Преди да си закача банката със седатив и да се потопя дълбоко в полското кино, реших да жертвам петък вечер за предпремиерата на “Inception” в най-новото кино Арена. Вече два дни се чудя как точно да опиша този филм, защото той изпълнява абсолютно коректно всички зрителски очаквания (или поне моите). Само двама души напуснаха залата възмутени, а пък коментари от селско-тарикатски тип не чух, което е голям бонус за подобна прожекция.

Основното затруднение при Кристофър Нолан е, че неговите проекти често излизат на голям екран през лятото, но трудно се съпоставят с онова, което бълва комерсиалният боксофис. ОК, филмите за Батман са част от някакъв франчайз, “The Prestige” излезе почти едновременно с “The Illusionist”, а “Following” напомня за пълнометражния дебют на Дарън Аронофски, “Pi”. Разбира се, когато пишат за “Inception”, най-често се споменава “Матрицата”, но сюжетът му минава елегантно покрай сайбърпънк тематиката, липсва и философската назидателност на братя Уашовски. Едно от най-големите предимства на Кристофър Нолан като автор, е фактът, че всеки негов продукт е напълно кохерентен - било защото детството му е щастлива компилация между американската и европейската култура, било защото често копродуцира сценариите си съвместно със съпругата си и очевидно не е склонен на компромиси. Мисля си, че това е причината всяко заглавие от филмографията му от “Memento” насам да предизвиква невъобразим hype, дори и сред хора, чиито критерии за качествено кино са шокиращи.

Фабулата на “Inception” е колкото класическа, толкова и оригинална, а пък на мен лично ми се искаше в нея да присъстват още по-малко разяснения и повторения за онези, които са изтърчали до тоалетната. Диалогът на моменти е мелодраматичен, но да кажем, че всичко свързано с човешката психология би могло да се характеризира по този начин. Метафорите за навлизането в подсъзнанието като спускане с ретро асансьор или тайните като сейф също ми се сториха леко клиширани, обаче тези 200 милиона долара все пак трябва да бъдат върнати, че у удвоени, нали така? Париж, Япония и Африка като необходимата доза екзотика в случая не дразнят, а най-привлекателното във визията беше, че употребата на визуални ефекти беше добре маскирана. Кристофър Нолан е известен с това, че не харесва CGI, така че някои сцени имат съвсем реалистично излъчване и вместо зелен екран вероятно са използвани добрите стари киномашинарии.

Изборът на актьорите доказва, че продуцентите са искали да играят на сигурно, но ми допаднаха леките съндански нюанси с кастинга на Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит и Лукас Хаас. Най-емблематичните ирландски актьори в момента, Пийт Постълтуейт и Силиън Мърфи, доказали многократно афинитета си към независимото кино, са логично орисани да играят съответно баща и син. Том Харди е хубав и кадърен момък, но някак не биваше да се показва чисто гол в “Бронсън”. Кен Уатанабе го гледам винаги с удоволствие, дори и състарен с помощта на многочасов грим. Марион Котияр изглежда учудващо естествена, а употребата на “Non, Je Ne Regrette Rien” като kick е почти намигване към досадата от филма, който я направи толкова популярна - “La vie en rose”. Що се отнася до Леонардо ди Каприо, колкото и да не ми се иска да го призная, с течение на годините играта му става все по-органична и плътна, а излъчването му - все по-мъжко. Майкъл Кейн е ясен, той е личният талисман на Кристофър Нолан и класата му струи не само от екрана, но и от всяка пресконференция.

Визията, монтажът, музиката - всички съставки са внимателно премерени и миксирани, така че да доставят удоволствие в една адекватно оборудвана кинозала. Може би точно заради това, поне на мен ми се стори, че от “Inception” се носи някаква емоционална студенина. Сигурно проблемът е в трескавото ми предфестивално състояние или просто съм отвикнала да ходя в петък вечер на кино. Не ме разбирайте погрешно - филмът ми хареса страшно много, но все се питам какво се е случило с онези сцени от трейлъра, в които Елън Пейдж пищи “Wake me up”…

След като ни отне един месец, за да установим, че Световното първенство по футбол е предварително записано, за да рекламира аквариума в Оберхаузен, време е да се завърнем към реалността. По кината няма нищо интересно, британските сериали имат свойството да приключват много бързо, а пък още не мога да се насиля да изгледам внимателно селекционирания best of Жан-Люк Годар, когото се надявам да срещна на живо след десетина дни.

От пролетта насам Булдок и Склада+ организират ъндърграундни безплатни прожекции на тема документално кино. Така наскоро попаднах на “Married at the Mall” на Мелъди Гилбърт - един филм, който ме настрои позитивно и ме държа усмихната дни наред. Имах удоволствието да го гледам съвсем сама, тъй като нямаше други зрители. Тоест пуснаха диска специално за мен, връчиха ми чифт слушалки и ме оставиха да се смея тихичко, докато около мен кипеше подготовка за изложба.

Склада се намира на “Георги Бенковски” 11, мястото е сюрреалистично, с потенциал и всъщност доста приятно, особено ако е пусто

Снимка: Михаил Новаков

Разполагате с още една седмица да видите изложбата The Perfect Human. 5 X Obstructed, част от тазгодишното издание на Sofia Design Week. “Петте препятствия” е любимият ми филм на Ларс фон Триер, тъй като в него нивата на садистична мелодрама са най-ниски. Освен това, е самоиронично завръщане към идеалите на Догма ‘95 или по-точно - опит за насилственото им прилагане.

Затова, въпреки че в изложбата става дума за изработка на плакати и прилагането на препятствията като педагогически метод, отидох с голям интерес да я разгледам. За всички, които не са посветени във визията на “Перфектният човек”, на една от стените в залата се прожектира оригиналния документален проект на Йорген Лет. В околното пространство кураторката Дима Стефанова е подредила примери от няколкоседмичния експеримент на един преподавател със студенти в амстердамската академия за изкуство и дизайн. Крайният продукт от този експеримент може да не изглежда съвършен от техническа гледна точка, но пък изобилства от идеи и интерпретации. Много е вдъхновяващо да видиш как разсъждават млади хора, израстнали и живеещи в съвсем друга среда и буквално да проследиш как едно изображение може да се концептуализира до неузнаваемост.

В тази връзка и по повод коментарите за продължението на “Оркестър без име” си мислех, че тук сме прекалено чувствителни на тема преправяне. Някак се подразбира, че всяко филмово дело е свършено по най-добрия начин и опитите за заиграване или вариация са направо обидни. Вероятно затова в българското кино има само един римейк. И изобщо представяте ли си някой да отиде при Людмил Стайков и да му предложи определен бюджет да направи петминутна версия на “Хан Аспарух”, да кажем - с един кон, или само с жени, или всичко да е в зелена гама… Някак несериозно, нали? Може би е време някой да заснеме “Съвършеният режисьор”, а дотогава - нека да се насладим отново на първоизточника:

Наскоро попаднах на информация за Алекс Андреев, който се оказа, че работи по concept art за анимационната версия на “Кин-дза-дза!”. Рисунките му са много впечатляващи и ако сте фенове на филма като мен, сигурно направо ще се размечтаете

Докато някои ходиха по манифестации в утрото на 24 май, други подсмърчаха в синхрон с последните битове от “Lost”. Няма какво да се лъжем - финалните два епизода бяха пълна скръб откъм идеи, динамика и информативност, но все пак сложиха край на един шестгодишен период в живота на милиони хора.

Днес се връщам с носталгия към времето, когато наваксах с първия сезон за десетина дни, а после се втурнах във втория. Ужасно ми харесваше решителността, с която изпукваха персонажите, както и задълбаването в моите любими психологически теории от средата на ХХ век. Третия и четвъртия сезон ги изгледах от добро възпитание. Имаше все пак някой и друг интересен каст, но беше ясно, че сюжетът накъртва все повече към любовна драма. В петия сезон се появи малко свеж полъх от учебниците по физика, но уви, тези теории се оказаха прекалено трудно смилаеми за масовия американски зрител. В шестия сезон просто ми беше любопитно колко по-зле може да стане и финалът не ме разочарова - както на Тина Фей очевидно вече не й се занимава с “30 Rock”, така и авторите на “Lost” взеха че скупчиха цялата агитка в някакво подобие на църква и както би се изразил Дезмънд - пратиха ги там, където светлината е най-ярка.

Може би са верни слуховете, че ще има пълнометражен филм по “Lost”, в който голяма част от мистериите ще бъдат разкрити, но не знам как би се случило това, след като горките сценаристи в продължение на години са рефрешвали форумите в опит да изсмучат някой и друг оригинален обрат. Най-интересна е обаче способността на възприемащите да фабулират причинноследствени връзки и да откриват смисъл там, където очевидно те не съществуват. Сега като чета коментарите на последните два епизода, не мога да повярвам колко хора са готови да представят своята гледна точка за това какво се е случило, напълно убедени, че това усилие ги поставя няколко интелектуални нива над околните. Но по-добре да приемем, че самото създаване на “Lost” е вид психологически експеримент и да въздъхнем огорчено, че явно е успешен.

Аз самата бих искала лично да благодаря на този сериал (не се смейте), че преди 4 години в един слънчев майски предиобед ми даде идея за магистърска теза, а след това месеци наред строява блуждаещите ми мисли, така че след като защитих “10 години в Матрицата”, сега обмислям докторантско продължение. И айде най-накрая някой да направи продължително-гледаем sci-fi / fantasy сериал!

Всички, които въздишат тежко, че тази година фестивалът в Кан ще премине някак независимо от нас, могат да се утешат с две добре прикрити инициативи, за които разбрах в последния момент. От 10 до 16 май в кино Люмиер се провежда Седмица на испанското и ибероамериканското кино. От 14 до 27 май Домът на киното пък ще ни зарадва с панорама на Микеланджело Антониони.

Ако и това не върши работа, най-добре гледайте “Kick-Ass”. Освен, че ще натрупате завидни количества пост-постмодернистична мана, има голяма вероятност да се забавлявате и да погледнете по-философски на факта, че в Южна Франция показват стотина световни премиери без вас. И не забравяйте, че най-добрите заглавия от миналогодишната реколта все още са само на няколко клика разстояние. Enjoy!

Понякога ходенето по романтични задачи в Париж води до неочаквани изненади, като прожекцията на “Iron Man 2″ например. Във Франция програмата на киносалоните се сменя в сряда, така че горната снимка е от парижкото метро от вторник вечер.

Какво да кажа за филма, освен че е приемливо продължение на първата част, към която все още храня топли чувства. Понеже комиксите не са ми мания, честно казано предпочитам онези сцени, в които супергероите са без костюм. Началото на “Iron Man 2″ даваше доста надежди за такъв подход, но нали все пак трябва да се оправдае гигантския бюджет… Иначе имаше забавни моменти, внимание към детайлите и уважение към целия Marvel universe (все пак “Captain America” вече е в тенджерата).

Най-големият проблем обаче са актьорите. Да изключим факта, че Терънс Хауърд е заменен от Дон Чийдъл, сякаш няма да забележим разликата, и че нищо не се разбира от руския на Мики Рурк, въпреки че специално бил посещавал затвори в Москва, за да се подготви за ролята. Самият Робърт Дауни Младши присъства само на 23%, като че ли става дума за пародия на първата част. ОК, в момента е супер популярен, но започва да ми липсва онзи пиянсконаркомански период, в който играеше в малки артхаус филми и то така все едно дозата му зависи от това. Сам Рокуел винаги е приятен за гледане, но защо се кълне всяка зима в Сънданс, че комерсиалното кино не го интересува, не знам. Скарлет Йохансон е такова падение, че просто нямам думи - и тя милата какви и не методи ползвала, как ли не си била боядисвала косата, но няма ли най-накрая някой да се смили над нея и да й обясни, че освен за реклами на бельо и грим, за друго няма смисъл да се пъне. За всички екшън сцени с Черната Вдовица са ползвали значително по-слабичка и стегната body double. Пък у тоя martial arts гювеч, дето някой хореограф го е сътворил, би подхождал повече за комедии с Бен Стилър и Оуен Уилсън.

А, и не забравяйте да изчакате финалните надписи - след тях има кратка, но съдържателна сцена, която хинтвам тук:

В епохата на YouTube и The Auteurs кинофестивалите все повече се превръщат в специално място за поклонение. Ако се вярва на екоактивистите, интернет ни дава уникалната възможност всякакви подобни събития да се организират онлайн, така че замърсяващото влияние върху околната среда може да бъде сведено до минимум. Такъв форум дори вече беше организиран наскоро, но надали сте чули за него, освен ако не сте абонирани за специализирани мейлинг листи, занимаващи се с проблема за хиперреалността и next nature. Все пак няма какво да се лъжем – броят на фестивалите се увеличава, но интересът към тях спада, освен ако не става дума за Берлинале, Кан и Венеция. Що се отнася до филмите, представяни там обаче, те са само повод да се сберат едни звезди и да се шмръкне малко кока.

Отдавна следя goEast във Висбаден – един проект, който вече десет години представя киното на Централна и Източна Европа с приятно обективна маниакалност. Югозападна Германия е малко странна локация за такъв тип събитие, но когато начинанието стартирало през 2001-а, местните институции и жители си дали сметка, че не знят почти нищо за бъдещите си партньори в Европейски съюз. И оттогава не спират да се информират с цялата прецизност и последователност, на която е способна немската нация. Усилието да стигна до Висбаден се оказа епично – заради вулканичната пепел и моята истерия си смених самолетния билет за автобусен и преживях около 26 часа в компанията на трима тираджии, от които събрах драматургичен материал за поне пет български филма. Да, наложи се да прекарам и един стек цигари нелегално през няколко граници, понеже шофьорите на автобуса не приеха “не” за отговор.

До последно се чудех дали фестивалът няма да бъде отложен или анулиран, но в Западна Европа хората се придвижват по-бързо от нас, а все пак те са реалните потребители на goEast. Оказа се, че повечето гости ще позакъснеят, а едно от заглавията в секция Симпозиум няма да пристигне изобщо. Когато разговарям с фестивалния директор Надя Радемахер за това как един вулкан може да обърка организацията на цял международен фестивал, тя се оплаква, че дните преди откриването са били същински кошмар, понеже повечето мениджъри винаги подготвят план А, B и C, а във Висбаден се наложило да обсъждат дори R, S и T. Накрая не били дори сигурни дали нямало да се наложи да се примирят с някоя японска лента, само и само да спасят дупка в програмата.

Докато се разхождам из улиците на Висбаден, където едно от малките удоволствия е да се пресича на червено посред бял ден, мяркам гигантско вестникарско заглавие: “Гърците искат парите ни!”. Давам си сметка, че реалността в България и Румъния, а вероятно и в други екс-социалистически държави, буди тревога у западноевропейците, което логично ме навежда на мисълта как ли пък възприемат подобен “екзотичен” фестивал. Когато питам Надя какво мисли по въпроса, тя ми разказва, че съгражданите й вече са минали през подобна криза след обединението на двете части на Германия. В края на краищата Висбаден е богат град, чиято история освен всичко е неразривно свързана с Източна Европа. Основните партньори на събитието предупредили организаторите, че заради сложната финансова ситуация няма да могат да заделят повече субсидии от миналата година, затова тържествата по повод десетгодишния юбилей трябвало да бъдат зачеркнати, но все пак фестивалът е налице.

Въпреки че goEast е страшно лежерно събитие, програмата е не е за подценяване. Официалната селекция е направена много внимателно от артистичния директор на фестивала, Светлана Сикора. Конкурсът за игрално и документално кино е балансиран, така че няма силно изявени победители, а пък дори и някое заглавие да се отличава повече, това не значи, че ще получи награда. Особено добре са селектирани филмите за паралелните секции, има по нещо за всеки киноман. За мен самата беше абсолютно събитие да видя Отар Йоселиани на живо, както и да присъствам на прожекция с първите му късометражни произведения. Ако някога имате възможност да гледате “Април”, дипломната му работа, непременно го направете. Макар и леко наивни днес, експериментите на Йоселиани с ритмичния монтаж си остават в киноисторията и заради тях животът на този режисьор е минал през всякакви обрати преди 1989. Висбаденската програма с най-добрите полски анимации от Втората световна война насам също беше колкото удивителна, толкова и натъжаваща, поне за мен. За съжаление, българското кино никога не е имало склонност да поема такива художествени и идейни рискове.

Що се отнася до наградите, те обикновено са политически, така че напоследък единствено призовете на ФИПРЕССИ ми носят някакво морално удовлетворение (а още дори не съм официален член). Най-силният филм за мен, както и за симпатичното жури от трима кинокритици, беше “Как я провёл этим летом”. Филмът на Алексей Попогребский, заслужил доста добри критики на последното Берлинале, ми напомни като атмосфера за един от любимите ми нови руски хитове – “Возвращение”. Заснета в Чукотка само с двама актьори, историята е микс между “Изгубени”, “Сталкер” и “Повелителят на мухите”. Другият руски режисьор в официалната програма, Николай Хомерики, ми обра точките със “Сказка про темноту” в последната вечер. Не знам дали можете да си представите екзистенциалната самота на млада милиционерка във Владивосток, която никой не харесва – нито колегата, който постоянно я опипва, нито децата, които спасява от пропадналите им родители, нито учителката й по танци, нито грузинския бродяга, с когото се запознава случайно и който побягва панически, след като я вижда с пагони. След прожекцията се проведе обичайният разговор с публиката, в който модераторът на дискусията не спираше да пита “Ама хората в Русия нямат ли респект към униформата?”. Николай Хомерики положи известно усилие да обясни, че главният персонаж в “Сказка про темноту” всъщност е самият той, защото единственият смисъл да се правят филми, е човек да се опита да се доближи поне малко до смисъла на живота. Не знам дали някой от присъстващите германци успя да го разбере и да го вземе насериозно. Мисля, че аз успях.

От няколко седмици насам разни мои авери във Фейсбук се присъединяват към група под името “Мисия Лондон-нека да го гледаме на кино и да издигнем българското КИНО !!”, при това - съвсем не онези, които се занимават професионално с кино. Като изключим абсурдното повторение и двете удивителни в края на заглавието, тази група в момента има над 10 хиляди члена. Що се отнася до официалната фен страница на “Мисия Лондон” във Фейсбук, там са се събрали над 20 хиляди души. Е, едноименният роман на Алек Попов е с доста по-скромна посещаемост, но след като медиите разпространиха преди дни снимки на Алън Форд и полуголата Андреа на червения килим пред Арена, всички са се настървили да видят филма.

И така, реших да жертвам в името на българското кино не само себе си, но и брат си, който след премиерата на “Обърната елха” вече не се плаши от нищо. Неделя следобед и 17 часа в Cineplex е убийствен избор за прожекция, но наистина ми беше интересно как ще реагират хората около мен, защото те моите страхове и подозрения са ясни откакто изобщо се заговори за снимането на този проект. Първо, не помня някога да съм чакала в такава тълпа за български филм извън рамките на някакъв фестивал. Прожекциите преди и след нашата също бяха фрашкани, а цената на билета беше 9 левa, което се оказа някаква нова (поне за мен) маркетингова практика за уикенда. Второ, имаше хора на всякакви възрасти, облечени по коренно различен начин, което значи, че зрителите не са обичайните молски същества, които се опитват да убият още два часа от живота си.

Местата ни се оказаха до едно четиричленно семейство, съставено от сравнително млади родители и две деца - точно до мен седеше момченце в първи-втори клас, а до него момиченце, което не беше на повече от пет години, така че леко се отегчаваше от безкрайните надписи. След като “Мисия Лондон” започна, си дадох сметка, че филмът е точно за тях - за онази телевизионна аудитория, която по принцип прекарва вечерите с “Шоуто на Слави” или “Комиците”, а посещението на някое от тези предавания на живо или техен концерт е същинско събитие. Нека не звучи снобски - Димитър Митовски и СИА стоят зад огромен процент от телевизионната продукция и рекламите в България. Може да се каже, че пълнометражният дебют на Митовски е точно това - една малко по-продължителна и сравнително забавна реклама.

Признавам си, че картинката и звука са много качествени, възприемането на сценографските детайли и леката поп музичка е удоволствие, специално в кинозала. Сценарият не е чак толкова елементарен, колкото се опасявах. Както другарят Дринов е писал, истините за живота напират да те ударят по челото, но пък филмът носи доста от типичното алекпоповско чувство за хумор (поне доколкото съм чела негови есета), а то е в разни дреболии, които съм убедена, че някои хора просто подминават. Що се отнася до режисурата, тя е изцяло в стила на СИА. “Мисия Лондон” е пълна с онези типажи и битовизми, които изобилстват в нашенския прайм тайм. Има персонажи от реклами на мобилни оператори, колбаси, ракия, бира и чалга, а какво повече му трябва на човек…

Радвам се, че част от филма е заснета в Лондон с истински британски каст. Докато четях имената на копродуцентите, се зачудих откъде ми е познато името на Ласло Кантор и се сетих, че той е един от авторите на “Lost Persons Area”, може би най-любимия ми филм от Седмицата на критиката в Кан миналата година. Друг е въпросът, че присъствието на Алън Форд и Томас Арана добавя още един пласт към темата за имитациите и комплексите на малките държави. Напълно се присъединявам към мнението на Дринов, че акцентът на Ана Пападопулу е потресаващ. Ако режисьорът наистина е държал на нея заради приликата й с лейди Ди, то поне трябваше да се постарае да звучи кардинално дървено, което би имало някакъв смисъл в контекста на ролята й. Също така ми се струва, че е пестено от script doctors и някои реплики си бяха яко Engrish, особено този доктор от касетата ми изпили нервите, да не говорим за идеята някой съдържател на лондонски бордей да използва думата pound вместо поне quid.

Ако се върнем отново към прожекцията и моя невръстен съсед, беше много поучително да гледаме “Мисия Лондон” заедно. Направо ме изуми как успя за части от секундата да забележи плакат на “Fast&Furious” на преминаващ лондонски автобус в кадър или да разпознае как някой играе GTA на PSP, което не беше показано в едър план. Как съм разбрала за това ли? Ами беше шумно изкоментирано с родителите му. Всяка псувня на Любомир Нейков предизвикваше трусове в пуканките му, след което поглеждаше към мен и изследваше каменната ми физиономия с антропологическо любопитство. На една от най-забавните сцени с патиците в Хайд Парк, малкият си подхвърли пуканките на седалката и се метна на земята в кикот, за да се търкаля на спокойствие. А когато аз се подсмивах на някоя и друга шегичка, за която се изисква едно завършено образование, ме поглеждаше изпод вежди и после пак проверяваше екрана, да не би да е пропуснал нещо. Когато пък попита майка си дали Андреа не е Анелия, честно казано, все още не знам дали това е повод за радост или ужас.

Накратко - “Мисия Лондон” не е филм за малки деца, но щом им харесва толкова много, българското кино е на път да открие зрителите си. Само още малко време им трябва да започнат да ги пускат в залата без придружител.