития, носеше ни сандвичи с бира или ни упътваше за кофишопове.

Първите няколко дена преминаха в перманентна паника да не пропусна някой deadline за тренинга, да не забравя нещо важно от всички джаджи, които помъкнах със себе си, или да не закъснея за прожекция в някое незнайно кино. След като обаче ми изчезна портфейла с личната карта, 50 евро кеш и Visa-та с 350 евро на нея, спря да ми пука за каквото и да било. Също така, още в началото трябваше да се примирим с факта, че няма да успеем да гледаме всичко, дори и от тези секции, които ни бяха предварително зададени за coverage. Както и да свикнем с мисълта, че няма да имаме сили за всичи партита. При мен беше малко по-лесно, понеже една от задачите ми беше да следя тренинга за млади продуценти RotterdamLab, който е част от CineMart. При първата ми среща с организаторите, деликатно ми обясниха, че не ме искат по време на срещите, за да може да се установи истинска психодраматична връзка между участниците, така че било допустимо да присъствам на уъркшоповете, но най-добре било да ходя на коктейлите. Така и направих, отидох да чуя само Ланс Уилър, за когото писах в дипломната си работа. Вероятно съм прекалено подробно запозната с работата му, затова се изненадах защо повечето продуценти реагират все едно за първи път чуват за mixed media, социални мрежи и horror 2.0. На финалния купон на CineMart обаче тези хора най-накрая живнаха и се разтанцуваха (нещо, което изглежда като същинско чудо, след като човек е бил на претенциозно industry парти на Variety).

Колкото до самия тренинг, най-ценното беше това, че ние шестимата щастливци (Камила, Паула, Брандън, Гаетано, Фил et moi) прекарахме почти цялото си свободно време заедно, говорейки за кино. Самият факт, че бяхме събрани от четири различни континента, а комуникирахме все едно винаги сме се познавали, беше невероятно. Освен това, не съм предполагала, че някога ще срещна хора, които да са гледали същите филми като мен. Това, което също няма да забравя, беше уъркшопа с Хауърд Файнщайн – един типичен “бранд” в американската филмова критика. Този човек се отнесе напълно сериозно към това, че трябва да ни научи на нещо полезно и освен това сподели някои много лични неща, които в първия момент ни шокираха. Преди не съм се замисляла, че ежедневието на филмовите критици минава в почти постоянна изолация, че много от хората в тази професия нямат семейство, както и че животът по фестивалите е нездравословен (в последното се убедих лично). Другите ни задачи бяха свързани с писане за холандската и английската версия на фестивалния вестник, Daily Tiger. Журналистите, които се грижат за това да пълнят всеки ден 16 страници, се оказаха абсолютни машини, но ни дадоха някои ценни указания.

Общият брой на филмите беше почти 300, така че единствената утеха беше видео-библиотеката, където почти всички заглавия можеха да се намерят дигитализирани или на DVD. Въпреки приветливите Макове и хубавите спомени от интернет клубовете, аз гледах само 4 филма там, защото реших, че все пак на фестивал е по-добре да се ходи на прожекции, и то по възможност публични. Може би затова така и не успях да надхвърля повече от 4 пълнометражни заглавия на ден, като средният ми score е по-скоро 3. На първата среща с журито на ФИПРЕССИ осъзнахме, че 14-те заглавия от състезателната програма са с много висок приоритет, понеже ще трябва да ги обсъждаме подробно и да участваме в решението за наградата. Koлкото и странно да звучи, тези филми са традиционно слаби. Публична тайна е, че номинациите за VPRO промотират един фонд, наречен на името на основателя на фестивала – Хюберт Болс. Много често дебютни проекти от разни екзотични държави печелят субсидия, а на следващата година организаторите се чувстват длъжни да покажат крайния резултат. Да не говорим, че селекторите предпочитат да включат максимално много премиери и това често е за сметка на качеството. Така че това е част от политиката на Западна Европа – да влага пари в кино, което реално не е с високо качество, само и само за да се поддържа “културното разнообразие”. За справка -> единственият известен режисьор с Тигър за дебютен филм е Кристофър Нолън.

Моите лични фаворити от състезателната програма бяха „À l’ouest de Pluton“, „The Dark Harbour“ и „Dogging: A Love Story“. Два от филмите, които спечелиха Тигър, „Breathless“ и „Wrong Rosary“, също ми направиха впечатление и дори гласувах за тях в нашето жури, но нещо им липсваше. Всички 14 предложения имаха своите слаби места, затова журито на ФИПРЕССИ, въпреки нашата съпротива, избра най-ужасния и негледаем филм: „Blind Pig Who Wants to Fly“. Може да се каже, че цяла седмица, на всички срещи, обсъждахме предимно това заглавие, като накрая се разигра нещо подобно на финала на „12“. Все пак, работата ни с ФИПРЕССИ ще си остане нещо незабравимо и много специално за всички от нашия тренинг. Сигурно защото трима от общо петима души в това жури се оказаха почти наши връстници, а председателят рулираше – KTY, Leo!

От другите програми най-много ме впечатли младото турско кино, за което тепърва ще пиша надълго и нашироко. Исках да наблегна също на селекцията от Япония, Русия и Латинска Америка, но успях да хвана само по 2-3 заглавия от тези категории. Благодарение на Брандън се престраших да вляза в изложбата на Haunted House, като благоразумно пропуснах стаята с духа. За open air прожекциите на Ги Мадин и Карлос Рейгадас бях много ентусиазирана, обаче да се гледа кино на открито в Ротердам през зимата и то вечер, е мазохизъм, така че само мятах по един поглед към екраните, докато притичвах от прожекция към парти или обратно.

Последната вечер се утешавахме с мисълта, че догодина ще ни поканят отново, но всички знаем, че няма да е същото. След една година ще сме вече стари кучета, с които следващите участници в тренинга ще драпат да се запознаят. Също така, няма да сме длъжни да гледаме официалната програма и вместо това ще си пласираме купоните за пиене още в първите три дена. Повече никога няма да сме толкова наивни, притеснени и срамежливи, когато попаднем на международен филмов фестивал. Може би все пак това е била целта, м?